На
днешния ден майка ми щеше да навърши 97 години. Почина на 2 октомври 2004 г.
около 5 седмици преди да стане на 81. Още тогава синът ми, който много я обича (и досега), заяви, че в
бъдеще няма да отбелязваме датата на смъртта й, а рождения й ден. Така и правим.
Днес също ще го отпразнуваме, за 16-и път, откакто тя не е с нас. Ще й направя
и един символичен подарък.
Майка
ми така и не седна да опише живота си. Подхвърляла съм й тази идея, но тя я
отклоняваше с думите: „Какъв смисъл има? Нищо не стана от мен.“ Сигурно имаше
предвид, че не е известна, не е изиграла значима роля в съдбините на държавата,
знам ли. Не можах да я убедя, че житейският път на всеки човек е по свой начин
интересен, колкото и обикновен да е на пръв поглед. Самата тя казваше, че е
живяла в три строя – в Царство, в Народна република, накрая в Република – и реално
всеки от тях беше оставил отпечатък върху нея, но мама така и не пожела да
опише преживяното върху белия лист. Затова реших подаръкът ми за рождения й ден
да бъде кратък разказ за най-любимия период от живота й –детството, ученическите
й години в софийската Трета девическа гимназия и кулминацията: един семестър следване
във Флоренция като студентка по архитектура. Всъщност, няма да е разказ, а
кратки фрагменти, както съм ги чувала от майка ми.
Родена
е в софийската еврейска махала, къщата се е намирала някъде около ул. „Екзарх
Йосиф“. Баба ми Иванка тогава е била на 20 години, но вече е имала една
двегодишна дъщеричка. После семейството се е местило в различни квартири, но
все в еврейската махала – дядо ми Никола е имал много приятели евреи. Затова
майка ми от малка беше опитвала маца – еврейския безквасен хляб, както и „боико“
с ударение на „и“, но нямам представа точно какъв е този кулинарен специалитет.
Като
дете мама се влюбила в киното. С братовчед й Митко не пропускали прожекция в
кината „Уфа“ и „Екселсиор“. Споменавала ми е и за кино „Ренесанс“, но очевидно
там са ходели по-рядко. Понеже нямали достатъчно пари за два отделни билета, купували
си един общ и седели на половин стол. Разпоредителите ги познавали и ги пускали
в салона. През зимата мама мечтаела и за ледената пързалка на езерото в Борисовата
градина. На два пъти започвала да си събира пари за кънки от джобните, които й
давали, но все се случвало така, че семейството закъсвало с доходите и детските
й спестявания отивали за домакинството. Дядо ми Никола е имал работилница за
шапки. На два пъти фалирал и накрая се преместили с баба ми в Перник. Усъвършенствал
се в изработване на специалните миньорски шапки, на които се закрепвали лампи
за работа под земята. Замогнал се. Построил къща. Мама обаче останала да учи в София.
Живеела ту при едната, ту при другата сестра на баба ми. Все на улица „Пиротска“.
Двете й лели по майчина линия били женени за богати търговци на кожи. Майка ми
ги обичаше, но особено се гордееше с рода на баща си. Обясняваше ми: „Дядо ти Никола
и бащата на Елин Пелин са от двама братя деца.“ Тоест били са първи братовчеди,
но мама държеше да се знае точно каква е родствената връзка. Със сигурност, ако
дядо Никола е имал възможност да се изучи, животът му би бил съвсем различен,
но още като 8-годищен родителите му го изпроводили от родното Байлово за София,
да се захване със занаят. Майка му, баба Тодорца (т.е. жената на дядо Тодор), както й казваше мама, му
заявила: „Те, сине, видиш, тук за тебе хлеб вече нема!“ И дядо от дете започнал
сам да си изкарва хляба. После в столицата дошли и три от сестрите му. От
първите братовчеди на майка ми по бащина линия, познавам лично децата на леля й
Елена. Мама ги наричаше кака Цветанка и бате Любчо - това е преводачът от
френски и руски Любен Велчев, известен с преводите си на романи на Дюма. Той
беше имал късмета лично да се среща с Елин Пелин и обичаше да разказва за него като
винаги го наричаше „Пелинко“, както са му казвали по-близките хора. По стечение
на обстоятелствата аз пък понякога се срещах със сина на писателя, Боян, защото
и двамата работихме дълги години в Българското национално радио. Майка ми
настояваше да му кажа, че имаме роднинска връзка и аз му казах, но по някаква
причина той пропусна това покрай ушите си. Нямам представа защо. Не беше
влиятелна личност, та да се е опасявал, че ще му искам услуга. Странни ми се виждаха отношенията в Байловската многолюдна фамилия. По линия на
един от братята на дядо ми Никола, мама беше първа братовчедка и с художничката
Лиляна Русева, но някакво „братско“ спречкване беше разделило семействата им в
продължение на години и едва в напреднала възраст майка ми се свърза с нея. Двете дори ходиха до Байлово с надеждата да си възстановят правата над семейната
къща там, но нищо не постигнаха - беше я придобил по давност един от
братовчедите им, защото живееше в нея.
Връщам
се отново към детството и ранната младост на майка ми в София. Първо е учила
във Фотиновото училище, което и досега си е на същото място, на днешния
булевард „Христо Ботев“, а после е продължила в Трета девическа гимназия, която
вече е училище „Св. Климент Охридски“ на същия булевард. Учела е лесно. Описвала
ми е как през междучасията съученичките й усилено прелиствали учебниците, за да
си припомнят уроците, а тя била сигурна в себе си, разхождала се между чиновете
и се шегувала с всеобщото зубрене. Обичала да пише реферати – да издирва
материали по дадена тема и да ги синтезира. При липсата на интернет и Гугъл
това не е било лесна работа. Известна била в училището с това, че умее да пише добре.
Веднъж за домашно написала съчинение на тема „Пред заскреженото стъкло“ и било
толкова хубаво, че учителите я водили в различни класове да го чете. На стари
години нейната съученичка Станкия Калева, впоследствие известен лекар пулмолог, още помнеше това
ученическо домашно на майка ми и с искрено възхищение ми говореше за него. По-късно
мама беше писала стихове, които редакторите в литературните издания не бяха
оценили. Огромната й любов към киното я беше подтикнала да участва на младини в
два конкурса за киносценарии, организирани от Киноцентъра, и беше привлякла
вниманието на журито, но не дотам, че по сценариите й да бъдат заснети филми. Единият
от тях имаше българо-италиански сюжет, вдъхновен от няколкомесечното й
пребиваване в Италия. Описала съм накратко този период от живота й в разказа си
„Сценарият на майка ми“:
„Като 19-годишна моята майка е следвала
един семестър архитектура във Флоренция. Било в разгара на войната, но това не
се усещало във всекидневието, освен че липсвала достатъчно храна. На
чуждестранните студенти, както и на местните жители, давали купони, за да си
набавят продукти. Често нямало хляб и ядели „кастанячо” – някакво клисаво тесто
от кестени... Понякога някои италиански студенти идвали в мензата облечени с
черни ризи. Останалите колеги обяснявали на майка ми, че са се облекли така,
защото са фашисти и на този ден имат празник. Изглеждали съвсем обикновени,
симпатични момчета, само по черните ризи ги разпознавала, че са фашисти...
Независимо от всичко, майка ми смяташе
няколкомесечното си пребиваване в Италия за най-хубавия период от своя живот –
била млада, италианците я харесвали, държали се галантно с нея... “
Неслучайно за илюстрация на настоящия текст съм сложила снимка на нейната лична карта като студентка във Флоренция. Целия разказ, в който съм описала как в детството ми мама предаде огромната си любов към Италия на мен, съм публикувала в този мой блог: "Сценарият на майка ми" Образът на майка ми, макар и художествено доизмислен, се появява в романа ми „Искрено ваша“, написала съм и много стихове за нея, но на днешния й рожден ден реших да събера зрънца от спомени за детството и най-ранната й младост. Само мимоходом ще нахвърлям няколко щриха от по-нататъшния й живот. След като преценява, че архитектурата не е нейното призвание, се прибира от Флоренция и завършва право в Софийския държавен университет. Никога не е работила по специалността си, но правните знания цял живот й бяха от полза. Няколко години беше инспектор по задочно обучение в Юридическия факултет на Университета. По-късно стана стоковед във външнотърговското предприятие Индустриалимпорт и там се пенсионира. Навсякъде изпълняваше изключително съвестно задълженията си, но постоянно повтаряше, че нито едно от работните й места не й е било по сърце. Искало й се е професията й да е свързана с литературата, с изкуството, но независимо че не беше станало така, живя достойно.
Може би след време ще
припомня и други моменти от живота й, които тя самата не пожела да опише –
идването на 9 септември 1944 г., брака й с баща ми, последвалите години, когато
най-красивият период от младостта й, следването във Флоренция, беше тъмно петно
в биографията й, защото е била студентка във фашистка Италия... Друг път ще разказвам
за това, не точно на рождения й ден...
Мама имаше една любима
случка, която ми е описвала безброй пъти. Когато била момиченце, веднъж един от
чичовците й я извикал и й казал: „Дай си престилката!“ и
изсипал в скута й цял куп малки лакомства – бонбонки, халвички, какво ли не! Тогава
майка ми беше изживяла такова щастие, че го носеше в сърцето си до старини.
Днес, в деня, когато
се е родила, се опитах да изспипя пред нея няколко малки късчета от детството и
ранната й младост. Искаше ми се тези късчета да бъдат сладки, но от време на
време те нагарчат. Такава е била реалността, не ми се щеше да измислям.
Честит рожден ден,
мамо, ти, която си на небето!
Няма коментари:
Публикуване на коментар