Разпятия

Понеже през последните дни влязох в дискусии за професионализма в журналистиката и един от опонентите ми зададе въпроса: "Коя сте вие, Гергина Дворецка, та да оценявате...?" може би най-точният отговор е, че съм човек, който през живота си неведнъж символично е бил разпъван на кръст. Затова реших да публикувам в личния си блог моя разказ "Разпятия" от книгата ми "Откриването на Дагоберта", излязла във "Военно издателство" през 2012 г. 

" " "

Имаше чувството, че за първи път я разпънаха на кръст, когато кандидатстваше за членство в един литературен кръжок с помпозното название „Кабинет на младите писатели студенти”.

         Оказа се, че, както във всеки елитен клуб, първо трябва да получи одобрението на членовете му. На публична дискусия в една от залите на Студентския дом в София представиха подборка от нейни стихове. Имаше и други кандидати - двама нейни колеги поети, които познаваше от сбирките в редакцията на в. „Средношколско знаме”. Сега се срещаха отново, след като вече бяха започнали следването си.

         Седяха край една дълга маса в центъра на залата, а срещу тях - решителни, съзнаващи важната си задача - набираха сили литературните им събратя и сестри, вече признати от тази мъничка самодейна творческа общност за млади писатели.

         И разпъването на кръст започна... Сега си спомня, че отначало дори не заподозря какво предстои. Първите критики към стиховете й бяха като забиването на пирони върху дланите - заболя, но не много силно. Последваха други, които сякаш приковаха краката й към вертикалната дъска - сега вече започваше да става по-болезнено, но тя все още не разбираше какво точно става. На същата процедура бяха подложени и двамата й колеги кандидати.

         Оттук нататък започна истинската работа. Желаещите да се изкажат бяха много. Ставаха един след друг и всеки хвърляше стрела срещу изумената троица в центъра на залата. Нищеха стиховете им хладнокръвно, безжалостно. Възмущаваха се от някой не особено оригинален епитет или несполучливо сравнение, иронизираха метафорите, заклеймяваха липсата на значим замисъл...

         Магда искаше всичко това вече да свърши, но то продължаваше безкрайно, докато от душата й закапаха тежки капки кръв... Усещаше абсолютната си безпомощност - по никакъв начин не можеше да се защити, никой не би я изслушал как обяснява защо е използвала този или онзи художествен похват... а и нужно ли е да се обясняват такива неща...

         Накрая разпъването на кръст все пак приключи.

         И тримата бяха приети в Кабинета на младите писатели студенти...

         Един от старите членове дойде при Магда и каза: „Ти през цялото време се усмихваше!”

         Усмихвала се е? Когато й се струваше, че от безплътната й душата прокапват тежки капки топла кръв? „Да, усмихваше се!” - потвърди младежът, забелязал изумлението й. Вероятно подсъзнателно е чакала следващата реплика към нея да е не поредната остра стрела, а цвете и е искала да го посрещне с усмивка....

         Изумителното е, че на онова обсъждане никой не каза дори една добра дума нито за нея, нито за другите двама поети. Години по-късно единият от тях веднаж спомена: „Нали помниш онова наше кандидатстване в Кабинета... имах чувството, че ми преобръщат червата!”

         А след разпятието ги бяха смъкнали почти бездиханни от кръстовете и ги бяха приели в редиците си, все едно, че нищо страшно не се е случило... И с времето станаха приятели... до ден-днешен им е приятно да се виждат, мило им е да се връщат към поетичните си младини.

        

         Следващите разпъвания на кръст станаха в Младежката редакция на Радиото. Магда работеше там вече от година, възложиха й да прави авторско предаване - дискусии на морално-етични теми. Редакцията се събра, за да прослуша записа на първия брой. И се започна. По-възрастните й колеги нервно отхвърлиха идеята за радиодискусии - Магда нямала творчески потенциал за тях, била скована пред микрофона, а трябвало да се чувства лекота при воденето на разговора... Учудваше се на хъса им, когато я нападаха, като че ли ставаше дума за изключително сериозна простъпка, а не за първия брой на едно съвсем ново предаване на начинаещ колега.

         Предаването продължи да се излъчва. Набра скорост. След време Магда получи за него награда като перспективен млад журналист... И разпятията зачестиха. Най-често пироните в ръцете и краката й забиваха началниците - с първите остри забележки даваха сигнал на колегите, че могат да продължат с атаките - и колегите разбираха какво трябва да направят: хем доставят удоволствие на шефа, хем и те си облекчават душата. И стрелите се посипваха. Под обстрел беше всяка дума на Магда, всяка подробност - начинът, по който се е обърнала към събеседника или по който е приключила репортажа...

         А в Радиото все повече се говореше, че Магда е перспективна млада журналистка... Тогава разпъванията на кръст преминаха в друга фаза: поразяващите стрели стнаха по-различни: да, Магда се справя добре като журналистка, но е много лош човек. Магда е егоист, глезена е, грандоман... и иска да стане началник! Последното изобщо не го разбираше. По онова време и през ум не й минаваше да се стреми към по-висок пост, харесваше самата журналистическа професия и не я интересуваше изкачването в йерархията.

         Магда е егоист, грандоман, кариерист! - разпъваше я на кръст мълвата в Радиото. Магда е такава, че мъж не може да завърти около себе си!

         Когато се омъжи по любов за красивия си млад съпруг, се стъписаха... още повече, когато забременя.

         И тогава дойде ред на най-страшното разпятие в живота й...

         По онова социалистическо време в средите на интелигенцията достигна партийна препоръка да бъдат приети в Комунистическата партия всички млади хора от прогресивни семейства. По майчина линия Магда не произлизаше от такова семейство, но баща й още в младостта си се беше посветил на комунистическата идея... По-късно, в социалистическа България, като всеки идеалист, не беше направил кариера въз основа на някогашния си актив, но той даваше основание да поканят Магда за член на Партията. Приемането й трябваше да стане още преди да излезне в отпуска по майчинство.

         В един априлски ден тя седеше в редакцията с ръце върху наедрелия си корем и чакаше да я извикат на партийното събрание. Най-после се появи отговорничката на партийната група и с мъртвешко лице й каза, че приемането в редиците на БКП се отлага, защото възникнали други точки в дневния ред.

         Магда не си помисли нищо лошо.

         През следващите дни мислеше, че ще я повикат и ще й съобщят кога ще бъде новото събрание, но никой от партийците не я търсеше. Веднаж в коридора видя случайно другарката Касанова, партийната секретарка - много едра жена, казваха й „Широка страна моя родная”. Касанова погледна Магда възмутено и някак гнусливо:

         - Къде си се разбързала да влизаш в Партията?

         - Но нали вие ме поканихте и събрание насрочихте!

         - Насрочили сме, ама половин час преди събранието дойдоха главната и зам.главната ти редакторка и казаха, че когато се обсъжда кандидатурата ти, ще те разобличат пред всички каква си! Имат такива сериозни обвинения срещу теб, че по-добре да не ги слушаш, докато си бременна - може да пометнеш! Така че, отложихме приемането ти в Партията! Ще му мислим, след като родиш!

         - Какви са обвиненията? Има някакво недоразумение! - изуми се Магда.

         - Как какви са? Сериозни обвинения: че си егоист, грандоман, кариерист! Казаха, че ще излязат и с доказателства. Виждаш ли се каква си! - ставаше все по-нападателна партийната секретарка - Дори собствените ти шефове са против теб!

         „Те винаги са били против мен.” - помисли Магда.

         - Хайде, върви сега да раждаш спокойно, после ще видим! - заключи назидателно партийката.

         - Значи ще отида да раждам оклеветена!

         - В Партията не се влиза току-така!

         - Но аз вярвам в идеалите на тази Партия!

         Касанова я погледна внимателно и сигурно не откри неискреност  в думите й, защото само добави примирително:

         - Щом вярваш, ще чакаш! Ще видим.

         Беше едно от най-ужасните неща, които можеха да й се случат, докато очакваше детето си. Началничките й мълчаха победоносно - бяха успели да отложат приемането й в Партията сега, а след две-три години отпуска по майчинство - я камилата, я камиларя! Тръгнала Магда партийка да става! Не й стига да говорят за нея, че е перспективна млада журналистка, ами иска и в Партията да влезе, та да светне ярка зелена светлина за кариерата й!  Че пък и дете ще ражда, дето всички знаеха, че изобщо няма да се омъжи! Ха сега - щом ще раждаш, губиш кариерата! Не можеш всичко да имаш, Магдо!

         И отново се почувства напълно безпомощна, както при първото разпъване на кръст заради стиховете й. Сега отново не можеше да направи нищо, за да се защити, защото трябваше да мисли за бременността си. Понякога се гледаше в огледалото, докато сърцето й набъбваше от гняв и безсилие и се питаше дали тези чувства ще се предадат на детето в утробата й. По-страшното беше, че постепенно я обвземаше омраза към онези, които й причиняваха всичко това. И детето й ли щеше да изпитва такава омраза?

         Партийците й препоръчаха да ражда спокойно и я оставиха да се гърчи, разпъната на кръста на клеветите... Дали Дева Мария би родила Спасител на Човечеството, ако я бяха разпънали на кръст, докато ражда? Какъв би бил синът на една страдаща на кръста, унизена, бременна Богородица?

         Синът на Магда се роди в един много слънчев следобед. Раждането мина нормално и привечер й донесоха бебето да го накърми. То спеше и не пожела да се храни. Магда гледаше внимателно малкото му личице и се опитваше да долови дали нещо от чувствата, които беше изпитвала през последните седмици, се бе преляло в това малко същество.

         - Гледаш на кого прилича ли? - засмя се родилката от съседното легло.

         - Не... Всъщност, да. Гледам на кого прилича. Май не на мен.

         Даде на сина си името Богдан. Осъзна, че през последните седмици от бременността мислено се е обръщала към нероденото още дете с това име - харесваше отдавна как звучи.

         Усещаше се уморена от раждането и безкрайно щастлива. Богдан!

         Какъв ще бъдеш, Богдане? Добър или лош? Успях ли да те заразя с гнева и омразата, които ме изпълваха, докато още беше част от мен?

         Усмихваше се вътрешно, че името на сина й може би ще скандализира атеистите партийци. Всъщност, и самата тя не беше религиозна. И все пак - Богдан!

         Още през първия месец, докато с мъжа й се радваха на бебето, до нея достигна вестта, че дори в нейно отсъствие в редакцията продължават да я разпъват на кръст. На закрити партийни събрания началничките й говорят за нея колко е лоша, каква опасност представлява за Партията и за самото Радио. Дори започнали да събират подписи сред колегите, за да бъде уволнена.

         - Ти си опасна конкуренция за всеки кариерист. - обясняваше мъжът й - Кадърна си и имаш баща с такъв актив от миналото! Като партиен член ще получиш изключителни стартови позиции.

         - Но аз не искам да правя кариера...

         - Те не знаят това. Съдят по себе си...

         Трябваше да сложи край на необузданата акция, която развихряха срещу нея. Прекъсна отпуската си по майчинство, когато бебето беше едва на 4 месеца, и се върна на работа. Началничките й освирепяха съвсем. Първо нея проверяваха сутрин дали е дошла навреме в редакцията, отново ракъсваха с критики всяко нейно предаване.  

         Магда подаде оплакване в партийната група заради оклеветяването си. Повикаха я на вътрешна сбирка. Партийците се раделиха на два лагера: едните ожесточено нападаха Магда, а другите упрекваха нападателите й. Май използваха нейния случай, за да разчистват някакви стари сметки помежду си. Докато ги слушаше как упражняват красноречието си на нейн гръб, тя си даде сметка, че сценката пред очите й няма нищо общо нито с идеалите на баща й за един по-човечен обществен строй, нито с нейните собствени представи за справедливост. Накрая дадоха думата и на нея.

         - Много ви благодаря, другари! - каза Магда. - Докато ви слушах, като че ли душата ми се просветли! Благодаря ви!

         Изобщо не бяха очаквали да чуят такива думи от нея. Втренчиха се в очите й, не разбираха дали им се подиграва.

         След сбирката партийната секретарка я повика на строг разговор:

         - Ти за какво просветление говореше?

         - За истинско! Просветна ми!

         - Абе като нямаш сили, къде си тръгнала да се бориш, бе!

         - Нищо! Струваше си! Сега ми е добре.

         - Добре ти е на тебе! Какво може да ти е добре?

         Изглежда ги загложди искреното успокоение, което се излъчваше от нея през следващите седмици. Разтревожиха се. Не мина много време и зам.партийния секретар й съобщи, че е насрочено събрание за приемането й в Партията.

         - Вижте какво, не се тревожете вече за това! - уклончиво отговори Магда.

         Тогава кроткият сговорчив човек придоби изненадващо решителен вид, втвърди тона:

         - Как така! Трябва да те приемем! Крайно време е!

         Самото приемане в Партията беше едно от най-зрелищните публични разпятия, за което по-късно се говореше дълги години.

         Нейните началнички най-после щяха да представят пред всички доказателствата по обвиненията си срещу нея. Доказателства толкова силни, че се беше наложило да отложат приемането й по време на бременността, за да не пометне поради съкрушителната им убедителност.

         При обсъждането на кандидатурата й думата взе главната редакторка и я обвини в некадърност. Колегите обаче познаваха професионалните качества на Магда и зашушукаха разколебани. Тогава се впусна в атака зам.главната редакторка, извади тефтерче със записки и зачете:

         - Магда е глезена! Веднаж бях свидетелка как баба й се обади по телефона, да я пита дали да й изпържи картофки, когато се прибере вкъщи! И това ако не е глезене!

         Съпартийците все по-озадачено се споглеждаха помежду си. Зам.главната редакторка отново се зачете в записките си:

         - Веднаж Магда каза: искам вестниците да са на мойто бюро! Значи е егоист и грандоман!

         Последваха още няколко подобни дребни случки, документирани старателно в тефтера. Месеци наред началничките й бяха плашили съпартийците си със съкрушилени доказателства за лошия й характер - ето за какво ставаше дума. А партийните шефове не бяха поискали да чуят предварително тези глупости и Магда трябваше да отиде оклеветена да ражда сина си.

         И Магда заплака... Сълзите й разлюляха залата. Един след друг ставаха колеги, за да отправят възмутени реплики към началничките й:

         - Няма ли накрая да кажете, че Магда има и бенка на неподходящо място! И колко зле говори това за нея!

         Магда плачеше... Колеги идваха да я успокояват, дадоха й някакви хапчета за смучене, които тя така и не опита... а залата кънтеше от дебата дали Магда е егоист, грандоман и кариерист или май не е точно така... но тя беше престанала да слуша.

         Накрая гласуваха да стане член на Партията. Пълно мнозинство, дори двете шефки, които я атакуваха, засрамено гласуваха за нея - нито един глас против или въздържал се!... Свалиха я бездиханна от кръста и я приеха в редиците си. Една колежка й подари огромен букет цветя, при вида на който началничките й позеленяха.

         А три години по-късно „избухна демокрацията”! И отвя двете й началнички извън Радиото. Някои от колегите й съпартийци веднага си хвърлиха партийните билети и преминаха в демократичните редици. Един от тях обясни на Магда: „Само като си припомня как те разпънаха на кръст, когато те приемахме за член, как да остана в такава партия!”

         А Магда и мъжът й останаха още известно време в тази, станала вече презряна Партия, към която доскоро мнозина се стремяха не само от идеалистични подбуди. Настъпил беше моментът да покажеш вярвал ли си в нещо или си търсил трамплин за кариера.

 Сега пък новоизпечените демократи започнаха да я нападат и подиграват, че е част от тази Партия, стоварваха върху Магда всички партийни грехове, за които не беше и подозирала... Така, както преди я бяха разпъвали заради измислици, сега я разпъваха заради чужди прегрешения... но вече беше свикнала.

         По-късно, когато политическите страсти поутихнаха, Магда и мъжът й тихо се оттеглиха от всякакъв партиен живот...

         За Магда все така се говореше, че е много добра журналистка, а това трудно можеше да се преглътне и хулите отново и отново я разпъваха на кръст... и я изпълваха с ненавист към хулителите...

         А междувременно синът й растеше... добър, великодушен, всеопрощаваш... Как беше възможно да няма капчица омраза у това дете?

         - Мамо, едно момче ме препъна през междучасието...

         - Защо не го препъна и ти, та да види хубаво ли е! Ако не го изпита на свой гръб, пак ще те препъне!

         - Мамо, аз не мога да правя това.

         - Трябва да се защищаваш! Хората са жестоки!

         - Но аз не искам никого да препъвам.

         - Тогава ще страдаш!

         - Аз повече ще страдам, ако препъна някого...

         Изумяваше се колко непоколебимо в добротата си е детето й... Какво ли щеше да се стовари на главата му в един свят, в който добротата е слабост? Колко ли подигравки щеше да отнесе, защото за мнозина добротата е и глупост?... А синът й вървеше през живота все така добър, великодушен, всеопрощаващ... неизменно добър, великодушен, всеопрощаващ...

         Може би, докато клеветите я бяха разпъвали на кръст по време на бременността й, и чувстваше как постепенно се изпълва с гняв към палачите си, цялата доброта, която тогава напускаше собственото й сърце, беше преляла у детето в утробата й. И се беше съхранила и преродила в него! Значи добротата беше по-силна, отколкото хората мислеха!

         С атеистичния си ум Магда се зае да разгадава голямата тайна на Спасителя човешки. Беше чела различни версии - че Исус не е загинал на кръста, че друг е бил разпънат вместо него... Само че никъде не се споменаваше разпънатият на кръста да е бил жена... И Магда продължаваше с богохулните си размисли: А ако на кръста е била самата бременна Богородица - щом това се беше случило с Магда, макар и символично, в реалния й живот, защо да е било невъзможно в библейските времена? И може би затова на много места в католическия свят тачат Богородица наравно, а дали не и повече от Исус? Защото, всъщност, в една неописана от житията, но предавана по интуиция действителност, точно Божията майка е била разпната! Коя майка не би избрала да понесе най-убийствените страдания вместо сина си! Тя е понесла и друг тежък кръст - на нормалното за всяко човешко същество озлобление срещу палачите му, натоварила се е с жестокия духовен кръст на омразата и желанието за мъст... За да може Исус да се роди неопетнен в добротата си! И да спаси с нея Човечеството!

         Може би това наистина не беше невероятно!Толкова логично съвпадаше всичко!

         Имаше обаче едно сериозно противоречие в хипотезата на Магда: навсякъде Богородица и Исус бяха изобразявани с еднакво благи и озарени лица. Дали защото художниците през вековете бяха идеализирали чертите на изтерзаната Божия майка? Или душата й настина отново е намерила изгубената си при неимоверните изпитания присъща й доброта?

         ... Амин!

        

         7.05.2010 г.

Разказът е от книгата ми "Откриването на Дагоберта", Военно издателство, 2012 г.