събота, 23 май 2020 г.

Разпятия


Понеже през последните дни влязох в дискусии за професионализма в журналистиката и един от опонентите ми зададе въпроса: "Коя сте вие, Гергина Дворецка, та да оценявате...?" може би най-точният отговор е, че съм човек, който през живота си неведнъж символично е бил разпъван на кръст. Затова реших да публикувам в личния си блог моя разказ "Разпятия" от книгата ми "Откриването на Дагоберта", излязла във "Военно издателство" през 2012 г. 

" " "

Имаше чувството, че за първи път я разпънаха на кръст, когато кандидатстваше за членство в един литературен кръжок с помпозното название „Кабинет на младите писатели студенти”.
         Оказа се, че, както във всеки елитен клуб, първо трябва да получи одобрението на членовете му. На публична дискусия в една от залите на Студентския дом в София представиха подборка от нейни стихове. Имаше и други кандидати - двама нейни колеги поети, които познаваше от сбирките в редакцията на в. „Средношколско знаме”. Сега се срещаха отново, след като вече бяха започнали следването си.
         Седяха край една дълга маса в центъра на залата, а срещу тях - решителни, съзнаващи важната си задача - набираха сили литературните им събратя и сестри, вече признати от тази мъничка самодейна творческа общност за млади писатели.
         И разпъването на кръст започна... Сега си спомня, че отначало дори не заподозря какво предстои. Първите критики към стиховете й бяха като забиването на пирони върху дланите - заболя, но не много силно. Последваха други, които сякаш приковаха краката й към вертикалната дъска - сега вече започваше да става по-болезнено, но тя все още не разбираше какво точно става. На същата процедура бяха подложени и двамата й колеги кандидати.
         Оттук нататък започна истинската работа. Желаещите да се изкажат бяха много. Ставаха един след друг и всеки хвърляше стрела срещу изумената троица в центъра на залата. Нищеха стиховете им хладнокръвно, безжалостно. Възмущаваха се от някой не особено оригинален епитет или несполучливо сравнение, иронизираха метафорите, заклеймяваха липсата на значим замисъл...
         Магда искаше всичко това вече да свърши, но то продължаваше безкрайно, докато от душата й закапаха тежки капки кръв... Усещаше абсолютната си безпомощност - по никакъв начин не можеше да се защити, никой не би я изслушал как обяснява защо е използвала този или онзи художествен похват... а и нужно ли е да се обясняват такива неща...
         Накрая разпъването на кръст все пак приключи.
         И тримата бяха приети в Кабинета на младите писатели студенти...
         Един от старите членове дойде при Магда и каза: „Ти през цялото време се усмихваше!”
         Усмихвала се е? Когато й се струваше, че от безплътната й душата прокапват тежки капки топла кръв? „Да, усмихваше се!” - потвърди младежът, забелязал изумлението й. Вероятно подсъзнателно е чакала следващата реплика към нея да е не поредната остра стрела, а цвете и е искала да го посрещне с усмивка....
         Изумителното е, че на онова обсъждане никой не каза дори една добра дума нито за нея, нито за другите двама поети. Години по-късно единият от тях веднаж спомена: „Нали помниш онова наше кандидатстване в Кабинета... имах чувството, че ми преобръщат червата!”
         А след разпятието ги бяха смъкнали почти бездиханни от кръстовете и ги бяха приели в редиците си, все едно, че нищо страшно не се е случило... И с времето станаха приятели... до ден-днешен им е приятно да се виждат, мило им е да се връщат към поетичните си младини.
        
         Следващите разпъвания на кръст станаха в Младежката редакция на Радиото. Магда работеше там вече от година, възложиха й да прави авторско предаване - дискусии на морално-етични теми. Редакцията се събра, за да прослуша записа на първия брой. И се започна. По-възрастните й колеги нервно отхвърлиха идеята за радиодискусии - Магда нямала творчески потенциал за тях, била скована пред микрофона, а трябвало да се чувства лекота при воденето на разговора... Учудваше се на хъса им, когато я нападаха, като че ли ставаше дума за изключително сериозна простъпка, а не за първия брой на едно съвсем ново предаване на начинаещ колега.
         Предаването продължи да се излъчва. Набра скорост. След време Магда получи за него награда като перспективен млад журналист... И разпятията зачестиха. Най-често пироните в ръцете и краката й забиваха началниците - с първите остри забележки даваха сигнал на колегите, че могат да продължат с атаките - и колегите разбираха какво трябва да направят: хем доставят удоволствие на шефа, хем и те си облекчават душата. И стрелите се посипваха. Под обстрел беше всяка дума на Магда, всяка подробност - начинът, по който се е обърнала към събеседника или по който е приключила репортажа...
         А в Радиото все повече се говореше, че Магда е перспективна млада журналистка... Тогава разпъванията на кръст преминаха в друга фаза: поразяващите стрели стнаха по-различни: да, Магда се справя добре като журналистка, но е много лош човек. Магда е егоист, глезена е, грандоман... и иска да стане началник! Последното изобщо не го разбираше. По онова време и през ум не й минаваше да се стреми към по-висок пост, харесваше самата журналистическа професия и не я интересуваше изкачването в йерархията.
         Магда е егоист, грандоман, кариерист! - разпъваше я на кръст мълвата в Радиото. Магда е такава, че мъж не може да завърти около себе си!
         Когато се омъжи по любов за красивия си млад съпруг, се стъписаха... още повече, когато забременя.
         И тогава дойде ред на най-страшното разпятие в живота й...
         По онова социалистическо време в средите на интелигенцията достигна партийна препоръка да бъдат приети в Комунистическата партия всички млади хора от прогресивни семейства. По майчина линия Магда не произлизаше от такова семейство, но баща й още в младостта си се беше посветил на комунистическата идея... По-късно, в социалистическа България, като всеки идеалист, не беше направил кариера въз основа на някогашния си актив, но той даваше основание да поканят Магда за член на Партията. Приемането й трябваше да стане още преди да излезне в отпуска по майчинство.
         В един априлски ден тя седеше в редакцията с ръце върху наедрелия си корем и чакаше да я извикат на партийното събрание. Най-после се появи отговорничката на партийната група и с мъртвешко лице й каза, че приемането в редиците на БКП се отлага, защото възникнали други точки в дневния ред.
         Магда не си помисли нищо лошо.
         През следващите дни мислеше, че ще я повикат и ще й съобщят кога ще бъде новото събрание, но никой от партийците не я търсеше. Веднаж в коридора видя случайно другарката Касанова, партийната секретарка - много едра жена, казваха й „Широка страна моя родная”. Касанова погледна Магда възмутено и някак гнусливо:
         - Къде си се разбързала да влизаш в Партията?
         - Но нали вие ме поканихте и събрание насрочихте!
         - Насрочили сме, ама половин час преди събранието дойдоха главната и зам.главната ти редакторка и казаха, че когато се обсъжда кандидатурата ти, ще те разобличат пред всички каква си! Имат такива сериозни обвинения срещу теб, че по-добре да не ги слушаш, докато си бременна - може да пометнеш! Така че, отложихме приемането ти в Партията! Ще му мислим, след като родиш!
         - Какви са обвиненията? Има някакво недоразумение! - изуми се Магда.
         - Как какви са? Сериозни обвинения: че си егоист, грандоман, кариерист! Казаха, че ще излязат и с доказателства. Виждаш ли се каква си! - ставаше все по-нападателна партийната секретарка - Дори собствените ти шефове са против теб!
         „Те винаги са били против мен.” - помисли Магда.
         - Хайде, върви сега да раждаш спокойно, после ще видим! - заключи назидателно партийката.
         - Значи ще отида да раждам оклеветена!
         - В Партията не се влиза току-така!
         - Но аз вярвам в идеалите на тази Партия!
         Касанова я погледна внимателно и сигурно не откри неискреност  в думите й, защото само добави примирително:
         - Щом вярваш, ще чакаш! Ще видим.
         Беше едно от най-ужасните неща, които можеха да й се случат, докато очакваше детето си. Началничките й мълчаха победоносно - бяха успели да отложат приемането й в Партията сега, а след две-три години отпуска по майчинство - я камилата, я камиларя! Тръгнала Магда партийка да става! Не й стига да говорят за нея, че е перспективна млада журналистка, ами иска и в Партията да влезе, та да светне ярка зелена светлина за кариерата й!  Че пък и дете ще ражда, дето всички знаеха, че изобщо няма да се омъжи! Ха сега - щом ще раждаш, губиш кариерата! Не можеш всичко да имаш, Магдо!
         И отново се почувства напълно безпомощна, както при първото разпъване на кръст заради стиховете й. Сега отново не можеше да направи нищо, за да се защити, защото трябваше да мисли за бременността си. Понякога се гледаше в огледалото, докато сърцето й набъбваше от гняв и безсилие и се питаше дали тези чувства ще се предадат на детето в утробата й. По-страшното беше, че постепенно я обвземаше омраза към онези, които й причиняваха всичко това. И детето й ли щеше да изпитва такава омраза?
         Партийците й препоръчаха да ражда спокойно и я оставиха да се гърчи, разпъната на кръста на клеветите... Дали Дева Мария би родила Спасител на Човечеството, ако я бяха разпънали на кръст, докато ражда? Какъв би бил синът на една страдаща на кръста, унизена, бременна Богородица?
         Синът на Магда се роди в един много слънчев следобед. Раждането мина нормално и привечер й донесоха бебето да го накърми. То спеше и не пожела да се храни. Магда гледаше внимателно малкото му личице и се опитваше да долови дали нещо от чувствата, които беше изпитвала през последните седмици, се бе преляло в това малко същество.
         - Гледаш на кого прилича ли? - засмя се родилката от съседното легло.
         - Не... Всъщност, да. Гледам на кого прилича. Май не на мен.
         Даде на сина си името Богдан. Осъзна, че през последните седмици от бременността мислено се е обръщала към нероденото още дете с това име - харесваше отдавна как звучи.
         Усещаше се уморена от раждането и безкрайно щастлива. Богдан!
         Какъв ще бъдеш, Богдане? Добър или лош? Успях ли да те заразя с гнева и омразата, които ме изпълваха, докато още беше част от мен?
         Усмихваше се вътрешно, че името на сина й може би ще скандализира атеистите партийци. Всъщност, и самата тя не беше религиозна. И все пак - Богдан!
         Още през първия месец, докато с мъжа й се радваха на бебето, до нея достигна вестта, че дори в нейно отсъствие в редакцията продължават да я разпъват на кръст. На закрити партийни събрания началничките й говорят за нея колко е лоша, каква опасност представлява за Партията и за самото Радио. Дори започнали да събират подписи сред колегите, за да бъде уволнена.
         - Ти си опасна конкуренция за всеки кариерист. - обясняваше мъжът й - Кадърна си и имаш баща с такъв актив от миналото! Като партиен член ще получиш изключителни стартови позиции.
         - Но аз не искам да правя кариера...
         - Те не знаят това. Съдят по себе си...
         Трябваше да сложи край на необузданата акция, която развихряха срещу нея. Прекъсна отпуската си по майчинство, когато бебето беше едва на 4 месеца, и се върна на работа. Началничките й освирепяха съвсем. Първо нея проверяваха сутрин дали е дошла навреме в редакцията, отново ракъсваха с критики всяко нейно предаване.  
         Магда подаде оплакване в партийната група заради оклеветяването си. Повикаха я на вътрешна сбирка. Партийците се раделиха на два лагера: едните ожесточено нападаха Магда, а другите упрекваха нападателите й. Май използваха нейния случай, за да разчистват някакви стари сметки помежду си. Докато ги слушаше как упражняват красноречието си на нейн гръб, тя си даде сметка, че сценката пред очите й няма нищо общо нито с идеалите на баща й за един по-човечен обществен строй, нито с нейните собствени представи за справедливост. Накрая дадоха думата и на нея.
         - Много ви благодаря, другари! - каза Магда. - Докато ви слушах, като че ли душата ми се просветли! Благодаря ви!
         Изобщо не бяха очаквали да чуят такива думи от нея. Втренчиха се в очите й, не разбираха дали им се подиграва.
         След сбирката партийната секретарка я повика на строг разговор:
         - Ти за какво просветление говореше?
         - За истинско! Просветна ми!
         - Абе като нямаш сили, къде си тръгнала да се бориш, бе!
         - Нищо! Струваше си! Сега ми е добре.
         - Добре ти е на тебе! Какво може да ти е добре?
         Изглежда ги загложди искреното успокоение, което се излъчваше от нея през следващите седмици. Разтревожиха се. Не мина много време и зам.партийния секретар й съобщи, че е насрочено събрание за приемането й в Партията.
         - Вижте какво, не се тревожете вече за това! - уклончиво отговори Магда.
         Тогава кроткият сговорчив човек придоби изненадващо решителен вид, втвърди тона:
         - Как така! Трябва да те приемем! Крайно време е!
         Самото приемане в Партията беше едно от най-зрелищните публични разпятия, за което по-късно се говореше дълги години.
         Нейните началнички най-после щяха да представят пред всички доказателствата по обвиненията си срещу нея. Доказателства толкова силни, че се беше наложило да отложат приемането й по време на бременността, за да не пометне поради съкрушителната им убедителност.
         При обсъждането на кандидатурата й думата взе главната редакторка и я обвини в некадърност. Колегите обаче познаваха професионалните качества на Магда и зашушукаха разколебани. Тогава се впусна в атака зам.главната редакторка, извади тефтерче със записки и зачете:
         - Магда е глезена! Веднаж бях свидетелка как баба й се обади по телефона, да я пита дали да й изпържи картофки, когато се прибере вкъщи! И това ако не е глезене!
         Съпартийците все по-озадачено се споглеждаха помежду си. Зам.главната редакторка отново се зачете в записките си:
         - Веднаж Магда каза: искам вестниците да са на мойто бюро! Значи е егоист и грандоман!
         Последваха още няколко подобни дребни случки, документирани старателно в тефтера. Месеци наред началничките й бяха плашили съпартийците си със съкрушилени доказателства за лошия й характер - ето за какво ставаше дума. А партийните шефове не бяха поискали да чуят предварително тези глупости и Магда трябваше да отиде оклеветена да ражда сина си.
         И Магда заплака... Сълзите й разлюляха залата. Един след друг ставаха колеги, за да отправят възмутени реплики към началничките й:
         - Няма ли накрая да кажете, че Магда има и бенка на неподходящо място! И колко зле говори това за нея!
         Магда плачеше... Колеги идваха да я успокояват, дадоха й някакви хапчета за смучене, които тя така и не опита... а залата кънтеше от дебата дали Магда е егоист, грандоман и кариерист или май не е точно така... но тя беше престанала да слуша.
         Накрая гласуваха да стане член на Партията. Пълно мнозинство, дори двете шефки, които я атакуваха, засрамено гласуваха за нея - нито един глас против или въздържал се!... Свалиха я бездиханна от кръста и я приеха в редиците си. Една колежка й подари огромен букет цветя, при вида на който началничките й позеленяха.
         А три години по-късно „избухна демокрацията”! И отвя двете й началнички извън Радиото. Някои от колегите й съпартийци веднага си хвърлиха партийните билети и преминаха в демократичните редици. Един от тях обясни на Магда: „Само като си припомня как те разпънаха на кръст, когато те приемахме за член, как да остана в такава партия!”
         А Магда и мъжът й останаха още известно време в тази, станала вече презряна Партия, към която доскоро мнозина се стремяха не само от идеалистични подбуди. Настъпил беше моментът да покажеш вярвал ли си в нещо или си търсил трамплин за кариера.
 Сега пък новоизпечените демократи започнаха да я нападат и подиграват, че е част от тази Партия, стоварваха върху Магда всички партийни грехове, за които не беше и подозирала... Така, както преди я бяха разпъвали заради измислици, сега я разпъваха заради чужди прегрешения... но вече беше свикнала.
         По-късно, когато политическите страсти поутихнаха, Магда и мъжът й тихо се оттеглиха от всякакъв партиен живот...
         За Магда все така се говореше, че е много добра журналистка, а това трудно можеше да се преглътне и хулите отново и отново я разпъваха на кръст... и я изпълваха с ненавист към хулителите...
         А междувременно синът й растеше... добър, великодушен, всеопрощаваш... Как беше възможно да няма капчица омраза у това дете?
         - Мамо, едно момче ме препъна през междучасието...
         - Защо не го препъна и ти, та да види хубаво ли е! Ако не го изпита на свой гръб, пак ще те препъне!
         - Мамо, аз не мога да правя това.
         - Трябва да се защищаваш! Хората са жестоки!
         - Но аз не искам никого да препъвам.
         - Тогава ще страдаш!
         - Аз повече ще страдам, ако препъна някого...
         Изумяваше се колко непоколебимо в добротата си е детето й... Какво ли щеше да се стовари на главата му в един свят, в който добротата е слабост? Колко ли подигравки щеше да отнесе, защото за мнозина добротата е и глупост?... А синът й вървеше през живота все така добър, великодушен, всеопрощаващ... неизменно добър, великодушен, всеопрощаващ...
         Може би, докато клеветите я бяха разпъвали на кръст по време на бременността й, и чувстваше как постепенно се изпълва с гняв към палачите си, цялата доброта, която тогава напускаше собственото й сърце, беше преляла у детето в утробата й. И се беше съхранила и преродила в него! Значи добротата беше по-силна, отколкото хората мислеха!
         С атеистичния си ум Магда се зае да разгадава голямата тайна на Спасителя човешки. Беше чела различни версии - че Исус не е загинал на кръста, че друг е бил разпънат вместо него... Само че никъде не се споменаваше разпънатият на кръста да е бил жена... И Магда продължаваше с богохулните си размисли: А ако на кръста е била самата бременна Богородица - щом това се беше случило с Магда, макар и символично, в реалния й живот, защо да е било невъзможно в библейските времена? И може би затова на много места в католическия свят тачат Богородица наравно, а дали не и повече от Исус? Защото, всъщност, в една неописана от житията, но предавана по интуиция действителност, точно Божията майка е била разпната! Коя майка не би избрала да понесе най-убийствените страдания вместо сина си! Тя е понесла и друг тежък кръст - на нормалното за всяко човешко същество озлобление срещу палачите му, натоварила се е с жестокия духовен кръст на омразата и желанието за мъст... За да може Исус да се роди неопетнен в добротата си! И да спаси с нея Човечеството!
         Може би това наистина не беше невероятно!Толкова логично съвпадаше всичко!
         Имаше обаче едно сериозно противоречие в хипотезата на Магда: навсякъде Богородица и Исус бяха изобразявани с еднакво благи и озарени лица. Дали защото художниците през вековете бяха идеализирали чертите на изтерзаната Божия майка? Или душата й настина отново е намерила изгубената си при неимоверните изпитания присъща й доброта?
         ... Амин!
        
         7.05.2010 г.

Разказът е от книгата ми "Откриването на Дагоберта", Военно издателство, 2012 г.
      


петък, 22 май 2020 г.

„Коя сте вие, Гергина Дворецка, че да оценявате Бенатова?“


„Коя сте вие, Гергина Дворецка, че да оценявате Бенатова?“ Този въпрос, който ми бе зададен в коментарите под последния ми критичен статус за манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски, ме накара да напиша още няколко реда по темата.  Първо, за да стане ясно, че с подобни въпроси няма как някой да ме накара да не коментирам проблемите на журналистиката. И второ, заради сериозния проблем, че в нашата медийна среда някои са се самоопределили като елит. Както всеки елит, макар и самозван, приобщените към него се стараят да се хвалят взаимно и солидарно се мобилизират, ако трябва да замажат гафовете на някой от „своите“. Точно на това станахме свидетели в случая с Бенатова. Всеки непредубеден зрител видя колко неподготвена беше тя за интервюто си с председателя на НОЩ и колко тенденциозно го беше монтирала. Няма да преразказвам онова, което писах по темата досега. Само се връщам на тревожния факт, че самозваният български журналистически „елит“ налага мнението си в немалко български медии.
Не е вярно, че поддръжниците на Бенатова са мнозинство! Напротив, малцинство са, но са далеч по-гръмогласни от „простосмъртните“ и увличат хора, които нямат нищо общо с журналистическата професия. Както шивачите, които шият невидимите дрехи на царя и убеждават околните, че който не вижда тези дрехи, е глупак. И мнозина започват да се правят, че виждат хубостта на несъществуващите дрехи, за да не минат за глупави.
Точно подобно подвеждане, когато на нещо, което е слаба журналистика, му се търсят качества, каквито няма, ме накара да пиша по темата. Никога не съм си колебала да кажа публично, че царят е гол, ако виждам, че е така.
Някои обявиха, че пиша критичните си анализи за интервюто на Бенатова по поръчка. Само дето не се сещам кой би могъл да ми ги поръча. Не общувам нито с политици, нито с други силни на деня. Приятелите ми са хора на словото и на изкуството.  
Никак не ми хареса, че темата за борбата с пандемията се политизира. Така успехите на България в борбата с коронавируса започнаха да се оценяват у нас не според спасените човешки животи, а според дивидентите, които печелят управляващите и желанието на опозицията да ги обезцени. Все пак най-важното си остават спасените човешки животи, както и признанието по света, че страната ни с малкия си ресурс се справя учудващо добре с пандемията.
В тази ситуация фигурата на генерал проф. Мутафчийски е особено драматична, защото поради стечение на обстоятелствата временно е натоварен с политическа роля. И с него започнаха да се отнасят не като с лекар, който си върши много добре работата в качеството на председател на НОЩ, а като към политик, какъвто той по принцип не е.
Не го познавам лично, но съм изпадала в ситуации подобна на неговата, когато към си вършила добре работата, а някои около мен са започвали да се безпокоят, че мога да ги засенча и са се старали да ме дискредитират. Затова не ми беше трудно да разбера как се чувства.
Благодаря на всички, които казаха хубави думи за анализите ми по случая. Особено съм радостна, че между приятелите ми имаше и такива, които не споделяха моето мнение, но не се нахвърлиха срещу мен с обиди и не си промениха отношението към мен. Гордея се с вас, скъпи мои! Вие доказвате, че хората може да са на противоположни позиции, но да запазят добрия тон и уважението си един към друг.
Връщам се на въпроса коя съм аз. Обикновен гражданин и простосмъртен журналист!
Желая здраве на съмишленици и на опоненти!

Гергина Дворецка

22 май 2020 г.




Изводите ми за журналистиката ни по повод интервюто на Бенатова


Темата за манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски по tv1 вече, слава Богу, отшумява, но тъй като започнах да я коментирам от позицията на дългогодишен професионален журналист, бих искала финално да обобщя какви изводи си направих за състоянието на българската журналистика. С изненада открих, че сайтът Епицентър, без да ме пита, е публикувал един от коментарите ми във Фейсбук за интервюто. От 5 г. самата аз правя сайт и никога не бих си позволила да копирам чужд текст без изричното разрешение на автора. Както и да е. Проблемът е, че под публикацията моментално се посипаха обиди по мой адрес: „Абе Гергино, мисирке герберасткая“, „Не те знам гергина ли си, зюмбюл ли си...“. Бях определена и като „поредната герберска калинка“, изказваха се предположения откъде съм „изпълзяла“ и какво ми е обещал Борисов. Естествено, спестявам изобилстващите цинизми. Първоначално тези просташки опити да бъда уязвена ме разсмяха, но се надявах администраторите на сайта да ги премахнат. Това обаче не се случи поне 24 часа, докато накрая мъжът ми се свързва с една своя позната журналистка от екипа на „Епицентър“ и всички мнения за публикацията изчезнаха. Появи се обаче надпис: „Коментарите за тази статия са забранени!“ А просто трябваше да има съобщение, което ще откриете на много сайтове: „Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически.“
Направих си един важен извод: че журналистика, която на всяка цена цели да намери „пробойните“ в нечия добре свършена работа и да подрони авторитета на човек, спечелил уважение, поражда у нищите духом желанието и те да се нахвърлят с настървение срещу всеки, който с нещо не им е симпатичен. Дали ролята на журналистиката е да разпалва такива първични страсти у хората? Според мен, не.
Никога не съм се занимавала с политическа и разследваща журналистика. 39 г. водех в предавания в програмата за култура и изкуство „Христо Ботев“ на БНР. Такива са и темите и на сайта, който правя сега. Представих си какво би било, ако разговарям с уважаван събеседник, постигнал успех в дадена област, и непрекъснато го карам да признае за някакви проблеми, за да не си мисли, че толкова добре си е свършил работата. Нали разбирате колко безсмислено би било това?
Прави са онези, които осъзнават, че Бенатова пропиля златната възможност председателят на НОЩ да й отдели час и половина от скъпоценното си време. Тя можеше да направи интервю, в което извън конкретния въпрос за PCR тестовете при постъпване в болница, какъвто бил конкретният повод да потърси генерала, можеше да акцентира върху друго: как една здравна система с толкова много недостатъци като българската изненадващо успешно се справя с пандемията и е сочена за пример в чужбина. Как се стигна до този успех, въпреки огромните трудности? Това би повдигнало самочувствието ни като българи – че и с малки материални възможности, можем да постигаме невероятни резултати, защото имаме сърцати самоотвержени специалисти! Вместо това интервюиращата непрекъснато търсеше „пробойни“. Ето какво означава да търсиш под вола теле! Но явно такава е била целта на интервюто.
И още един тревожен извод. Немалка част от журналистическата гилдия се мобилизира да доказва колко лошо се е държал генералът и колко голям професионалист е Бенатова. По сайтове и във вестници се публикуваха предимно отзиви с възмущение от събеседника и похвали за интервюиращата. За да бъде изчистен имиджът й, който самата тя зацапа с поведението си по време на интервюто, ни в клин ни в ръкав започнаха да се припомнят професионалните награди на Бенатова. Сиреч, вие и да сте се усъмнили в журналистическите й качества, да знаете, че тя вече е призната за една от най-добрите в професията. Не бих подценявала ничии награди. Самата аз имам немалко, включително и международни: кавалер на ордена на Академичните палми – третото по значимост отличие на Франция, за популяризиране на френската култура; почетна награда „150 години румънска дипломация” на Министерството на външните работи на Румъния за заслуги в международните отношения и др. Никога обаче не бих използвала отличията си като индулгенция, ако допусна в даден момент да се проваля като журналист. Знам, че няма да го допусна, но Бенатова го направи и сега се налага приятелите й да припомнят някогашни нейни успехи.
На помощ й се притече и колежката й Генка Шикeрова в предаването си „Алтернативата“ по tv1 от 19 май. В него, в разрез с професионализма, тя беше поканила само двама събеседници, подкрепящи Бенатова – Лили Маринкова и Георги Лозанов – и нито един журналист на обратната позиция. В началото на предаването водещата иронизира онези, които са „открили“, че интервюто с ген. Мутафчийски е монтирано, защото монтажи в телевизията се правят. Тя така и не беше разбрала, че проблемът е не самият монтаж, а лошото му качество – и техническо, и смислово. Лили Маринкова беше представена като журналистка, „задаваща директни и актуални въпроси, заради което си е патила“ и беше приканена да сподели с какво усещане е останала от това интервю. Маринкова отговори, че намира интервюто за „много истинско, много живо“ и веднага продължи, че авторката му Мира е известна с кариерата и с наградите си. Лозанов пък беше запитан от Шикерова трябваше ли ген. Мутафчийски да прекъсва интервюто. И този въпрос бе зададен от човек, който би трябвало да е гледал 83 минутната версия на записа! Лозанов обаче вече явно беше прочел и други гледни точки по случая и обясни, че проблемът не бил в това, че генералът си е тръгнал, защото интервюто траело достатъчно дълго, но той не бил казал нещо достатъчно важно за този дълъг разговор, затова е бил запомнен с последната реплика. Много греши Лозанов! Имаше важна информация, която мина покрай ушите на Бенатова, заета да търси пробойни, като например как още в началото на януари проф. Мутафчийски и негов колега са предусетили голямата опасност от коронавируса и са взели мерки отрано. Но кой да чуе нещо толкова важно, което обяснява как България успява да се справи така добре с пандемията!
Тревожното в случая е, че отстояващите своята непогрешимост Бенатова и Шикерова се занимават с разследваща журналистика. При едно разследване винаги има вероятност да се тръгне по погрешна следа. Какво става, ако онзи, който се е заел да разследва, е толкова честолюбив, че не пожелае да си признае грешката? Лично аз не желая да гледам в бъдеще разследвания на Бенатова и Шикерова. Изгубих доверието си в тяхната обективност.
Бях обещала, че ще съобщя какво стана, след като изпратих първия си критичен коментар за интервюто по tv1 в Дойче веле, където вече беше публикуван текст на Лозанов в подкрепа на Бенатова. Любопитно ми беше дали ще дадат гласност на моята алтернативна гледна точка. Накратко – нищо не стана. Александър Андреев, на когото предложих материала си, не можа да ми отговори веднага, защото е болен. След като е изпратил текста ми на колегите си, те били категорични, че е добре да се публикува алтернативно мнение... и щели да възложат на някого от своите постоянни автори да го напише. Защото аз не съм техен автор! Как ли наистина да бъда, щом между тях е Георги Лозанов, с когото имаме полюсно различни представи за качествена журналистика!
С това приключвам коментарите си по случая. Отделих му много внимание, защото за мен той е симптоматичен за ставащото в българската медийна среда.
Бъдете здрави!

Гергина Дворецка

21 май 2020 г.




Равносметка след критиките ми за интервюто на Бенатова

Когато преди два дни реших да споделя критиките си за интервюто на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски по tv1, добре знаех на какво изпитание се подлагам, но реших, че си струва. Оказа се, че много хора споделят моето мнение, но имаше и такива, които се постараха да ме уязвят. Някои намекнаха, че съм влюбена в генерала – сред тях естествено, не е Владимир Дворецки, с когото скоро ще отпразнуваме 37-годишнината от сватбата ни. Да бъда подозирана в това би било равнозначно аз да заподозра, че Бенатова, под претекст, че взема интервю с ген. Мутафчийски по сериозна тема, дискретно се опитва да флиртува с него: с похвалата за доброто му телесно тегло, с насочването на вниманието му към косата й, с откровението, че не ходела на Витоша – все лични елементи, напълно ненужни в това интервю. Дори мисля, че моите основания за такива подозрения биха били повече.
Бях обвинена също, че критикувам Бенатова от завист. Без да подценявам онова, което е постигнала в живота си, определено няма за какво да й завиждам. Най-малко пък за Херостратовата слава, която си спечели с това свое манипулативно интервю.
Реших, че си струва да споделя впечатленията си от него, защото без преувеличение, съм посветила целия си съзнателен живот на журналистиката – с 39 години трудов стаж (без прекъсване) в Българското национално радио и вече 5 години работа по сайта ни за култура и образование www.evropaworld.eu. За мен основната задача на журналиста е да предава полезна, достоверна информация за събития и хора, които представляват обществен интерес. От години се наслагва представата, че единственото мерило за качествена журналистика е разобличението. Едно е обаче да разобличаваш политик, който увърта, или мафиот, който си прикрива машинациите, и съвсем различно е да правиш интервю с уважаван специалист, макар и временно натоварен с някаква политическа роля. За какво точно трябваше да бъде разобличен ген. Мутафчийски? За това, че за да стресне онези, които не вярваха в опасността от коронавируса, е използвал мрачни думи? И това е големият му грях, заради който трябва да се зачеркне цялата полезна работа, свършена от оглавявания от него НОЩ? Да се зачеркне с всички неприемливи средства в журналистиката!
Да изнервиш събеседника си, бръмчейки му час и половина с непрекъснато повтарящи се въпроси като досадна оса, която на моменти се опитва да го ужили, и накрая, когато той вече е помислил, че всичко е приключило, да се впиеш в последната му изпусната реплика off the record и да направиш от нея своята сензация – това ли е върхът на журналистиката и свободата на словото? Какво се постигна, освен да се подклаждат настроения срещу един човек, който си върши много добре работата, но някои видяха в него заплаха за кариерата си?
Да се учудвам ли тогава, че сред мненията под коментарите ми за интервюто на Бенатова имаше и такива, които изразяваха дълбоко презрение и омраза към журналистите като цяло? Защото мнозина вече виждат в журналиста някой, който не зачита достойнството на събеседника си и се стреми да го омаскари на всяка цена?
Преди време, когато Миролюба Бенатова и Генка Шикерова бяха уволнени от Нова телевизия, някои колеги се възмущаваха защо журналистическата гилдия като цяло не е излязла в тяхна подкрепа. Имам принцип да не защитавам нищо и никого, когото не познавам добре. Този принцип досега не ме е подвел. Ако след време и tv1 отпрати Бенатова, отсега гарантирам, че няма да протестирам против това. Нито пък отсега нататък ще следя нейни изяви в която и да било медия.
Накрая искам да благодаря на всички, които запазиха добрия тон в дискусиите по темата.

Гергина Дворецка

19 май 2020 г.

Споделям мнението си като дългогодишен професионален радиожурналист, затова за илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех радиопредавания


понеделник, 18 май 2020 г.

Интервюто Бенатова : проф. Мутафчийски - по-цялостен поглед


Снощи изгледах качения в Youtube по-пълен вариант на интервюто на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски. Ще уточня, че очевидно пак не става дума за целия записан материал, защото малко преди края личи отново нескопосано рязане, след като генералът е казал на 86-ата (!) минута от разговора  „Мисля, че времето доста напредна.“ Веднага след това се вижда как той очевидно е преценил, че официалното интервю е приключило, защото се обръща към интервюиращата вече на „ти“ и обяснява: „Знаеш ли какво,  системата изненадващо добре се справи, според мен.“ После пак личи рязане на записа, генералът вече е показан от друг ъгъл и се чува въпрос на Бенатова: „Сега какво очаквате да се случи?“ Тогава той произнася тиражираната навсякъде реплика за очакването си да измрат много хора.
Чета днес, че гражданска организация „Боец“ дава генерал Мутафчийски на прокуратурата заради монтираното интервю на Миролюба Бенатова, в което тя е оставила финалните му думи, с които е предизвикал масови притеснения у хората. Как не се досетиха „Бойците“, че тази реплика можеше да бъде спестена при монтажа, точно за да не плаши хората? Защо я е оставила Бенатова? Очевидно целта й е била да покаже събеседника си като всяващ страх, тоест, да го злепостави. Преди години бяха показали в „По света и у нас“ на БНТ любителски видеозапис, на който терористи режат главата на пленник. Наказанията бяха за екипа на предаването, който е допуснал да бъдат стресирани зрителите. Не някой друг, а самият журналист е длъжен да избере от един предълъг видеозапис кадрите, които да не навредят на зрителите. В случая Бенатова нанася вреди не само на тях, а и на събеседника си, защото го компрометира. Нея организация „Боец“ трябва да даде на прокуратурата, защото съвсем умишлено и целенасочено е оставила при монтажа тази стресираща реплика.
Но ще се върна на впечатленията си от онова, което се представя като пълната версия на интервюто. На моменти буквално едва издържах увъртяните въпроси на интервюиращата и се питах как ли се чувства събеседник, към когото са насочени тези хаотични словесни попълзновения. Нерядко отговорите му бяха прекъсвани с разни лекокрили апострофи: генерал Мутафчийски започва да обяснява колко са важни хроничните заболявания при опасност от коронавирус и дава за пример себе си, че има хипертония, а докато той говори, Бенатова вметва: „Трябва да се пазите! Добре, че не сте и с наднормено тегло!" В този момент той спира да говори, махва с ръка и каза: "Окей, давайте по-нататък!". Очевидно това се оценява като нежелание да отговори на „неудобен въпрос“. Ами наистина е неудобно една интервюираща да се занимава с личното тегло на събеседника си, така е.  
Друг откъс от интервюто беше впечатляващ със своята острота: когато интервюиращата се опитваше да си спомни как се казва едно лекарство срещу коронавируса: „Лекарството, което... то е много сложно това име... хлори...“ Обръща се към генерала: „Може ли да ми помогнете?“ Генералът я гледа резервирано и казва: „Не знам какво искате да попитате.“ Следват обяснения в смисъл „онова, от което оздравя Домусчиев, много било ефикасно... Та това лекарство...“ „Е?“ – пита генералът. „Как се казва?“ Чудно ли е, че на този изключително неудобен въпрос – как се казва лекарството – той отговори със снизходителна усмивка: „Хлорикин се казва.“ Как да не се обиди човек при такъв отговор, който му показва колко неподготвен е дошъл да взема интервю!
В журналистиката признак за професионализъм е интервюиращият да се концентрира върху темата на разговора и да не се опитва да насочва вниманието на събеседника към собствената си персона. Обаче във въпросното интервю се вижда как интервюиращата нееднократно прави това. Обяснявайки как генералът е стресирал хората като им е забранил да ходят на разни обществени места, включително и във фризьорски салони, тя вметва: „По корените на косите ми може да се досетите дали съм ви послушала.“ Или когато го упреква, че не е позволявал да се излиза в планината, добавя нещо в смисъл „Сега вие ще ми кажете, че ви питам заради себе си, макар че аз не...“ и т.н.
Очевидно е, че интервюираща и събеседник се познават лично и извън официалното интервю са на „ти“. Само че докато генералът полагаше максимални усилия да запази дистанция по време на записа от позицията на поста си, интервюиращата волно или неволно влизаше в стила „приятелски разговор между добри познати“.
Усещането ми може и да е субективно, както според мен е напълно субективно чувството на интервюиращата, че е била обиждана „концентрирано“ от генерала, че той се е опитвал да подменя смисъла на думите й. Често такъв смисъл просто нямаше. Често самата тя го обиждаше, като няколко пъти употреби думата „манипулация“ по отношение на отговорите му. Неведнъж се замислях тя знае ли всъщност какво иска да го пита. Накрая вече се чудеше какви теми още да измисли, та мина и на рейтинга му, и на въпроси, за които изобщо не беше проверила, че са от компетенциите на други институции. Като че ли през цялото време искаше да го задържи колкото може по-дълго край себе си, да е в неговата компания. И понесе като лична обида това, че той си тръгна. След като й беше отделил над час и половина! На вниманието на доц. Георги Лозанов и на уважавания от мен колега Петър Пунчев, които упрекнаха генерала, че не е имал право да спре да отговаря на въпросите й: Час и половина малко ли беше от скъпоценното време на човек, ангажиран с жизненоважни за всички ни проблеми? Всеки добър журналист е длъжен да структурира интервюто така, че то да премине максимално стегнато. Ако не го е направил, трябва да си носи последствията, няма право да порицава и оплюва.    
Някои поддръжници на Миролюба Бенатова контрират критиките към нея с аргумента, че хората – особено жените, й завиждат заради нейната интелигентност и ефектна визия. Лично аз не поставям под никакво съмнение, че тя е умна и красива. Но подхвърляйки отмъстително на обществено поругание няколкото финални секунди от записа си с генерала, представящи го в недобра светлина, доказа, че й липсват други качества, които не могат да се компенсират с ум и хубост.   
Има един особен момент от интервюто. На два пъти генералът, говорейки, подхвърля: „Вие това ще го махнете.“ Бенатова нещо се възпротивява, но на 45-ата минута той казва: „Аз знам какво ще изрежете. То ще стане една супер гнус, това, което ще направите!“
Колко е бил прав! Значи, отивайки на това интервю, той е имал предчувствието, че то ще бъде като екзекуция на имиджа му. Защо ли се е съгласил тогава да бъде интервюиран от Бенатова? Но този въпрос излиза извън темата за професионалната журналистика и няма да се спирам на него.


Споделям мнението си като дългогодишен професионален радиожурналист, затова за илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех радиопредавания. 




неделя, 17 май 2020 г.

Манипулираният словесен двубой на Бенатова с проф. Мутафчийски


Тягостно впечатление ми направи интервюто на Миролюба Бенатова с генерал проф. Мутафчийски по tv1. Повечето, които са го гледали, го коментират, според личните си симпатии и антипатии. Аз ще го коментирам от позицията на дългогодишен радиожурналист. Първото, което ме изненада неприятно, беше извънредно лошият монтаж на записа. Правила съм много аудиомонтажи. Най-важното е да не си личи къде е рязано, да не се променя звуковата атмосфера в записа. Същото важи в още по-голяма степен за монтажа на видеоматериали. Точно обратното се вижда от пръв поглед във въпросното интервю. Отделни части от разговора очебийно са размествани и неумело снаждани. На едни кадри се вижда как генералът се е изнервил, а в следващия момент отново е спокоен, макар и напрегнат. Самият монтаж, неволно или съвсем умишлено, показва събеседника като неуравновесен човек с непрекъснато променящо се душевно състояние. Предполагам, че едва ли е било така, като познавам поведението на генерал Мутафчийски по време на всекидневните брифинги в продължение на два месеца,. По-вероятно е градусът на изнервянето му да е нараствал постепенно с всеки следващ въпрос на интервюиращата, за да се стигне накрая до решението му да не отговаря повече на въпросите й. Само че липсва целият записан материал, за да се разбере как се е случило това.
И тук вече е големият журналистически провал: да докараш интервюирания до такова състояние, че той да не желае повече да ти отговаря. За всеки журналист най-важното е да предразположи събеседника си така, че да извлече от него максимално полезна информация. Нали целта на това интервю беше да научим за актуалната ситуация в борбата с коронавируса в България? Или не съм разбрала добре? И ако целта е била само конкретната информация за пандемията, защо при старателния, макар и неумел монтаж, не е отпаднала последната сцена, когато генералът прекъсва интервюто? Тя не носи никаква информация по конкретната тема. Значи целта е била да се види как изглежда той, когато се е изнервил до крайност. За сметка на това липсват кадрите, които впоследствие цитира в медиите Миролюба Бенатова – че първите му думи към нея били: „Ти, от таксито, къде си тръгнала да се връщаш!“ Когато човек твърди такова нещо, би трябвало да може да го докаже нагледно, както без колебание са показани кадрите от неловкия финал на интервюто.
Един добър журналист никога не бива да допуска  събеседникът му да го заподозре в предубеденост и недобронамереност. А точно това се получи в интервюто по tv1. Вече стана ясно, че темата за PCR тестовете при постъпване в болница е от компетентността не на НОЩ, а на Министерство на здравеопазването – точно на неговия сайт вече може да се прочете съобщение по този въпрос, който беше лайтмотивът във въпросното интервю. В крайна сметка, онова, което запомних от разговора на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски, беше, че когато той се опитваше да отговори на въпросите й, тя непрекъснато го караше да си признае какви пробойни има в здравната ни система. Думата „пробойни“ тя повтаряше толкова често, че в един момент ми заприлича на персонажа Паниковски от „Златният телец“, който, за да „всее смут в лагера на противника“, непрекъснато повтаря на друг персонаж от романа: „Дай милионче, дай милионче!“
В публикация на „24 часа“ е цитирано мнение, че след това интервю „не трябва да „задраскваме“ нито Бенатова, нито Мутафчийски.“ Според мен, когато затихне проблемът с коронавируса, генерал Мутафчийски ще се върне към обичайните си ангажименти като лекар и ще му остане само неприятният спомен от контактите с някои журналисти. Тъй като обаче се чуха гласове, че заради високия рейтинг, който достигна, може след време да бъде издигната кандидатурата му за президент, мисля, че тази възможност вече е задраскана. Защото веднага ще бъде припомнено и тиражирано отново и отново интервюто на Бенатова, където той си изпуска нервите. Такъв ли президент искате?
А колкото до интервюиращата, всеки път, когато случайно я мерна по някоя телевизия, ще си припомням Паниковски, който повтаря: „Дай милионче, дай милионче!“, което в нейния вариант звучеше: „Кажете пробойните, кажете пробойните!“ Остава само да гадая дали някой Велик комбинатор като прословутия герой на Илф и Петров, е възложил задачата „да се всее смут в лагера на противника“ или това си е самоиницатива на някой, който иска да си върне славата на топ журналист.

За илюстрация към текста слагам моя снимка в студиото на БНР, където години наред водех разиопредавания, за да напомня още веднъж, че споделям мнението си като професионален радиожурналист.



неделя, 10 май 2020 г.

Поля Станчева е новият програмен директор на БНР - 2020 г.

Колеги от БНР, да не пропусна да ви честитя новата програмна директорка Поля Станчева, на мястото на пенсионирания Мартин Минков! Четох преди ден-два във в. „Галерия“, че бившата ген.директорка „Отново дефилира в радиото“ , но честно казано, ми се стори абсолютен фейк нюз. Обаче не било! Писа го друг бивш ген.директор, Велерий Тодоров, който пое поста след Полиния втори мандат ("Две фейк дипломи и две фейк лични карти на нов стар директор в БНР")
Само не знам с коя година на раждане се е представила Поля при назначаването си – с истинската 1957-а, според която тя би трябвало от около 2 г. вече да е пенсионерка, или с другата, която преди време си избра по собствено желание – 1961-а, и според която пенсионирането й тепърва предстои. Вероятно е с втората. ("Поля Станчева с две ЕГН-та") Иначе е малко конфузно да пенсионираш един заради навършена възраст и да назначаваш на негово място друг, който вече трябва да е пенсиониран.
В статията на в. „Галерия“ се казва, че Поля Станчева очевидно дължи назначението си на подкрепа от Външно министерство. Иначе са наблегнали предимно на културните интереси на Поля Станчева, на любовта й към фолклора, която я кара да се чувства най-добре в Чупетльовата къща в Самоков – паметник на културата, която е нейна собственост. Там бившата генерална директорка на БНР пази своите колекции от национални костюми от цял свят.
В публикацията е разказан трогателен случай как Поля се сдобива с изключително скъпо кимоно в Япония, където е решила да придружи  Детския радиохор при турнето му (през двата си мандата като шеф на националната медия Поля използваше всяка възможност да попътува по света). Просто домакините разбрали колко харесва генералната директорка на БНР красиви, (което обикновено означава скъпи) кимона и й го подарили!
В същата статия цитират мечтите на Поля с какво щяла да се занимава, ако живеела в епохата на Просвещението. Би била покровителка на изкуствата! – споделя тя. Ех, да беше се родила Поля Станчева в епохата на Просвещението! Но тъй като е наша съвременничка, просто е назначена за нов програмен директор на БНР.

Както го е казал Алеко Константинов във фейлетона си „Разни хора, разни идеали“: „Ашколсун на кокона Поликсени!“