четвъртък, 30 септември 2021 г.

Месец септември в живота ми

     Едва тази есен си дадох сметка, че досега в личния си календар съвсем незаслужено съм пренебрегвала месец септември. Как точно го пренебрегвах? Просто не съм го причислявала към любимите си месеци. Обичам месеците януари, когато съм се родила аз и баща ми, обичам летните месеци и особено юни, когато се оженихме с Владимир Дворецки, и август, когато се роди синът ни. Винаги съм намирала за особено чаровен месец октомври и в ранната си младост дори написах специално стихотворение за него, което започваше така:

„Октомври, тъмно оранжев!

Мед към дланта ми затичан!

Октомври, как да ти кажа:

някога аз те обичах?“

Колкото и да е странно, месец ноември, традиционно мъглив и кишав, ми е любим, защото през него беше родена майка ми. И той ме е вдъхновил да го възпея, макар че вдъхновението ми стигна само за два стиха: 

„Ноември, месецът на мама!

  Най-хубавият месец!“

Да не говорим колко стихотворения съм написала за месец декември:

„Пада декември – сънен и пухкав.

Шушнейки, гасне земята.

Сви се на топло старият буха

в сухия спомен за лятото...“

Или още едно начало на стихотворение от младостта ми:

„Беше отдавна, беше декември,

беше неясно като през дим.

Имахме много стари проблеми,

без перспектива да ги решим...“

Когато по-късно съдбата ме срещна с Владимир Дворецки и се оказа, че е роден през декември, това стана един от най-любимите ми месеци в годината, наравно с август.

А септември? По каква причина съм подминавала този толкова красив месец, в който лятото и есента си дават среща и той е взел всичко хубаво и от двата сезона? Дали подсъзнателно съм си мислила, че септември е прекалено често възпяван заради различни събития от българската история, станали през него? Нямам отговор.

Истината е, че през септември са се случили и вълнуващи за самата мен събития: през втората половина на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско се запознах с Владимир Дворецки. 30 години, по-късно също в края на септември, той ме заведе в Индия, за да отпразнуваме кръглата годишнина от любовта ни като посетим Тадж Махал, мястото за поклонение на всички влюбени по света.

И още, не в хронологичен ред: на 4 септември 1983 г. в Димитровград направихме второ сватбено тържество за неговите роднини, след като бяхме подписали в гражданското и отпразнували сватбата си в София на 30 юни същата година.

А домът, в който прекарах първите 6 години и половина от живота си, се намираше на софийската улица „6 септември“ 26!

Като се връщам назад във времето, стигам и до спомена как като дете очаквах с нетърпение 15 септември, началото на учебната година. Буквално броях дните! Веднъж (може би съм била за трети или четвърти клас) имах чувството, че 15 септември изобщо няма да дойде, толкова бях изгубила търпение от чакане. Помня как баба ми Иванка ме беше завела на кварталното пазарче „Баба Неделя“, за да купуваме зеленчуци за туршия. Аз не участвах в избирането на зеленчуците и, докато чаках баба ми да свърши тази отговорна работа, изчислявах колко дни остават до 15 септември. Трябва да са били 6 или 7. Отчайващо много! Винаги, когато попадам в този мой детски спомен, изживявам усещането, че 15 септември никога няма да настъпи.  

Свързвах първия учебен ден с миризмата на кожената ми ученическа чанта, в която старателно редях учебници, тетрадки, пособия. Към тази миризма се добавя и ароматът на зеленчуците, от които баба ми правеше туршия...  

Естествено, оттогава са станали промени. Пазарчето „Баба Неделя“ не съществува, откакто в близост до мястото, където се намираше, издигнаха Националния дворец на културата. Самата аз не продължих семейната традиция и не правя туршии като баба ми Иванка и майка ми. Купуваме си готови... Кожената ми ученическа чанта от началните класове пък претърпя инцидент – в нея се разля мастилницата ми (навремето пишехме с мастило и перодръжка) и тя стана неизползваема. Купиха ми нова, вече не кожена. Но всичко това със сигурност се е случило през други месеци от годината, а в септемврийските ми детски спомени са запазени ароматите, които споменах.

Така че е крайно време да отдам заслуженото на септември в личния си календар. Стихотворение за него може и да не напиша, но поне му посветих този текст в блога си. Още повече, че вече вървя към моя житейски септември. Някой дори може да си мисли, че отдавна съм го подминала, но не! Аз все още изживявам своето лято!  



сряда, 29 септември 2021 г.

Разговори за литература с писателя Атанас Раденски

 


Писателят Атанас Раденски отново отпътува за Калифорния, където живее от години. На тазгодишната Алея на книгата в началото на септември той представи второто издание на романа си "На парти при президента" (изд. "Изида"). Радваме се, че преди да си замине, намери време да се видим за малко. Това се случи през последния ден на лятото, в един хладен предиобед, напомнящ за настъпващата есен.

Както винаги, говорихме за книги, за това, как издателите в САЩ работят с авторите, за ползата от добрия редактор...


                                 Владимир Дворецки и Атанас Раденски

С Наско, както го наричаме в нашето семейство, се запознахме на Пролетния базар на книгата в НДК през 2016 г., когато беше пристигнал в България, за да представи първото издание на „На парти при президента“. Срещнахме се пред щанда на издателство „Персей“, където по-късно същата година излезе романът ми „Искрено ваша“...

За онези, които го познават само като писател, ще поясня, че Атанас Раденски е един от най-успелите български учени в САЩ, дългогодишен професор в университета Чапман в Ориндж, край Лос Анджелис. Раденски е първият български информатик, удостоен с научната степен доктор на математическите науки и първият, избран за професор по информатика в Софийския университет.

След пенсионирането си се посвещава изцяло на писането. При последната ни среща в София дори настоя повече да не го наричаме „Професор Раденски“: „Стига с това „професор!“. Явно беше оставил научната си дейност на заден план.

Рядко съм виждала човек дотолкова отдаден на стремежа да вникне в тайните на доброто писане. Интересува се от опита на други писатели, търси мнението на „бета“ читатели за онова, което пише самият той.

Самият той е перфектният читател, за който всеки автор мечтае. При последната ни среща ме трогна с анализа на новия ми сборник с разкази "Островът Уикенд". Беше го прочел изключително внимателно, отбелязвайки с плюсове разказите, които са му харесали. Два плюса беше сложил на „Детето ми“! Забелязал беше и „Диалози без значение“, който в досегашните отзиви за книгата не е споменаван. Направи ми впечатление, че през цялото време се е питал защо даден текст му допада. Стигнал до извода, че това става, когато повествованието се води от гледна точка на един от героите, независимо дали разказът е от първо или трето лице. По тази причина не сложил плюс, например, на „Годишнина от сватбата“, където не си личи кой от героите изпълнява ролята на разказвача.  

Попита ме: „Гергина, да не би да ми се обидиш?“ Казах му, че не съм от прекалено чувствителните автори. Всяко мнение за написаното от мен ми е интересно, а особено – на Наско Раденски, който е толкова критичен към самия себе си. Не всеки автор работи като него върху вече издадените си книги. Така сега се появи второто, обновено издание на „На парти при президента“. Междувременно преведе на английски втория си роман - „Спасителката“, който също беше издаден от „Изида“. Така той би стигнал до повече читатели. Сюжетът е интригуващ – из живота на планинските спасители. Прототип на главната героиня е по-малката дъщеря на Наско и Руми Раденски - Яна. Следващата стъпка е романът да бъде издаден в САЩ. Там практиката е издателствата да налагат препоръките си на авторите и ако те държат книгата им да види бял свят, се съобразяват с редактора. Дали нашият приятел би се съгласил на такава намеса? Ще очакваме да сподели.

По повод търсенето на признание в изкуството, Наско Раденски ни разказа историята за възрастен американски художник, който е толкова беден, че не може да си позволи да плаща на модели, за да му позират, затова, когато пътува в метрото, наблюдава пътниците и набързо ги скицира върху вестник. После ги превръща в картини. Рисува и върху прашни шишета. Всичко това му носи удовлетворение, защото мисли, че го прави добре. Не се старае да бъде забелязан, да стане популярен. „Колко е хубаво да осъзнаеш, че най-важното е да се занимаваш с това, което си мислиш, че правиш добре, а оценката на другите да е на заден план!“ – каза ни Наско. – Отнася се за всяка дейност, в която се влага творчество.“ И ни даде пример с 98-годишната си майка Бояна. Тя живее вече над 20 години в Щатите, помагала в отглеждането на трите си внучета от по-голямата дъщеря на Наско. Сега пък те помагат на нея, но баба Бояна се старае винаги с нещо да е полезна и си мисли, че много хубаво готви брюкселско зеле. Може близките й да не изразяват възторг от кулинарния й специалитет, но тя е убедена, че го прави добре и е щастлива. Писателят Атанас Раденски признава, че все още не е достигнал до тази мъдрост на майка си и на бедния художник. Доставя му удоволствие да пише, но не му е безразлично мнението на читателите.    

Междувременно по време на разговора ни той успя да създаде толкова ведро настроение, че все едно разговаряхме с неговия герой Иван Иванич от романа му "На парти при президента". Иванич е мъж на средна възраст, университетски преподавател по история, който след политическите промени у нас през 1989 г. заминава за Щатите, за да преподава един семестър в Уъстърския университет. При срещите си с американците проявява чувство за хумор, което кара читателя искрено да се смее. Подробно съм разказала за впечатленията си от книгата и от главния й герой на сайта ни преди 5 години ("На парти с Иван Иванич и с неговия автор").

„За мен Иванич е жив човек – каза ни преди няколко дни в София Наско. – Имам чувството, че съществува реално.“ Истината е, че той е измислен, събирателен образ, но когато авторът дълго е живял мислено с него, вече го възприема от плът и кръв. Както, впрочем, го възприема и всеки, прочел „На парти при президента“.

Пожелаваме успех на второто му, обновено издание и на английската версия на „Спасителката“, а очакваме и следващите книги на писателя Атанас Раденски!



 

 

събота, 25 септември 2021 г.

Остарелите приятелства

 


Приятелствата остаряват.

Понякога умират.

След тях душата оцелява,

не се руши всемирът.

 

Приятелствата се изчерпват

и като ехо глъхнат.

Не е да палиш свещи в черква.

Не е любовна мъка,

 

а спомените тихо гаснат

като цветя в хербарий...

Но пак твърдим, че са богатство

приятелствата стари.

 

Гергина Дворецка

 

25.09.2021 г.

 

 

 

събота, 4 септември 2021 г.

Оставаш с нас, Panie Julianie!

 

На снимката: отляво надясно Юлиан Божков, Владимир Дворецки, Гергина Дворецка на премиерата на книгата "Славянско танго" в Полския институт в София, 26 ноември 2009 г.

Преди дни без време си е отишъл талантливият преводач и любим преподавател по полски език Юлиан Божков. Наследил е огромната си любов към Полша от баща си, видният полонист Божко Божков, който имах щастието да бъде мой преподавател по езика в Полския институт в София през 2007-2009 г. Понякога пан Юлиан го заместваше. Спокоен, мъдър млад човек, с вроден такт на педагог.

Баща и син взаимно се допълваха като характери. Пан Божко – истински фойерверк от емоции, а пан Юлиан – по-въздържан, но също излъчващ сърдечност и топлота.

Тази снимка е направена след получаването на дипломите ни за завършен курс по полски език на 5 юни 2009 г. в Полския институт в София. Отдясно наляво: Александра Михалска, представител на института, Юлиан Божков, баща му Божко Божков и курсистите по полски Цветан Цонев, Камен Каменски, Гертина Дворецка.  

За големия му принос при популяризирането на полския език и полската култура в България Юлиан Божков беше удостоен с високото полско отличие Сребърен кръст за заслуги.

         Имам много скъп личен спомен с пан Юлиан: той присъства на премиерата на книгата ми "Славянско танго" на 26 ноември 2009 г. в Полския институт в София. Всъщност, ако не бяха двамата с баща му, никога нямаше да напиша тази книга, част от която е на полски. Тя е вдъхновена от участието ми в Летните семинари за чужденци във Варшавския университет през 2008 г. и в университета „Мария Кюри-Склодовска“ в Люблин през 2009 г., а там успях да отида, благодарение на отличната подготовка по езика, която получих – основно от пан Божко и отчасти от сина му.  

При представянето на „Славянско танго“ пан Юлиан седеше на първия ред и снимаше, а после се включи в четенето на откъс от книгата и с много настроение изпълни ролята на Полския език.

Дотолкова се вживя, че в края на четенето спонтанно ме прегърна, трогнат от любовта ми към този език, на който самият той беше посветил живота си.

Сега си припомням снимки оттогава и пан Юлиан оживява чрез тях.

Zostajesz z nami, Panie Julianie! В заглавието на публикацията неслучайно преводът на това изречение на български е редом с учтивото обръщение на полски – като почит към двата най-важни езика за пан Юлиан.  


На снимката от премиерата на „Славянско танго“ пан Юлиан е на преден план на първия ред. На нея има още две вече отлетели от нас светли души: проф. Вера Ганчева - до колоната вляво, и журналистката и писателка Мария Галишка-Владимирова - втората отдясно наляво на втория ред...