Портрет

Едно великолепно стихотворение на Арсений Тарковски ме изкуши да го преведа преди 5 години. Възхищението ми, когато го препрочитам в оригинал, винаги е толкова силно, като че ли го чета за първи път. Най-после реших да споделя и в блога си превода, който му направих. Естествено, заедно с автентичната творба.   

ПОРТРЕТ

Сам съм вече дни наред.
В стаята виси портрет.

По лицето на старица -
от
мушици
върволица.

Питам: „Тъжно ти е май
под стъклото в твоя рай?”

По лика муха се стича
и старицата изрича:

„А добре ли ти е там,
в твоя дом, като си сам?”

Ето и неповторимият оригинал на стихотворението от Арсений Тарковски:

ПОРТРЕТ

Никого со мною нет.
На стене висит портрет.

По слепым глазам старухи
Ходят мухи,
мухи,
мухи.

Хорошо ли, - говорю, -
Под стеклом твоём в раю?

По щеке сползает муха,
Отвечает мне старуха:

- А тебе в твоём дому
Хорошо ли одному?

И тук идва ред на илюстрацията, която се вдъхнових да направя към стихотворението. Не умея да рисувам, но пък съм чела толкова много стихотворни опити на хора без поетичен талант, които в някакъв момент решават да се изразят чрез стихове, че си казах - интернет ще понесе еднократно и моята нескопосана рисунка! Забавното е, че поради неумението ми да рисувам, мухите по портрета приличат малко на цветя. А това допълва финала на стихотворението: Бабичката, която явно се дразни да я съжаляват, навярно иска да каже, че може сега по лика й да лазят мухи, но някога в живота й е имало и цветя!    

За честолюбието

Защо ли точно днес, на Сирни Заговезни, когато се иска и дава прошка, си спомних това стихотворение от младостта ми? Явно, защото в живота си открай време съм срещала хора, които не успявят да простят на някого заради изживяваната болка, а други - заради честолюбието си, в смисъл - когато някой е засегнал егото им, в което те са влюбени.

„Стъпчеш ли своята гордост,

друго какво ти остава?!”

Честолюбивите хора

тръгват по пътя направо.

И ги следим отдалече,

спрели в завоите криви,

ние, прозрелите вече,

бившите честолюбиви.

Гледаме тяхната храброст

с поуталожени сили

ние, позналите слабост,

някому нещо простили.

Като стоманено стреме

гложди ни стара омраза.

Всеки ли враг непременно

трябва да бъде наказан?

Не...зло да дреме под камък!

Бавно гневът ни затихва.

Скриваме злата си памет

като музейна реликва

и ни краси ореола

на опростена обида.

А през тревата набола

честолюбивите идат…

1981 г.

Гергина Дворецка

от стихосбирката „Човекът, когото си чакал”, 1990г., изд.”Хр.Г.Данов”, включено и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”