сряда, 25 ноември 2020 г.

Подарък за рождения ден на майка ми

 


На днешния ден майка ми щеше да навърши 97 години. Почина на 2 октомври 2004 г. около 5 седмици преди да стане на 81. Още тогава синът ми, който много я обича (и досега), заяви, че в бъдеще няма да отбелязваме датата на смъртта й, а рождения й ден. Така и правим. Днес също ще го отпразнуваме, за 16-и път, откакто тя не е с нас. Ще й направя и един символичен подарък.

Майка ми така и не седна да опише живота си. Подхвърляла съм й тази идея, но тя я отклоняваше с думите: „Какъв смисъл има? Нищо не стана от мен.“ Сигурно имаше предвид, че не е известна, не е изиграла значима роля в съдбините на държавата, знам ли. Не можах да я убедя, че житейският път на всеки човек е по свой начин интересен, колкото и обикновен да е на пръв поглед. Самата тя казваше, че е живяла в три строя – в Царство, в Народна република, накрая в Република – и реално всеки от тях беше оставил отпечатък върху нея, но мама така и не пожела да опише преживяното върху белия лист. Затова реших подаръкът ми за рождения й ден да бъде кратък разказ за най-любимия период от живота й –детството, ученическите й години в софийската Трета девическа гимназия и кулминацията: един семестър следване във Флоренция като студентка по архитектура. Всъщност, няма да е разказ, а кратки фрагменти, както съм ги чувала от майка ми.

Родена е в софийската еврейска махала, къщата се е намирала някъде около ул. „Екзарх Йосиф“. Баба ми Иванка тогава е била на 20 години, но вече е имала една двегодишна дъщеричка. После семейството се е местило в различни квартири, но все в еврейската махала – дядо ми Никола е имал много приятели евреи. Затова майка ми от малка беше опитвала маца – еврейския безквасен хляб, както и „боико“ с ударение на „и“, но нямам представа точно какъв е този кулинарен специалитет.  

Като дете мама се влюбила в киното. С братовчед й Митко не пропускали прожекция в кината „Уфа“ и „Екселсиор“. Споменавала ми е и за кино „Ренесанс“, но очевидно там са ходели по-рядко. Понеже нямали достатъчно пари за два отделни билета, купували си един общ и седели на половин стол. Разпоредителите ги познавали и ги пускали в салона. През зимата мама мечтаела и за ледената пързалка на езерото в Борисовата градина. На два пъти започвала да си събира пари за кънки от джобните, които й давали, но все се случвало така, че семейството закъсвало с доходите и детските й спестявания отивали за домакинството. Дядо ми Никола е имал работилница за шапки. На два пъти фалирал и накрая се преместили с баба ми в Перник. Усъвършенствал се в изработване на специалните миньорски шапки, на които се закрепвали лампи за работа под земята. Замогнал се. Построил къща. Мама обаче останала да учи в София. Живеела ту при едната, ту при другата сестра на баба ми. Все на улица „Пиротска“. Двете й лели по майчина линия били женени за богати търговци на кожи. Майка ми ги обичаше, но особено се гордееше с рода на баща си. Обясняваше ми: „Дядо ти Никола и бащата на Елин Пелин са от двама братя деца.“ Тоест били са първи братовчеди, но мама държеше да се знае точно каква е родствената връзка. Със сигурност, ако дядо Никола е имал възможност да се изучи, животът му би бил съвсем различен, но още като 8-годищен родителите му го изпроводили от родното Байлово за София, да се захване със занаят. Майка му, баба Тодорца (т.е. жената на дядо Тодор), както й казваше мама, му заявила: „Те, сине, видиш, тук за тебе хлеб вече нема!“ И дядо от дете започнал сам да си изкарва хляба. После в столицата дошли и три от сестрите му. От първите братовчеди на майка ми по бащина линия, познавам лично децата на леля й Елена. Мама ги наричаше кака Цветанка и бате Любчо - това е преводачът от френски и руски Любен Велчев, известен с преводите си на романи на Дюма. Той беше имал късмета лично да се среща с Елин Пелин и обичаше да разказва за него като винаги го наричаше „Пелинко“, както са му казвали по-близките хора. По стечение на обстоятелствата аз пък понякога се срещах със сина на писателя, Боян, защото и двамата работихме дълги години в Българското национално радио. Майка ми настояваше да му кажа, че имаме роднинска връзка и аз му казах, но по някаква причина той пропусна това покрай ушите си. Нямам представа защо. Не беше влиятелна личност, та да се е опасявал, че ще му искам услуга. Странни ми се виждаха отношенията в Байловската многолюдна фамилия. По линия на един от братята на дядо ми Никола, мама беше първа братовчедка и с художничката Лиляна Русева, но някакво „братско“ спречкване беше разделило семействата им в продължение на години и едва в напреднала възраст майка ми се свърза с нея. Двете дори ходиха до Байлово с надеждата да си възстановят правата над семейната къща там, но нищо не постигнаха - беше я придобил по давност един от братовчедите им, защото живееше в нея.

Връщам се отново към детството и ранната младост на майка ми в София. Първо е учила във Фотиновото училище, което и досега си е на същото място, на днешния булевард „Христо Ботев“, а после е продължила в Трета девическа гимназия, която вече е училище „Св. Климент Охридски“ на същия булевард. Учела е лесно. Описвала ми е как през междучасията съученичките й усилено прелиствали учебниците, за да си припомнят уроците, а тя била сигурна в себе си, разхождала се между чиновете и се шегувала с всеобщото зубрене. Обичала да пише реферати – да издирва материали по дадена тема и да ги синтезира. При липсата на интернет и Гугъл това не е било лесна работа. Известна била в училището с това, че умее да пише добре. Веднъж за домашно написала съчинение на тема „Пред заскреженото стъкло“ и било толкова хубаво, че учителите я водили в различни класове да го чете. На стари години нейната съученичка Станкия Калева, впоследствие известен лекар пулмолог, още помнеше това ученическо домашно на майка ми и с искрено възхищение ми говореше за него. По-късно мама беше писала стихове, които редакторите в литературните издания не бяха оценили. Огромната й любов към киното я беше подтикнала да участва на младини в два конкурса за киносценарии, организирани от Киноцентъра, и беше привлякла вниманието на журито, но не дотам, че по сценариите й да бъдат заснети филми. Единият от тях имаше българо-италиански сюжет, вдъхновен от няколкомесечното й пребиваване в Италия. Описала съм накратко този период от живота й в разказа си „Сценарият на майка ми“:          

„Като 19-годишна моята майка е следвала един семестър архитектура във Флоренция. Било в разгара на войната, но това не се усещало във всекидневието, освен че липсвала достатъчно храна. На чуждестранните студенти, както и на местните жители, давали купони, за да си набавят продукти. Често нямало хляб и ядели „кастанячо” – някакво клисаво тесто от кестени... Понякога някои италиански студенти идвали в мензата облечени с черни ризи. Останалите колеги обяснявали на майка ми, че са се облекли така, защото са фашисти и на този ден имат празник. Изглеждали съвсем обикновени, симпатични момчета, само по черните ризи ги разпознавала, че са фашисти...

Независимо от всичко, майка ми смяташе няколкомесечното си пребиваване в Италия за най-хубавия период от своя живот – била млада, италианците я харесвали, държали се галантно с нея...

Неслучайно за илюстрация на настоящия текст съм сложила снимка на нейната лична карта като студентка във Флоренция. Целия разказ, в който съм описала как в детството ми мама предаде огромната си любов към Италия на мен, съм публикувала в този мой блог: "Сценарият на майка ми" Образът на майка ми, макар и художествено доизмислен, се появява в романа ми Искрено ваша, написала съм и много стихове за нея, но на днешния й рожден ден реших да събера зрънца от спомени за детството и най-ранната й младост. Само мимоходом ще нахвърлям няколко щриха от по-нататъшния й живот. След като преценява, че архитектурата не е нейното призвание, се прибира от Флоренция и завършва право в Софийския държавен университет. Никога не е работила по специалността си, но правните знания цял живот й бяха от полза. Няколко години беше инспектор по задочно обучение в Юридическия факултет на Университета. По-късно стана стоковед във външнотърговското предприятие Индустриалимпорт и там се пенсионира. Навсякъде изпълняваше изключително съвестно задълженията си, но постоянно повтаряше, че нито едно от работните й места не й е било по сърце. Искало й се е професията й да е свързана с литературата, с изкуството, но независимо че не беше станало така, живя достойно. 

Може би след време ще припомня и други моменти от живота й, които тя самата не пожела да опише – идването на 9 септември 1944 г., брака й с баща ми, последвалите години, когато най-красивият период от младостта й, следването във Флоренция, беше тъмно петно в биографията й, защото е била студентка във фашистка Италия... Друг път ще разказвам за това, не точно на рождения й ден...   

Мама имаше една любима случка, която ми е описвала безброй пъти. Когато била момиченце, веднъж един от чичовците й я извикал и й казал: Дай си престилката! и изсипал в скута й цял куп малки лакомства – бонбонки, халвички, какво ли не! Тогава майка ми беше изживяла такова щастие, че го носеше в сърцето си до старини.

Днес, в деня, когато се е родила, се опитах да изспипя пред нея няколко малки късчета от детството и ранната й младост. Искаше ми се тези късчета да бъдат сладки, но от време на време те нагарчат. Такава е била реалността, не ми се щеше да измислям.

Честит рожден ден, мамо, ти, която си на небето!  

 

понеделник, 9 ноември 2020 г.

Берлин в паметта ми

 


В семейния ни архив има картички, които баща ми е изпращал на майка ми от Берлин през октомври 1953 г., когато е бил в командировка там. 

По онова време е работел в БТА и мама ми казваше, че са искали да го изпратят като кореспондент в Германия. Командировката била прелюдия към назначаването му. В крайна сметка това не се случило. Не съм разговаряла с него защо – минало-заминало - но пазя черно-белите му пощенски картички от Германия и сега си давам сметка, че те са от времето, когато Берлинската стена още не е била построена!   

С майка ми за първи път видяхме Берлин през есента на 1980 г. Бяхме се включили в екскурзия с група на „Балкантурист“. В столицата на ГДР останахме само два дни, но при туристическата обиколка на града не са ни показвали Стената. Едно момиче от групата ни сподели, че от прозореца на хотелската си стая успяло да я зърне и цяла нощ писало стихотворение за разделена Германия. Признавам, че на тази екскурзия аз се вълнувах най-вече дали ще успея да се срещна с младия журналист Волфганг Титце от вестник „Neues Leben”, с когото се бях запознала по време на международна журналистическа среща в Унгария няколко месеца по-рано. Не бях предупредила Волфганг, че ще пътувам до Берлин и не успях да се видя с него, това ме разочарова. Но ми направи силно впечатление, че момичето от групата ни е писало цяла нощ стихотворение за Берлинската стена.

Видях я 7 години по-късно, когато бях командирована в Берлин от Младежка редакция на БНР. Нашите командировки тогава можеха да бъдат само до социалистически страни и се организираха по линия на OIRT (Международната организация за радио и телевизия). Тези журналистически пътувания имаха една особеност - при работните си срещи командированият беше придружаван от преводач. Хем за улеснение, хем, предполагам, за наблюдение. Времената бяха такива. В Берлин на мен ми превеждаше една българка, омъжена за германец, но освен нея ме придружаваше и най-откровено ме наблюдаваше още една жена от Германското радио. Слава Богу, имах свободно време, през което можех да се разхождам където си искам из града и тогава на няколко пъти се натъкнах на Стената. Изпречваше се внезапно пред очите ми – сивкаво-бяла, монолитна, неумолима. Беше стряскаща като изненадващ шамар. Години по-късно, когато тя падна в пряк и в преносен смисъл, останки от нея бяха покривани с пъстри графити. Разбирах защо хората я шарят – като победа над мъртвешката й белота, с която сковаваше Берлин.

Запомних командировката си през 1987 г. с това, че жената от Германското радио, която трябваше да наблюдава дейността ми на територията на ГДР, веднъж се скара на шофьора, който ме отвеждаше на поредното ми интервю и той смени радиостанцията, която звучеше в колата. Нямаше да обърна внимание какво е станало, но преводачката българка услужливо ме осведоми, че жената е смъмрила шофьора, заящото е включил по радиото програма от Западен Берлин. „Но аз не знам немски, от какво се безпокои тя?“ – изненадах се искрено. „Това е положението.“ – отговори ми преводачката.

Още по-осезаемо се намеси в журналистическата ми работа въпросната моя наблюдателка, когато разбра, че съм поканила младежи да участват на живо в директните ми включвания от берлинското студио. Два часа преди началото на предаването в София, бях уведомена от преводачката, че събеседниците ми няма да дойдат. Не можело да участват в преки включвания. Очевидно някой се опасяваше какво може да кажат на живо в ефир. Реално това би могло да провали репортажите ми от Берлин. Слава Богу, бях записала доста интервюта и заявих на наблюдателката ми, че искам да извадя откъси от тях, за да ги излъчим вместо събеседниците на живо. Тя не беше предвидила такъв ход от моя страна, но в крайна сметка се съгласи да ползвам студио за монтаж, на който присъстваше през цялото време като внимаваше какви откъси от записаните разговори подбираме с преводачката ми. Така директните ми включвания бяха спасени. От студиото в Берлин пускахме записите на немски, преводачката ми ги покриваше на български, а аз разказвах впечатления от срещите си с германски младежи.

Помня как след като си тръгнах от сградата на Германското радио, вървях по улиците на Берлин към хотела си и бях щастлива. Всичко беше минало благополучно. Питам се обаче с днешна дата какво щеше да се случи, ако бях изпаднала в паника, че няма да имам събеседници и преките ми репортажи се бяха провалили. Нямаше ли моята „наблюдателка“ да носи отговорност за това? Само че кой я знаеше нея? Дори не се постарах да науча името й. Щях да се изложа аз. Персонално и поименно. Сега си мисля, че тази жена беше като персонифициран образ на Берлинската стена. Контолираща. Неумолима.      

Видях Берлин отново през 1996 г., когато Стената вече я нямаше. Минах за кратко на път за градчето Грюнхайде, където щях да участвам в журналистически семинар за езика на толерантността. Тогава столицата на обединена Германия беше истинска строителна площадка, но ми харесваше. Приличаше ми на птица преминала през бури, с разрошени пера, но заета да се приведе в изряден външен вид.   

С журналиста Егон Хайнрих, който тогава работеше в отдел „Комуникации“ на Европейската комисия, вечеряхме в Europa Centrum в Западен Берлин. Но кой ти мислеше вече дали е Източен или Западен! Градът беше станал отново едно неразделно цяло.  

Разглеждам снимките си от пролетта на 1996 г. и виждам, че съм се снимала пред катедралата Deutscher Dom, която е и на черно-бялата пощенска картичка, изпратена от баща ми през октомври 1953 г. Когато ги поставям една до друга, ми минава мисълта, че 43 г. по-късно Берлин си е възвърнал цветовете.  



неделя, 8 ноември 2020 г.

Един необикновен епизод от семейната ни история

 

Паметникът, който виждате на снимката, се намира на Алеята на парашутистите в Централните софийски гробища. Три пъти годишно, на всяка Задушница, със съпруга ми Владимир Дворецки оставяме пред него цветя и запалена свещичка. Младият мъж, погребан там – един от героите парашутисти, загинали в битката при връх Стражин на 18 октомври 1944 г., не е наш роднина, нито е бил син на приятелско семейство, и все пак винаги, когато отдаваме почит към скъпите ни покойници, не подминаваме и неговия гроб.

Историята наистина е необикновена и ще я предам така, както съм я чувала от майка ми. През 1942 г., тогава 19-годишна, тя заминава да следва архитектура във Флоренция. Докато си урежда документите в Италианското консулство в София, там среща непозната жена, която, щом разбира, че младото момиче ще пътува за Италия, го моли да отнесе колет за сина й Иван Чаушев, студент по корабостроително инженерство в Генуа. Молбата към майка ми е не да отиде чак до Генуа, а да спести пътуването на колета от България до Италия и да го препрати, когато пристигне във Флоренция. Майка ми веднага се съгласява – до края на живота си беше изключително услужлива. Така студентът Иван Чаушев получава колета от близките си и пише до майка ми картичка, с която сърдечно й благодари:

„14.3.1943 г., Генуа,

Мила госпожице, безкрайно ви благодаря за услугата която направихте на моите родители и мен. Съжалявам, че не мога лично да ви благодаря, но бих желал щото да мога да ви се реванширам по един или друг начин. Но за всеки случай можете винаги да разчитате на мен, за каквото и да е.

Най-сърдечни поздрави!

Иван Чаушев“ 

Това е всичко. Нито са си писали повече, нито са се виждали някога, но пощенската картичка с изглед от Генуа, на която е написан цитираният текст, и до днес се пази в семейния ни архив. 

Когато през есента на 1944 г. майка ми прочита във вестника списъка на загиналите парашутисти при Стражин, открива сред тях името на студента от Генуа, с когото случайността я е срещнала, макар и задочно. Очевидно гибелта му дълбоко я е развълнувала, защото никога не го забравя. 

На снимката горе е личната карта на майка ми като студентка във Флоренция през 1942-43 г. В края на 1948 г. се омъжва за баща ми. Съвпадение е, че той също се казваше Иван и сега е погребан в наш наследствен семеен гроб точно зад Алеята на парашутистите. Странно е как стечението на различни обстоятелства преплита съдбите на непознати хора.

Нямам спомен откога майка ми започна да ходи на Централните гробища на всеки 18 октомври, когато се отбелязва тържествено Денят на парашутиста. В Уикипедия пише, че този ден се чества с министерско решение от 1995 г., но имам чувството, че е било по-отдавна. Докато още се чувстваше добре, мама не пропускаше никога тържеството в Алеята на парашутиста на 18 октомври. Там веднъж се видяла с роднини на Иван Чаушев и им разказала историята за задочното си запознанство с него. Когато споделяше с мен тази случка, мама със задоволство отбеляза, че една млада жена от рода Чаушеви възкликнала: „Това е най-необикновената история, която съм чувала!“.

Мама беше емоционален човек, но никак не обичаше да говори за чувствата си. Мога само да гадая защо в последните си години отдаваше такова значение на този толкова кратък епизод от своята младост. Дали защото го свързваше с любимата й Италия, където беше следвала един семестър архитектура, преди да открие, че не това е призванието й, и да завърши право в Софийския държавен университет? Или защото в напреднала възраст, когато човек премисля живота си, е започнала да си представя какво би станало, ако се беше срещнала със студента от Генуа? И ако бяха продължили да си пишат и да се срещат? Наистина мога само да гадая и не искам да продължавам, защото знам колко свенлива беше майка ми и сигурно не би се съгласила да се ровя с днешна дата в най-съкровените й мисли.

Факт е обаче, че когато на Задушница ходехме с нея да почетем нашите починали роднини, тя неизменно ни отвеждаше и на гроба на Иван Чаушев. Така това се превърна в семейна традиция, която с мъжа ми продължаваме да спазваме и досега на всяка от трите Задушници, въпреки че мама почина преди 16 години. Вчера също минахме по Алеята на парашутиста, сложихме свежи цветя и запалихме свещичка за героя от Стражин и за първи път ми хрумна да снимаме паметника му, да споделим как той е станал част от нашия семеен ритуал за отдаване на почит към мъртвите ни близки. Като че ли майка ми от отвъдното вдигна ембаргото над тази история и най-после ми позволи да я разкажа публично – нещо, което и през ум не ми е минавало да направя по-рано.     

Държа да добавя още нещо – пред паметника на Иван Чаушев, загинал на 18 октомври 1944 г., винаги има свежи цветя. Очевидно роднините му пазят жив спомена за него. Надявам се да нямат нищо против и едни напълно непознати хора като нас да тачат паметта му!

Това е и повод да припомним за подвига на героите от Стражин, за който младите може би не знаят. След като през есента на 1944 г. България се включва на страната на антихитлеристката коалиция във Втората световна война, нашите войски трябва да освободят днешната територия на Република Северна Македония. Пътят към Скопие обаче е блокиран от укрепената германска позиция край връх Стражин. Командването решава да използва за пробив парашутната дружина. Рано сутринта на 18 октомври бойците се пускат с парашути над хълма и тръгват в атака. Първа рота овладява за кратко върха, но е отблъсната. В боя загиват 25 парашутисти и са ранени 40. В ранния следобед храбрите бойци подновяват щурма и успяват да изтласкат врага. Пътят към долината на Вардар е открит.

Тленните останки на загиналите парашутисти са пренесени в София като израз на почит, защото практиката е била падналите в боя да не се връщат в родината, а да бъдат погребвани близо до бойното поле. Погребението се извършва на 20 октомври 1944 г. на Централните софийски гробища, 71-ви и 72-ри парцел, където се намира Алеята на парашутистите.

 

 

четвъртък, 5 ноември 2020 г.

Гафовете в ефир

 


Всеки, който е работил в радио или телевизия може да разкаже куп истории за гафове в ефир, станали най-вече по технически причини, но с очевидното участие на човешки фактор. Сетих се за това покрай нашумелия случай с репортера от БНТ, който отразява президентските избори в САЩ и по време на един от репортажите си оттам, докато не беше в кадър, започна да псува санитарната маска на лицето си, без да знае, че микрофонът му още е включен. Някои обвиниха за гафа звукорежисьора, който е трябвало да изключи микрофона му в момента, когато тръгва следващият видеоматериал, но е факт, че ако такива думи не бяха излетели от устата на репортера, нямаше да има никакъв проблем с все още включения микрофон.

Не знам как ще реагират шефовете на репортера от БНТ. В БНР, където бях журналистка в продължение на 39 години, след такива гафове обикновено следваха наказания. Впрочем, не съм сигурна дали са наказали репортера от програма „Хоризонт“, който по социалистическо време трябвало да интервюира на живо някакъв овчар. Преди включването в ефир, колегата подготвил събеседника си за едно по-оригинално начало. „Подкарай – казал му – овцете, както го правиш всяка сутрин! Да чуят слушателите първо теб!“ „Ама, както обикновено ги подкарвам ли?“ – уточнил овчарят. „Да, да, нека да е автентично!“ По онова време автентичната атмосфера в ефир много се ценеше. От студиото съобщават в слушалките на репортера, че вече е в ефир, а той дава знак на овчаря да започне. И се разнася: „Ууу-бря-бря-бря, ваш’та ….!“ Посипали се псувните като градушка над излизащите на паша овце. Добре, че звукорежисьорът в студиото реагирал бързо и изключил звука.

Тази случка е част от фолклора на Радиото. Наистина не знам дали са наказали репортера. Той просто е търсел повече автентичност и я е постигнал – събеседникът му се показал такъв, какъвто си е. А овчаря как да го накажат, че точно по този начин си подкарва овцете? Не е служител на БНР.

За други подобни гафове обаче обикновено се даваха обяснения и следваха административни мерки, особено преди 10 ноември 1989 г. Веднъж, докато настанявах в студиото участниците в предаването ми, в програмата се излъчваше концерт с военна музика по повод някакви съвместни учения на страните от Варшавския договор. Отидох за малко в кабината при звукорежисьорите, за да им дам екземпляр от сценария, и точно в този момент един от събеседниците ми, когото бях поканила да седи до мен, решил да провери какви са копчетата пред микрофона и натиснал гонга за точно време. Гонгът прозвуча стряскащо като камбанен звън на фона на бодра военна песен – май пееха изпълнители от братската армия на ГДР. На секундата при нас се изстреля от долния етаж целият екип на Централна апаратна: „Какво става? Кой натисна гонга?“

Очевидно бяха заподозрели умишлена провокация при излъчването на толкова важен концерт. Звукорежисьорката на моето предаване се паникьоса и веднага се обърна към мен: „Ще кажеш, че ти си била в студиото!“

„Е, как да кажа, че съм била в студиото, когато в момента съм при теб?“    

„А аз какви обяснения да давам за гонга? Все пак е твой събеседник! Ти си го поканила!“

„Като съм го поканила, да не съм му казала да натисне гонга!“

Влязох при събеседниците си в студиото и направих остра забележка на госта, натиснал злополучния бутон. Той изобщо не разбра за какво говоря. Реакцията му беше: „Е, голяма работа! Какво толкова е станало?“ Човекът – известен литературен критик – явно понятие си нямаше колко отговорно е да се работи в държавното Радио, макар че и в литературните среди тогава следяха да няма провокации.

Писах обяснения за случая, разказах всичко, както е било. Не ме наказаха, но не знам какво се случи на техническия екип.

Със сигурност обаче отнесе наказание звукорежисьорката, която при записа на едно предаване допуснала следния пропуск. Когато водещият на предаването направи грешка по време на запис, той повтаря в студиото сгрешената фраза. След една такава грешка, при повторението водещият прочел думичките малко по-бързо и останали две срички от предишния му запис, които звукорежисьорката пропуснала да изтрие. За беда, последните думи били „важни държавни документи“ и при излъчването на предаването в ефир прозвучало: „... важни държавни документи... менти (от предишния запис)“. Ето тези „документи... менти“ донесоха административно наказание на въпросната звукорежисьорка.

В интерес на истината, не знам дали след 10 ноември за такива гафове се налагаха наказания. Едно съм запомнила – щом си на живо в ефир, трябва да внимаваш какво говориш, защото не се знае в кой момент ще ти отворят микрофона. Случвало ми се е да си водим непринуден разговор със събеседниците ми в студиото, докато върви песен, и изведнъж да забележа, че червената лампичка пред мен свети – значи звукорежисьорът ни е включил в ефир! Обикновено ме предупреждаваха в слушалките, но се е случвало да пропуснат - хора сме. Това обаче ме научи да внимавам какво говоря, независимо дали си мисля, че ме слушат само хората около мен, а не голяма аудитория.

Слава Богу, никога не ме е било страх, че ще изпусна в ефир ругатня, защото в нашето семейство това не е  панацеята за излизане от трудна ситуация. А ако за някой репортер в БНТ или БНР е нормална реакция при стрес, трябва непременно да си смени чипа. Или професията.