Как една авторка "преразказа" стихотворението ми „Понякога е обич да си тръгнеш“

 

Задната корица на сборника ми с избрани стихотворения "Сняг и нежност", издание на Ателие Аб, 2007 г.

Наскоро открих в стихотворение, публикувано във Фейсбук, че авторката е използвала една много ярка метафора, която вече бях чела в стихотворение на поетесата Виктория Катранова. Метафората беше толкова специфична, че заимстването веднага биеше на очи. Споделих с Вики това мое наблюдение и тя реагира с пост във Фейсбук, в който поясняваше кога е написала стихотворението си, с колко награди е било отличено и подчертаваше, че ако някой ползва части от него, е нормално да я цитира. Тя обаче не беше споменала името на „заимствалата“ авторка.

Ето че сега същото, но в по-драстичен вариант, се случи и на самата мен, но аз няма да спестя името на авторката, защото става дума не за една метафора, а за „заимстване“ на цяло мое стихотворение – „Понякога е обич“. Първо прилагам моя оригинал, а по-надолу - неговия „преразказ“.

Понякога е обич да си тръгнеш

от хората, които са ти близки.

Оставяш настрана венеца трънен

и заминаваш тихо, без въздишки.

 

И знаеш, че след теб не ще затичат,

макар за миг да ги е заболяло.

Излишна е фалшивата трагичност

в една отдавна търсена раздяла.

 

А има нещо тъжно – да съзнаваш,

когато доброволно си отиваш,

че хората, които тук остават,

без теб ще бъдат малко по-щастливи...

Ето как е „преразказала“ това мое стихотворение Мария Илиева в новоизлязлата си стихосбирка „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, издание на „Български писател“:

ДА СИ ТРЪГНЕШ

Да си тръгнеш

понякога е обич –

тихо, кротко,

без въздишка!

Без излишни думи

и грациозност,

без обиди и трагичност!

Да си тръгнеш –

понякога е болка...

Изгаря, разрушава, довършва!

Да си тръгнеш,

но да осъзнаеш,

че без теб ще бъдат

по-щастливи!

Как ви се струва? Лично аз мисля, че заглавието на този „преразказ“ (за деянието на авторката има друга, по-точна дума, но засега използвам тази) трябваше да бъде „Вариации по стихотворението на Гергина Дворецка „Понякога е обич“. Съпругът ми предположи, че може Мария Илиева да е ползвала изкуствен интелект, за да достигне до този „творчески“ резултат, но аз не вярвам да е станало така. Просто авторката се е поупражнявала върху моето стихотворение и го е представила като свое. Много думи и изрази буквално е повторила. Добавила е от себе си нещо за болката, която „изгаря, разрушава, довършва!“. Аз такива сърцераздирателни неща не пиша. Но сравнението може всеки да направи сам.  

Ще поясня защо това стихотворение е емблематично за мен. Написах го през много далечната 1976 г., т.е. преди половин век и веднага беше публикувано в периодичния печат под името Гергина Иванова, както се подписвах преди да се омъжа за Владимир Дворецки. То даде заглавието на първата ми стихосбирка, която излезе в сборника „Петима млади поети“ в издателство „Народна младеж“ през 1978 г.

Използвах го като един вид моя поетична визитна картичка на задната корица на стихосбирката ми с избрана поезия „Сняг и нежност“, издание на Ателие Аб през 2007 г. – може да го видите на най-горната снимка.

То беше първата публикация в този мой личен блог, чието начало поставих на 6 април 2013 г. Начало

Преди това, през 1996 г., композиторът Стефан Диомов ме потърси с молба по него да бъде направена песен за младата тогава певица Тони Димитрова. Дадох веднага съгласието си и композиторът Стефан Маринов написа музиката. В текста бяха нанесени малки поправки, но песента стана много хубава. Тони я включи в първия си самостоятелен албум „Ах, морето“, излязъл през 1997 г. След време я включи и в свой творчески проект с Разградския драматичен театър. Изпълнява я досега на някои свои концерти. Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова

През всички тези вече 50 години съм попадала на моето стихотворение „Понякога е обич“ в различни литературни групи и форуми, като името ми обикновено е цитирано като автор.

И се питам дотолкова ли е било непознато стихотворението ми за Боян Ангелов, който е редактор на стихосбирката на Мария Илиева? С Боян сме връстници, а авторите от нашето поколение обикновено си подаряваме взаимно книгите си. Сигурна съм, че съм му подарила „Сняг и нежност“, където стихотворението е на видно място. Но пък не е сигурно, че подарените книги се четат. Анжела Димчева, от чиято дописка всъщност научих за премиерата на Мария Илиева, преди 10 години беше решила да издаде сборник със стихове на автори от някогашния Кабинет на младите писатели студенти "Димчо Дебелянов“ и ми поиска поетичен цикъл. Подборката, която направих, започваше точно с това мое стихотворение. Сборникът така и не излезе, защото не се намери финансиране за него, но Анжела, която е стриктна като редактор, не може да не е прочела стиховете, които съм й изпратила. Е, добре ,приемам, че не е запомнила това мое стихотворение. Но пък то й е направило впечатление в опростения му от вариант в стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, и затова дори го е извела в заглавието на дописката си за премиерата: „Мария Илиева: „Да си тръгнеш понякога е обич“. Само дето доста преди Мария Илиева в поетична форма съм го казала аз.  

От дописката за премиерата научих коя е въпросната авторка: тя е председател на Литературния клуб „Богдан Овесянин“ в гр. Стрелча и общински съветник в управата на града. „Поетите в гр. Стрелча се събрали в читалището на една литературна вечер през 2023 г., а председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов ги е насърчил да издадат антология, за да достигат техните творби до повече хора. Книгата е факт под заглавие „С вдъхновение и обич за Стрелча“, издадена от „Български писател“. Впоследствие Мария Илиева се е амбицирала да подготви своята първа книга.“ (край на цитата от дописката)

Очевидно в амбицията си да издаде своя самостоятелна стихосбирка, авторката не се е посвенила да се възползва от чуждо творчество. Питам се дали не е „преразказала“ по подобен начин стихове и от други поети, за да й се получи книгата.

Сега ми е интересно как ще реагира Съюзът на българските писатели. Дори да приемем, че не са знаели за съществуването на това мое стихотворение, ще вземат ли под внимание фактите, представени от мен по-горе? Ще поощрят ли плагиатството – защото това е точната дума за деянието на въпросната авторка. Или ще ми обяснят, че тя може по собствен път да е стигнала до почти идентично на моето стихотворение. Нещо като в известната песен на Висоцки за посещението на Музата, която в крайна сметка оставила у лирическия герой илюзията, че е измислил Пушкиновото „Я помню чудное мгновенье: передо мной явилась ты“. Аз с Пушкин не се сравнявам, но държа на авторското си право над това, което съм написала.  

         Не съм единствената жертва на подобни литературни посегателства, затова мисля, че за тях трябва да се сигнализира.

               

 

 

 

 

Да преминем по „Аврамовия мост“ на добротата!

 

Отдавна очаквах новия роман на Вивиана Асса „Аврамовия мост“, след като ме беше развълнувала с предишния – „Моят Шабат“ (издателство „Факел“), който беше отличен с Националната литературна награда „Хр. Г. Данов“ през 2020 г. Искаше ми се отново да се срещна с героите й, да ги видя в различни ситуации.

Този път в центъра на сюжета е една драматична семейна история – красивата съпруга на прадядото Аврам забягва в Истанбул с богат турчин, изоставяйки две от децата си. По-късно прибира дъщеря си, а в България остава само синът й Михаел, дядото на Виви, на когото тя е посветила романа си. Постъпката на хубавицата Бука дава отражение върху живота на цялото семейство за години напред. Горчилката съпътства и следващите поколения. Желанието на авторката е: „Да разчистя къщата от мистично недоволство. Да се сдобря с всички духове. Да ги накарам да си простят...“.

Затваряйки последната страница на книгата, читателят е убеден, че писателката е успяла да помири недоволните призраци от миналото. Превела ги е през „Аврамовия мост“ на добротата и те са намерили покой. А „Аврамовия мост“ се свързва с добротата, защото носи името на човек с голямо, щедро сърце – прадядо Аврам. Как жителите на Карабунар, днешният град Средец, решават да дадат това име на моста над местната река? Може този въпрос да е една от причините да бъдете заинтригувани от романа, но съвсем не е единствената. Най-важно е умението на Вивиана Асса да разказва, да описва с няколко щриха човешки характери така, че те застават живи пред очите ни. В типичния си стил, без умишлено търсени ефектни словесни хватки, а с естествено бликаща поетична образност. За всеки от героите си е намерила добра дума. С възхищение описва външността на Бука, завладяла сърцето не само на скромния Аврам, а и на турския богаташ Мехмед, заради когото напуска семейството си. Разбира се, не пропуска да отбележи особеностите на своята прабаба – била убедена, че е родена за охолен живот, че той й се полага. Умеела да прилага женски хитринки при общуването си с хората, с което ги омагьосвала – не само двамата си съпрузи, но и сина си Михаел, когото идва да види в България след много години, след като вече е овдовяла. Няма открит укор от страна на авторката към младежкото прегрешение на Бука, преобърнала толкова съдби. Описани са само последиците от него, а те сами по себе си са красноречиви.

С много обич е изграден образът на Аврам, артистичен шегаджия и добряк, душата на всяка компания, любимец на децата, но лишен от търговски нюх и поради това – обречен на бедност. Цял живот той страда заради напусналата го любима жена. Нейният образ изплува пред него и в предсмъртните му минути, когато се опитва да премине през бушуващата река. Това е един от най-вълнуващите, майсторски описани епизоди в романа, като сцена от филм на забавен каданс – издигащият се и потъващ сред талазите Аврам, виковете на тълпата, която безпомощно го наблюдава от брега, и изникващият от водата призрачен образ на Бука.  

Покрай основната сюжетна линия има и други, които са толкова необикновени, че си казваш какви неочаквани изненади може да поднесе животът - като запознанството на Михаел, като млад момък, с бъдещата му съпруга Виктория, бабата на Виви. Виктория е пример за това как и в патриархалната еврейска среда една млада девойка може сама да се бори за правото си на лично щастие.  

Както и в „Моят Шабат“ темата за съдбата на еврейството е представена деликатно, без назидателност. Според Закона за защита на нацията, приет в края на 1940 г. от правителството на Богдан Филов, Михаел и неговите роднини мъже са изпращани в трудови лагери, където условията са били тежки. Разбира се, и там мнозина от тях са запазвали чувството си за хумор, напук на несгодите. Друг момент, за който не пише в учебниците по история е, че когато плъзва слухът за предстоящо изселване на евреите извън границите на България, доста семейства продават имуществото си на безценица или направо го раздават. След като се отменя заповедта за изселването, не всички успяват да си върнат обратно раздаденото. Посрещали ги с аргумента: „Бъдете благодарни, че не ви унищожиха! Ще ви върнем нещата, но на друга цена“. Авторката не коментира гневно тези реплики, останали в семейната памет. Лаконичният й извод е: „Унищожението ги е подминало. Но унижението – не. С него евреите са свикнали от момента, в който са се родили. Еврейската съдба!“.

Много умело Вивиана Асса вплита в повествованието епизоди от житието на герои от Стария завет – Авраам и Сара, сина им Исаак. Знак за дълголетието на еврейската традиция от древността до наши дни. В романа има и легенди, и исторически факти за описваните места и селища. Всичко това прави книгата един модерен литературен пачуърк, в който отделните части са съчетани хармонично.

Не мога да не спомена и главата, посветена на магаренцето Кукурикото. Историята на Аврам и сина му Михаел е представена и през неговия поглед. Съдбата на Кукурикото също е трагична, както и на други герои в книгата. Описана е толкова трогателно, че искрено се възхитих за пореден път от майсторското перо на авторката. В най-трудния момент от краткия си живот магаренцето си представя най-обичното за него същество на този свят – своята майка, от която е било разделено, и това видение го изпълва с радост: „И бях щастлив, много по-щастлив от всеки, който не може и не знае как да обича“.

Истината е, че заживях с героите на „Аврамовия мост“.  И това не е, защото с Виви Асса се познаваме още от младостта ни и със сигурност съм видяла някои от тях на сватбата им с Румен Леонидов, мой приятел и съратник от Кабинета на младите студенти „Димчо Дебелянов“. Почувствах близки тези герои заради начина, по който авторката ги е описала. Без да ги идеализира, но с топлота и разбиране.

Преди дни бяхме със съпруга ми Владимир Дворецки в Пловдив и ми мина през ума къде ли се е намирал магазинът за платове на някогашния ухажор на нейната баба Виктория, който я изоставил, защото била бедна. Вече омъжена, с малката си дъщеричка Естер, тя отива да купи плюш от него, най-вече за да му покаже, че е успяла да създаде свое семейство. Авторката не се е изкушила да опише този епизод като непоколебимо тържество на Виктория над този, който я е изоставил, а е предала правдиво в няколко изречения всички нюанси на чувствата й: младата жена избрала най-красивата си рокля, била малко притеснена. „Въздъхнала с горчивина. Изправила се отривисто, като събрала в нараненото си самолюбие цялата гордост, която й била останала, и поела към дюкяна“. Някогашният ухажор първо се сепнал, но после се отнесъл към нея и дъщеричката й сърдечно и с уважение.

Има още нещо, което прави книгата на Виви Асса толкова близка на сърцето ми, както и предишния й роман „Моят Шабат“ – град Бургас! Там е минало детството и част от младостта на баща ми Иван Гаргов. Там и досега имам близки роднини. Но в „Аврамовия мост“ тематичен акцент е и близкото до Бургас селище, известно някога като Карабунар, а днес – град Средец. Моят съпруг Владимир Дворецки, който има афинитет към проучванията, проследи как се е променяло името на селището през годините и откри, че от 1950 г. до 1993 г. то се е наричало Грудово. А Грудово е родното място на моя баща! Така пишеше в паспорта му. Излиза, че татко ми всъщност е роден в Карабунар, както се е наричало родното му място до 1934 г., когато е преименувано на Средец, а по социалистическо време носи името на герой от Септемврийското въстание.   

Това лично откритие направихме в нашето семейство чрез романа „Аврамовия мост“. Но за пореден път открих и нещо друго, което ще ме кара да чакам с нетърпение всяка следваща книга на Вивиана Асса – нейното писане дава усещането за блага усмивка през сълзи, за доброта, надмогнала болката. Нейното писане те кара не само да съпреживяваш, а и да достигаш някак неусетно до житейски истини. Като тази: „А мостовете са много специално място. Понякога е много трудно да решиш по кой да минеш и кой да изгориш...“.     

Със сигурност, никой не би изгорил Аврамовия мост в някогашния Карабунар, днес отново Средец. Дори отначало той е бил Аврамов брод, а после е издигнат мостът и пак му дали името на незабравимия Аврам, с голямото сърце. Защо ли? „Този мост е кръстен на добротата в света. Колкото и тя да е малко... Има я!“. С тези думи завършва романът на Вивиана Асса.

Тръгнете по „Аврамовия мост“! Когато го преминете, ще усетите душата си просветлена!   

        С Вивиана Асса и Румен Леонидов пред щанда на издателство "НАР" на писателката Юлия Дивизиева, където на Пролетния панаир на книгата (1-7.06.2026) Виви раздаде много автографи на романа си "Аврамовия мост". Снимка: Владимир Дворецки

Сродни публикации: 

Защо ме развълнува "Моят Шабат" на Вивиана Асса