Как една авторка "преразказа" стихотворението ми „Понякога е обич“

 

Наскоро открих в стихотворение, публикувано във Фейсбук, че авторката е използвала една много ярка метафора, която вече бях чела в стихотворение на поетесата Виктория Катранова. Метафората беше толкова специфична, че заимстването веднага биеше на очи. Споделих с Вики това мое наблюдение и тя реагира с пост във Фейсбук, в който поясняваше кога е написала стихотворението си, с колко награди е било отличено и подчертаваше, че ако някой ползва части от него, е нормално да я цитира. Тя обаче не беше споменала името на „заимствалата“ авторка.

Ето че сега същото, но в по-драстичен вариант, се случи и на самата мен, но аз няма да спестя името на авторката, защото става дума не за една метафора, а за „заимстване“ на цяло мое стихотворение – „Понякога е обич“. Първо прилагам моя оригинал, а по-надолу - неговия „преразказ“.

Понякога е обич да си тръгнеш

от хората, които са ти близки.

Оставяш настрана венеца трънен

и заминаваш тихо, без въздишки.

 

И знаеш, че след теб не ще затичат,

макар за миг да ги е заболяло.

Излишна е фалшивата трагичност

в една отдавна търсена раздяла.

 

А има нещо тъжно – да съзнаваш,

когато доброволно си отиваш,

че хората, които тук остават,

без теб ще бъдат малко по-щастливи...

Ето как е „преразказала“ това мое стихотворение Мария Илиева в новоизлязлата си стихосбирка „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, издание на „Български писател“:

ДА СИ ТРЪГНЕШ

Да си тръгнеш

понякога е обич –

тихо, кротко,

без въздишка!

Без излишни думи

и грациозност,

без обиди и трагичност!

Да си тръгнеш –

понякога е болка...

Изгаря, разрушава, довършва!

Да си тръгнеш,

но да осъзнаеш,

че без теб ще бъдат

по-щастливи!

Как ви се струва? Лично аз мисля, че заглавието на този „преразказ“ (за деянието на авторката има друга, по-точна дума, но засега използвам тази) трябваше да бъде „Вариации по стихотворението на Гергина Дворецка „Понякога е обич“. Съпругът ми предположи, че може Мария Илиева да е ползвала изкуствен интелект, за да достигне до този „творчески“ резултат, но аз не вярвам да е станало така. Просто авторката се е поупражнявала върху моето стихотворение и го е представила като свое. Много думи и изрази буквално е повторила. Добавила е от себе си нещо за болката, която „изгаря, разрушава, довършва!“. Аз такива сърцераздирателни неща не пиша. Но сравнението може всеки да направи сам.  

Ще поясня защо това стихотворение е емблематично за мен. Написах го през много далечната 1976 г., т.е. преди половин век и веднага беше публикувано в периодичния печат под името Гергина Иванова, както се подписвах преди да се омъжа за Владимир Дворецки. То даде заглавието на първата ми стихосбирка, която излезе в сборника „Петима млади поети“ в издателство „Народна младеж“ през 1978 г.

Използвах го като един вид моя поетична визитна картичка на задната корица на стихосбирката ми с избрана поезия „Сняг и нежност“, издание на Ателие Аб през 2007 г. – може да го видите на най-горната снимка.

То беше първата публикация в този мой личен блог, чието начало поставих на 6 април 2013 г. Начало

Преди това, през 1996 г., композиторът Стефан Диомов ме потърси с молба по него да бъде направена песен за младата тогава певица Тони Димитрова. Дадох веднага съгласието си и композиторът Стефан Маринов написа музиката. В текста бяха нанесени малки поправки, но песента стана много хубава. Тони я включи в първия си самостоятелен албум „Ах, морето“, излязъл през 1997 г. След време я включи и в свой творчески проект с Разградския драматичен театър. Изпълнява я досега на някои свои концерти. Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова

През всички тези вече 50 години съм попадала на моето стихотворение „Понякога е обич“ в различни литературни групи и форуми, като името ми обикновено е цитирано като автор.

И се питам дотолкова ли е било непознато стихотворението ми за Боян Ангелов, който е редактор на стихосбирката на Мария Илиева? С Боян сме връстници, а авторите от нашето поколение обикновено си подаряваме взаимно книгите си. Сигурна съм, че съм му подарила „Сняг и нежност“, където стихотворението е на видно място. Но пък не е сигурно, че подарените книги се четат. Анжела Димчева, от чиято дописка всъщност научих за премиерата на Мария Илиева, преди 10 години беше решила да издаде сборник със стихове на автори от някогашния Кабинет на младите писатели студенти "Димчо Дебелянов“ и ми поиска поетичен цикъл. Подборката, която направих, започваше точно с това мое стихотворение. Сборникът така и не излезе, защото не се намери финансиране за него, но Анжела, която е стриктна като редактор, не може да не е прочела стиховете, които съм й изпратила. Е, добре ,приемам, че не е запомнила това мое стихотворение. Но пък то й е направило впечатление в опростения му от вариант в стихосбирката „Губя се в спомени, намирам се в тишина“, и затова дори го е извела в заглавието на дописката си за премиерата: „Мария Илиева: „Да си тръгнеш понякога е обич“. Само дето доста преди Мария Илиева в поетична форма съм го казала аз.  

От дописката за премиерата научих коя е въпросната авторка: тя е председател на Литературния клуб „Богдан Овесянин“ в гр. Стрелча и общински съветник в управата на града. „Поетите в гр. Стрелча се събрали в читалището на една литературна вечер през 2023 г., а председателят на Съюза на българските писатели Боян Ангелов ги е насърчил да издадат антология, за да достигат техните творби до повече хора. Книгата е факт под заглавие „С вдъхновение и обич за Стрелча“, издадена от „Български писател“. Впоследствие Мария Илиева се е амбицирала да подготви своята първа книга.“ (край на цитата от дописката)

Очевидно в амбицията си да издаде своя самостоятелна стихосбирка, авторката не се е посвенила да се възползва от чуждо творчество. Питам се дали не е „преразказала“ по подобен начин стихове и от други поети, за да й се получи книгата.

Сега ми е интересно как ще реагира Съюзът на българските писатели. Дори да приемем, че не са знаели за съществуването на това мое стихотворение, ще вземат ли под внимание фактите, представени от мен по-горе? Ще поощрят ли плагиатството – защото това е точната дума за деянието на въпросната авторка. Или ще ми обяснят, че тя може по собствен път да е стигнала до почти идентично на моето стихотворение. Нещо като в известната песен на Висоцки за посещението на Музата, която в крайна сметка оставила у лирическия герой илюзията, че е измислил Пушкиновото „Я помню чудное мгновенье: передо мной явилась ты“. Аз с Пушкин не се сравнявам, но държа на авторското си право над това, което съм написала.  

         Не съм единствената жертва на подобни литературни посегателства, затова мисля, че за тях трябва да се сигнализира.