четвъртък, 18 юли 2019 г.

Българи на почивка в Италия 2019 г.



От 26 юни до 3 юли с Владимир Дворецки бяхме на почивка в италианските области Пулия и Базиликата. Отдавна искахме да посетим колоритното градче Алберобелло в Пулия, където има най-много трули - каменни къщички с конусовидни покриви. През тази година обаче се добави още една магнетична дестинация в тази част на Италия - град Матера, който се намира в съседната на Пулия Базиликата, и е Европейска столица на културата за 2019 г. заедно с Пловдив. Посетихме и други градове в тези две области като съчетавахме екскурзиите с плажа на курорта "Аргонавти", където бяхме настанени. Имаме много за разказване и много снимки.
Както и през предишни години обаче, междувременно констатирахме някои особеностите в поведението на наши сънародници, избрали да летуват в Италия. В тази публикация ще стане дума за тях. Първата ми идея беше да я озаглавя „Мърморещи българи на почивка в Италия“, но в крайна сметка те се оказаха малцина, затова не искам да обобщавам. Малцина, но на моменти ме накараха да се почувствам неловко, че съм в българска група.
 Почивката ни беше организирана отлично от агенция „Абакс“, на наше разположение бяха двама всеотдайни и начетени екскурзоводи – Петя Борисова и Георги Атанасов - и всичко започна многообещаващо. След кацането на самолета ни на летището в Бари бяхме разпределени по автобусите, които ни извозиха до съответните хотели. На нас с Владо ни се стори забавно, че полетът от София продължи час и нещо, а пътуването до хотелите отне повече от два часа, но такива са особеностите на различните транспортни средства. Оказа се обаче, че не всички от групата ни са се забавлявали, а дори доста са се изнервили.
Автобусът ни остави пред старата рецепция на курорта „Аргонавти“, която беше заключена. Екскурзоводката Петя ни обясни, че тази рецепция се използва само за регистрация на новопристигнали групи и затова не работи непрекъснато, но всеки момент ще дойде служител да ни посрещне. Тогава един от групата ни надигна възмутен глас: „Как ще ни карат да чакаме, на какво прилича това?“
Само минута след като нашенецът се разгневи и продължаваше да дудне, пред нас спря една от откритите коли за придвижване из комплекса и от нея пъргаво слезе млад усмихнат италианец, с перфектно чиста бяла риза. Изненадах се не само от бързината, с която служителят се беше отзовал на обаждането на екскурзоводката ни, а и от изключително спретнатия му вид, учудващ в тукашната лятна жега. Помислих си дали на възмутения нашенец му е станало неудобно заради бързата първосигнална реакция да възроптае шумно срещу тукашното обслужване, но не можах да го различа в групата, та да видя изражението му. Истината е, че заради него на мен ми стана неловко.
Но това не е всичко, както се казва в рекламите. Настаняването ни в курорта стана удивително бързо, като се има предвид, че групата ни беше над 50 човека. Ние с Владо харесахме малкото апартаментче, което щяхме да обитаваме една седмица, и в приповдигнато настроение се отправихме към ресторанта за вечеря. Екскурзоводката ни беше обяснила, че трябва да изберем маса, на която ще се храним по време на целия си престой в курорта, като ни предупреди, че масите за българската група се намират на открито, непосредствено пред остъклената част на ресторанта. Разбрахме предварително, че всяка маса е за 10 човека и така по-големи компании могат да се хранят заедно.
С Владо си харесахме крайната маса вляво, защото беше най-близо до криволичещия ръкав на изкуственото езеро и имаше изглед към отсрещната поляна с разцъфнали храсти.


Скоро при нас се настани друга семейна двойка. После екскурзоводката доведе майка с момиче в тийнейджърска възраст, а след това още една майка със син тийнейджър. На последните два стола седнаха две жени в по-напреднала възраст. Стана ми приятно, че се събрахме хора от толкова различни поколения – общуването в такива компании винаги ми се е струвало приятно и взаимно обогатяващо. Затова се сепнах, когато екскурзоводката Петя заяви на висок глас на мъжа от другата семейна двойка: „Не, не може да ви се даде допълнителна маса. Всички са за по 10 човека!“ Тогава се разбра, че въпросният мъж се е възмутил колко много хора ще се храним заедно и е настоял да му се осигурят други условия.
След като чу категоричния отговор „Не!“, нашенецът започна шумно да се възмущава, че му е тясно сред толкова много народ, не може да си движи ръцете с приборите, по-притеснен не се бил чувствал дори в столовата на пионерските лагери. Със сътрапезниците ни взехме да се споглеждаме, почувствахме се виновни, че правим калабалък на масата и пречим на мъжа да му бъде комфортно.
„Ще трябва да се храним на смени!“ – продължаваше да мърмори той.
Владо отзивчиво съобщи, че ние с него ставаме рано, така че на закуска ще сме сред първите.
„Ние също ставаме рано!“ – сряза го недоволният.
Ставаше ми все по-неудобно, буквално исках да стана от масата преди края на вечерята.
„И гледайте къде само са ни настанили! – не спираше недоволният – На последния ред маси пред прозорците!“
Явно държеше да намира нови и нови поводи, за да роптае, вместо да се зарадва от факта, че италианските домакини са настанили българската група в откритата част на ресторанта, а не вътре.
„А това, което най-много ме възмущава, е, че никой друг не ме подкрепи! – не спираше да сипе огън и жупел недоволният. – Българска работа! Търпим всичко, траем си!“
Ето това вече не можах да изтърпя.
-                     Защо да ви подкрепям, когато не мисля като вас? – извисих глас за изненада на роптаещия. – На мен не ми е тясно на тази маса.
Той спря да се възмущава, но аз не можех да се успокоя. Не му ли беше ясно, че накара всички да почувстваме неудобство, че му пречим да се разполага, както би искал.
След като приключихме с десерта, подканих Владо да си тръгваме и, когато станах от стола си, заявих на недоволстващия:
-         Дано повече да не се засека на тази маса с вас!
-         Това си е ваш проблем – примирително подхвърли той.
-                     Не, ваш проблем е! – повиших отново тон. – Лично аз нямам нищо против да се храня на маса за 10 човека.
Хората наоколо се обърнаха сепнато към мен. Май накрая скандалджийката щях да изляза аз, а не този, който дуднеше през цялата вечер, че му било тясно. Както и да е.
През следващите дни все пак се случваше да се засечем с него и жена му на закуска или вечеря. Заварваха ни как оживено си говорим с останалите хора на масата и определено им ставаше чоглаво. Понякога правеха опити да се включат в разговора ни. Лично аз не им обръщах внимание. След като някой ме е накарал да се почувствам излишна някъде, за мен излишният става той и просто не го забелязвам. Без да искам обаче ставах свидетел на някой и друг коментар на възмущаващия се мъж след екскурзия из околността: „Е, какво е Локоротондо? Същото го има и в Гърция?“
Ей това са някои нашенци! Недоволни и дуднещи навсякъде. Особено ако имат самочувствието, че са си позволили екскурзия малко по-далече от Гърция и държат да покажат, че щом са заплатили такъв "лукс", всичко трябва да е според техните изисквания. 
Хубавото е, че с останалите, с които общата маса ни събра, се чувствахме много добре, когато бяхме заедно. А келнерите ни носеха вино всеки път, когато им давахме знак, и никога не ни напомняха, че това е третата или четвъртата бутилка, която поръчваме. И можехме да си вземаме колкото порции си искаме от прекрасните местни ястия. 


Всичко това го казвам, за да стане ясно, че освен красивите градчета, които можахме да видим в Пулия и Базиликата, имахме и чудесни италиански домакини, които ни обслужваха любезно и се погрижиха да се чувстваме добре.
За съжаление, винаги ще се намерят и нашенски мърморковци. Убедена съм, че при истински конфликт, когато трябва да застанат срещу някой голям началник, ще бъдат по-ниски от тревата, но ако им се удаде възможност да покажат „мускули“ по време на почивка, особено в чужбина, няма да пропуснат случая да се представят за бунтари и смелчаци, да демонстрират самочувствие. Има ги и затова реших да опиша някои техни изпълнения, защото трябва да ни светне червената лампа с въпроса до какво точно ни води тяхното мърморене и развихряне на бури в чаша вода.
А за местата, които посетихме в Италия това лято, предстои да разказвам с удоволствие.

    
 Вечер в курорта "Аргонавти", област Базиликата
     



понеделник, 15 юли 2019 г.

За френските приеми по случай 14 юли


Вчера Фейсбук ми припомни мои снимки от приеми във Френското посолство в София по случай националния празник на страната. Помислих си дали да не споделя някои от тях, но би трябвало да поясня, че от миналата година вече не ме канят на този прием. Тъй като това не ме интересува особено, реших изобщо да не пиша нищо на тази тема. По-късно обаче попаднах в интернет на коментари на други българи франкофони, които споделяха, че също не са били поканени на приема, макар че са превели по 50-60 книги от френски автори на български език. Затова прецених, че е добре да кажа все пак няколко думи по въпроса.
Любопитното е, че отпадането ми от списъка с гостите за 14 юли съвпадна с номинацията ми през 2018 г. за наградата „Трофеи на Франкофонията“ в категорията „Журналистика“. Тя се дава в 5 категории от посланиците на франкофонските страни в България. Тогава наградата я получи друг колега, който не пише точно за Франкофонията, а коментира политиката на Франция. Аз пък, като „компенсация“ за моята номинация, отпаднах от списъка на поканените за френския национален празник. Истината е, че сайтът ни www.evropaworld.eu още от създаването си през 2015 г. има рубрика Francophonie. В нея публикуваме информации на френски език, които могат да бъдат прочетени на сайта и на български. Отделно от това фондацията ни „Европа и светът“ редовно организира франкофонски събития – през 2018 г. заедно с посолството на Кралство Мароко направихме две вечери на мароканската поезия, в които един от работните езици беше френският.
През 2019 г. пак бях номинирана за същата награда, но този път я получи една съвсем млада журналистка. А аз отново не бях поканена на приема във Френското посолство. Пиша този текст не с огорчение, а от солидарност с други франкофони, които за пореден път вчера се питаха по какви критерии се подбират поканените за 14 юли. Че защо да ме канят мен? Аз и бездруго ще продължавам да популяризирам френския език и култура, както съм го правила винаги. Нали затова през 2006 г. бях удостоена с Ордена на Академичните палми – третото по значимост отличие на Франция. Оттогава чувствам като свой морален дълг да работя за франкофонията при всички обстоятелства.
На тържеството за 14 юли  явно с предимство са гости, които може и само да са минали покрай франкофонията (виждала съм много такива на приемите през предишни години), но пък заради този жест на внимание към тях току-виж се заинтересували повече от Франция. А ние, които сме посветили живота си на френския език и култура, нямаме нужда от допълнителни стимули, защото вече сме спечелени за каузата и ще й бъдем верни докрай. 
Това, което пиша, ще заинтригува малко хора, тъй като сред приятелите ми в социалните мрежи малцина владеят френски. Просто този език вече е отстъпил позициите си на английския, испанския и др. Защо ли?


                                На приема за 14 юли в София през 2016 г.

петък, 12 юли 2019 г.

След избора за шефове на БНР и БНТ 2019


Когато се провеждаше конкурсът за генерален директор на БНР, бяхме с мъжа ми на почивка в Италия. Там научихме за избора на Светослав Костов. Честно казано, стана ми приятно. Познавам го много бегло, никога не съм работила с него, но, като страничен наблюдател, харесах онова, което направи с Радио София през директорския си мандат. Виждала съм директно в интернет да се излъчват предавания на тази програма. Ето това трябваше да направи Валери Тодоров през втория си мандат 2010-2013 г. – да даде възможност за такова видеоизлъчване на стойностни радиопредавания от всяка програма на БНР, а не да създава специално интернет видеорадио Бинар с цел да сложи за негов директор своя фаворитка в напреднала възраст и без никакви качества за ръководител.
Като споменах за възрастта, веднага уточнявам - изобщо не смятам възрастта за порок. Самата аз съм вече на години и си ги нося с достойнство. В случая с фаворитката на Валери Тодоров възмутителното беше, че на нея натрупаният дългогодишен житейски опит ни най-малко не й беше осигурил умението да ръководи хора. Тя действаше по-скоро като дресьор: „Але, хоп! Пляскам с камшика - скачайте!“
За съжаление, същия дресьорски прийом съм забелязвала и у някои хора, назначени прекалено рано за началници. Интересното е, че се проявява особено силно при млади жени. Затова с безпокойство приех факта, че новият шеф на БНР още с поемането на поста е назначил за директор на Радио София една съвсем млада дама. Повтарям, възрастта не е порок, но си мисля колко опитни колеги има в тази програма на БНР. Съвсем нормално е те да се надяват на професионално развитие. Вместо това един човек, който тепърва ще навлиза в професията, става техен ръководител. Имала съм опит с такива изненадващо повишени млади колежки. Трудно им е да устоят на изкушението от позициите на по-високия си пост да „набиват канчето“ на журналисти с по-голям трудов стаж от техния. Не искам да бъда предубедена по отношение на новата директорка на Радио София, но си оставам с безпокойството.
Във всеки случай, изпитвам лично удовлетворение, че „маститите“ кандидати Александър Велев и Валери Тодоров не получиха нито един глас на конкурса. Време ви е да се оттеглите окончателно от битката за власт в БНР, господа! По два мандата са ви достатъчни. Не съм видяла някой от предишните генерални директори на БНТ да се състезава за трети мандат. Хайде малко озаптете амбициите си да се разпореждате с държавни пари и се насочете към частни инициативи! Ако сте добри мениджъри, за каквите се смятате, би трябвало да успеете и в лични начинания, без държавни субсидии, както е в обществените медии.  
А що се отнася до БНТ – преди 2 г. гледах изслушванията за генерални директори. Тогава ми хареса представянето на Емил Кошлуков. Това лято не успях да проследя конкурса. Мога само да кажа, че си оставам с едно наум, защото Кошлуков все пак беше част от екипа на Каменаров, който буквално срина бюджета на БНТ и е добре, че по съвсем различни причини, беше принуден да подаде оставка, иначе телевизията щеше да затъне още повече.
Пожелавам успех на новоизбраните началници на БНР и БНТ. Ще ми бъде интересно накъде ще поведат обществените медии.