петък, 22 май 2020 г.

Изводите ми за журналистиката ни по повод интервюто на Бенатова


Темата за манипулативното интервю на Миролюба Бенатова с генерал Мутафчийски по tv1 вече, слава Богу, отшумява, но тъй като започнах да я коментирам от позицията на дългогодишен професионален журналист, бих искала финално да обобщя какви изводи си направих за състоянието на българската журналистика. С изненада открих, че сайтът Епицентър, без да ме пита, е публикувал един от коментарите ми във Фейсбук за интервюто. От 5 г. самата аз правя сайт и никога не бих си позволила да копирам чужд текст без изричното разрешение на автора. Както и да е. Проблемът е, че под публикацията моментално се посипаха обиди по мой адрес: „Абе Гергино, мисирке герберасткая“, „Не те знам гергина ли си, зюмбюл ли си...“. Бях определена и като „поредната герберска калинка“, изказваха се предположения откъде съм „изпълзяла“ и какво ми е обещал Борисов. Естествено, спестявам изобилстващите цинизми. Първоначално тези просташки опити да бъда уязвена ме разсмяха, но се надявах администраторите на сайта да ги премахнат. Това обаче не се случи поне 24 часа, докато накрая мъжът ми се свързва с една своя позната журналистка от екипа на „Епицентър“ и всички мнения за публикацията изчезнаха. Появи се обаче надпис: „Коментарите за тази статия са забранени!“ А просто трябваше да има съобщение, което ще откриете на много сайтове: „Във връзка с решение на Европейския съд в Люксембург, ви уведомяваме, че авторът на коментара под тази статия носи съдебна отговорност за послания, които са нецензурни, насаждат омраза, призовават към насилие или са клеветнически.“
Направих си един важен извод: че журналистика, която на всяка цена цели да намери „пробойните“ в нечия добре свършена работа и да подрони авторитета на човек, спечелил уважение, поражда у нищите духом желанието и те да се нахвърлят с настървение срещу всеки, който с нещо не им е симпатичен. Дали ролята на журналистиката е да разпалва такива първични страсти у хората? Според мен, не.
Никога не съм се занимавала с политическа и разследваща журналистика. 39 г. водех в предавания в програмата за култура и изкуство „Христо Ботев“ на БНР. Такива са и темите и на сайта, който правя сега. Представих си какво би било, ако разговарям с уважаван събеседник, постигнал успех в дадена област, и непрекъснато го карам да признае за някакви проблеми, за да не си мисли, че толкова добре си е свършил работата. Нали разбирате колко безсмислено би било това?
Прави са онези, които осъзнават, че Бенатова пропиля златната възможност председателят на НОЩ да й отдели час и половина от скъпоценното си време. Тя можеше да направи интервю, в което извън конкретния въпрос за PCR тестовете при постъпване в болница, какъвто бил конкретният повод да потърси генерала, можеше да акцентира върху друго: как една здравна система с толкова много недостатъци като българската изненадващо успешно се справя с пандемията и е сочена за пример в чужбина. Как се стигна до този успех, въпреки огромните трудности? Това би повдигнало самочувствието ни като българи – че и с малки материални възможности, можем да постигаме невероятни резултати, защото имаме сърцати самоотвержени специалисти! Вместо това интервюиращата непрекъснато търсеше „пробойни“. Ето какво означава да търсиш под вола теле! Но явно такава е била целта на интервюто.
И още един тревожен извод. Немалка част от журналистическата гилдия се мобилизира да доказва колко лошо се е държал генералът и колко голям професионалист е Бенатова. По сайтове и във вестници се публикуваха предимно отзиви с възмущение от събеседника и похвали за интервюиращата. За да бъде изчистен имиджът й, който самата тя зацапа с поведението си по време на интервюто, ни в клин ни в ръкав започнаха да се припомнят професионалните награди на Бенатова. Сиреч, вие и да сте се усъмнили в журналистическите й качества, да знаете, че тя вече е призната за една от най-добрите в професията. Не бих подценявала ничии награди. Самата аз имам немалко, включително и международни: кавалер на ордена на Академичните палми – третото по значимост отличие на Франция, за популяризиране на френската култура; почетна награда „150 години румънска дипломация” на Министерството на външните работи на Румъния за заслуги в международните отношения и др. Никога обаче не бих използвала отличията си като индулгенция, ако допусна в даден момент да се проваля като журналист. Знам, че няма да го допусна, но Бенатова го направи и сега се налага приятелите й да припомнят някогашни нейни успехи.
На помощ й се притече и колежката й Генка Шикeрова в предаването си „Алтернативата“ по tv1 от 19 май. В него, в разрез с професионализма, тя беше поканила само двама събеседници, подкрепящи Бенатова – Лили Маринкова и Георги Лозанов – и нито един журналист на обратната позиция. В началото на предаването водещата иронизира онези, които са „открили“, че интервюто с ген. Мутафчийски е монтирано, защото монтажи в телевизията се правят. Тя така и не беше разбрала, че проблемът е не самият монтаж, а лошото му качество – и техническо, и смислово. Лили Маринкова беше представена като журналистка, „задаваща директни и актуални въпроси, заради което си е патила“ и беше приканена да сподели с какво усещане е останала от това интервю. Маринкова отговори, че намира интервюто за „много истинско, много живо“ и веднага продължи, че авторката му Мира е известна с кариерата и с наградите си. Лозанов пък беше запитан от Шикерова трябваше ли ген. Мутафчийски да прекъсва интервюто. И този въпрос бе зададен от човек, който би трябвало да е гледал 83 минутната версия на записа! Лозанов обаче вече явно беше прочел и други гледни точки по случая и обясни, че проблемът не бил в това, че генералът си е тръгнал, защото интервюто траело достатъчно дълго, но той не бил казал нещо достатъчно важно за този дълъг разговор, затова е бил запомнен с последната реплика. Много греши Лозанов! Имаше важна информация, която мина покрай ушите на Бенатова, заета да търси пробойни, като например как още в началото на януари проф. Мутафчийски и негов колега са предусетили голямата опасност от коронавируса и са взели мерки отрано. Но кой да чуе нещо толкова важно, което обяснява как България успява да се справи така добре с пандемията!
Тревожното в случая е, че отстояващите своята непогрешимост Бенатова и Шикерова се занимават с разследваща журналистика. При едно разследване винаги има вероятност да се тръгне по погрешна следа. Какво става, ако онзи, който се е заел да разследва, е толкова честолюбив, че не пожелае да си признае грешката? Лично аз не желая да гледам в бъдеще разследвания на Бенатова и Шикерова. Изгубих доверието си в тяхната обективност.
Бях обещала, че ще съобщя какво стана, след като изпратих първия си критичен коментар за интервюто по tv1 в Дойче веле, където вече беше публикуван текст на Лозанов в подкрепа на Бенатова. Любопитно ми беше дали ще дадат гласност на моята алтернативна гледна точка. Накратко – нищо не стана. Александър Андреев, на когото предложих материала си, не можа да ми отговори веднага, защото е болен. След като е изпратил текста ми на колегите си, те били категорични, че е добре да се публикува алтернативно мнение... и щели да възложат на някого от своите постоянни автори да го напише. Защото аз не съм техен автор! Как ли наистина да бъда, щом между тях е Георги Лозанов, с когото имаме полюсно различни представи за качествена журналистика!
С това приключвам коментарите си по случая. Отделих му много внимание, защото за мен той е симптоматичен за ставащото в българската медийна среда.
Бъдете здрави!

Гергина Дворецка

21 май 2020 г.




Няма коментари:

Публикуване на коментар