В очакване на Международния "Букър" 2026

 

Тази вечер, 19 май, ще научим коя книга ще спечели престижния Международен „Букър“. Много бих искала да е романът на Рене Карабаш и мисля, че има големи шансове. Вчера съпругът ми Владимир Дворецки направи обзор на прогнозите на букмейкърите под закачливото заглавие „Дали „Остайница“ ще се възползва от ефекта „Бангаранга“?“ За момента в предварителната класация българската книга е на четвърто място, но вече знаем от опит, че нищо не се знае до последния момент. Личното ми безпокойство е по-скоро да не би успехът на „Бангаранга“ на Евровизия да предизвика обратния ефект – журито на „Букър“ да си каже, че твърде много награди ще се съберат наведнъж за България. Другото, което си мисля извън предварителните прогнози, е, че е малко вероятно при пет номинирани книги с авторки жени, отличието да отиде при единствения мъж – Даниел Келман.  

В очакване на резултата от конкурса споделям впечатленията си от трите книги в краткия списък на номинираните тази година, които съм прочела. Освен „Остайница“ другите две са „Светлина и сянка“ на Даниел Келман и "Гадателката" или "Вещицата" ("La sorcière") на Мари Н Диай (прочетох я на френски).

За „Остайница“ вече писах по-подробно в блога си: Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“ Тя ме плени с поетичния си стил и с темата за робуването на древните, често жестоки житейски правила на Кануна в Албания. Чувство за чест, отмъщение, любов, предателство, изборът на главната героиня да избяга от нежелан брак, като приеме ролята на мъж, което се допуска от Кануна... Доста емоции и драматични обрати в малкия по обем роман. Стискам палци на Рене Карабаш!

 Няма да скрия обаче, че най-силно впечатление ми направи "Светлина и сянка" на германския писател Даниел Келман. Изключително силен роман за насилието над личността, цената на компромиса и опита за бягство от ужаса на действителността - хитлеризмът през Втората световна война - в света на изкуството. На български книгата излезе в майсторския превод на Жанина Драгостинова, издание на „Колибри“, 2024 г. За основа на сюжета е послужила съдбата на австрийския режисьор Георг Вилхелм Пабст (1885-1967) – талантлив човек, но имал злощастната участ да се постави в услуга на хитлеристкия режим в Германия, което хвърля сянка върху личността му и върху цялото му творчество. Виртуозно написана книга! Бях омагьосана от нея още от първата глава, в която асистентът на Пабст, Франц Вилцек, вече сенилен старец, е поканен да участва в телевизионно предаване, за да разкаже за работата си с големия режисьор. Невероятно майсторство е да водиш повествованието от името на човек с проблеми в паметта, който има точни наблюдения върху ставащото около него, но го осмисля по свой начин. Така читателят добива представа какво наистина се случва и същевременно си дава сметка колко неадекватни са тълкуванията на персонажа. Текстът предизвиква смях, но и тъга. Един пример: Своеобразен акцент в повествованието е загадката с изчезналия филм на Пабст „Случаят Моландер“, заснет в Прага в началото на 1945 г., непосредствено преди избухването на Пражкото въстание. След предаването, в което Вилцек е заявил, че филмът „Случаят Моландер“ изобщо не е бил заснет, човекът, който го е препоръчал за събеседник в телевизионното студио, Розенцвайг, съобщава, че неговият баща е бил сред статистите, когато филмът е бил сниман в едно от ателиетата „Барандов“ в Прага. На това сенилният старец реагира с въпроса: „Къде е тоалетната?“ После забелязва, че очите на Розенцвайг са зачервени, като че ли е плакал. Заключението на Вилцек е: „Вероятно алкохолик. Младите хора вече не знаят какво е добро възпитание.“ Пита го какво му е и Розенцвайг отговаря, че се е сетил за баща си. Това не предизвиква никакъв интерес у Вилцек и следващата му реплика е: „Ще ме заведете ли до трамвая.“ Преди да се разделят Розенцвайг му съобщава, че баща му е оцелял. Вилцек отговаря машинално: „Радвам се.“ и размишлява: „Какво е това сега с баща му? Този човек изглежда странно, очите му са широко отворени, диви и в същото време пълни със състрадание. Изглежда почти като побъркан.“ Всъщност, този кратък епизод е отправна точка към важна част от романа - за заснемането на „Случаят Моландер“ със статисти, докарани от най-близкия концлагер. Дали наистина е било точно така, не може да се каже със сигурност. В края на романа си Даниел Келман пояснява, че суровият материал на въпросния филм е изчезнал, а за обстоятелствата около заснемането му няма никакви конкретни сведения. Но тъй като става дума за художествено произведение, авторът е представил своята версия как са протекли снимките, и тя е напълно възможна. 

Сред персонажите в „Светлина и сянка“ има реални хора – режисьори, актьори, оператори, сценаристи от времето на Пабст. Има и измислени образи. И всички са описани еднакво убедително. Забележително съчетание между драматизъм и чувство за хумор при пресъздаването на една епоха, от която ни побиват тръпки – веещи се навсякъде знамена с пречупени кръстове, всеобщо дебнене и страх, защото и стените имат уши, човешки примитиви, чувстващи се всесилни като членове на властващата партия, принуждаване на таланта да служи на човеконенавистен строй, смазване на вътрешната му съпротива чрез предоставяне на примамливи възможности и заплахи. На финала отново се пренасяме в следвоенното време, откъдето е започнало повествованието. Пак срещаме престарелия и оглупял асистент на Пабст Вилцек и авторът добавя последните щрихи към портрета му. Като с прожектор осветява останалото невидимо кътче от душата му и го виждаме в цялата му нищожност. Осъзнаваме за пореден път, че около големия талант винаги гравитират посредствени хора, които могат да бъдат опасни в завистта си. Дали ще се разплете загадката с изчезналия заснет филм „Случаят Моландер“ (поне според версията на Даниел Келман) ще разберете, когато прочетете книгата. Изненадата, която писателят ни поднася в края на романа си, е поредното доказателство за майсторството му като разказвач.       

Друг роман, който се състезава за тазгодишния Международен „Букър“, е "Вещицата" ("La sorcière") на френската писателка Мари Н Диай, който излиза за първи път през 1996 г., а после е преиздаван. Както вече споменах, прочетох го на френски. Авторката умее да прави нюансирани психологически портрети на персонажите си, но това е просто една семейна история с екзотичната подправка, че главната героиня и жените от рода й имат вещерски способности. Романът е написан с вещина. Мари Н Диай има усет за детайла, изпитвах удоволствие да се потапям в красиво изваяните й фрази. Самият сюжет не би ме заинтригувал, ако не бяха сюрреалистичните елементи, свързани с вещерството. Повтарям тази дума, защото на едно място видях заглавието преведено като „Гадателката“, само че в случая не става дума само за проникване в миналото или в бъдещето, а за истински магии като да изчезнеш внезапно от помещението, където си, и да се телепортираш на друго място, да превърнеш себе си или друг човек в животно. Двете дъщери близначки на Люси, Мод и Лиз, които са оказват много по-надарени вещици от майка си, се превръщат във врани и отлитат от нея. Майка й, също уникална вещица, която обаче се старае да не демонстрира дарбата си, превръща своя бивш съпруг в охлюв. Такива работи. Останалото в романа са истории на разпадащи се семейства – родителите на Люси се разделят след дългогодишен съвместен живот. Тя напразно се опитва да ги събере отново, но всеки от тях вече е намерил свой път. Съпругът й, Пиеро, който отдавна чувства брака им като бреме, без предупреждение си тръгва, намира си нова жена с три деца и се посвещава на тях. Разпада се и семейството на другата главна героиня, Изабел, лидер в общността на малкото градче близо до Париж, където отскоро живее Люси. Изабел също неочаквано заминава нанякъде, изоставяйки малкия си син в пансион и без да я е грижа за мъжа й. Други интересни персонажи са майката на Пиеро и сестра му Лили, която е претърпяла изненадваща метаморфоза – от непохватна тийнейджърка се е превърнала във възпълна девойка със самочувствие и със свой тайнствен личен живот. Повтарям, удоволствие е да се чете прозата на Мари НДиай, но в случая сравнявам с другите две прочетени от мен книги от краткия списък за Международния „Букър“ и мисля, че „Вещицата“ им отстъпва по дълбочина и послание. Изводът от романа е, че дарбата често е проклятие. Тя те прави различен, а това шокира и плаши.

Останалите три книги от краткия списък са „Пътепис от Тайван“ на тайванската писателка Ян Шуан-дзъ, сочена за фаворит, „Нощите в Техеран са тихи“ на германската писателка с ирански корени Шейда Базар, „За земята, каквато е отдолу“ на бразилката Ана Паула Мая.

Още по темата може да прочетете в публикацията на Владимир Дворецки на сайта ни:

Дали „Остайница“ ще се възползва от ефекта „Бангаранга“?

Дара - победител на Евровизия 2026

 

Още веднъж – поздравления за Дара, че донесе победа за България на Евровизия 2026, след като успешно се класира за финала. Уникален успех за страната ни, а в историята на конкурса рядко се е случвало оценката на журито и на публиката да посочват една песен за фаворит – последният път това беше преди 9 години, когато спечели представителят на Португалия, а нашият Кристиан Костов остана втори! Винаги се радвам най-искрено, когато някой сбъдва мечтите си! Оттук нататък пред Дара са открити световните сцени.

Аз съм от хората, които не харесват „Бангаранга“, и наградата й няма да промени мнението ми. Няма да си посипя главата с пепел и да започна да откривам в този художествен продукт качества, които не съм забелязала, но очевидно това, което показа Дара под ръководството на международния си екип, се харесва масово.

Неприятното беше, че българите, които не се възторгвахме от „Бангаранга“, бяхме поставени под общия знаменател „хейтъри, сноби, мухлясали мозъци, патриотари, комплексари, завистници“ и тем подобни обиди. Несъмнено, имаше груби изказвания за Дара и песента й, но онези, които не сме отправяли лични нападки към певицата, бяхме поставени в общия кюп на „мразещите“ и това ми беше изключително неприятно. В един момент престанах да се занимавам с коментарите в социалните мрежи и изчаках финала на конкурса. Да, резултатът беше изненадващ, но безпрекословен. България ще бъде домакин на Евровизия 2027!  

Оттук нататък е важно да се подготвим така, че да представим успешно страната си, както го направихме за „Джиро д’Италия“.

Успехът на Дара обаче ме кара да се замисля как ще участваме в бъдеще в Евровизия. Излиза, че формулата първо да се определи кой певец ще представлява страната ни, после международен екип да се заеме с изработката на продукт, който ще се котира на международната сцена, дава резултат. Ще бъде ли приложена тази формула при подбора на представителя ни и за следващата година? Значи така и няма да видим вече състезание между песни от български композитори? Колко ли съм старомодна в очите на някои с тези мои въпроси!

Иначе самата Евровизия върви към акцентиране върху танците и визуалните ефекти. Дано самите песни не остават все повече на заден план!

Приятно впечатление ми направи, че мнозинството от певиците бяха с естествена визия, без напомпани със силикон устни и бюст. Австралийката, освен че има прекрасен глас, е и изключително красива. Както вече съм споменавала, очарова ме и представителката на Франция, която, за съжаление, остана на 11-то място. Много ми харесаха и хърватките – излъчваха вътрешна женска сила, но те останаха 15-ти. Допадна ми малтийската песен – 18-то място. Явно вкусът ми не съвпада с настоящите масови тенденции. Слава Богу, че италианската, която също беше сред фаворитите ми, се нареди пета.

Но я да спра да изброявам кои чуждестранни участници са ми направили хубаво впечатление, за не ме обвини някой, че омаловажавам нашата Дара. Никак даже! Тя показа талант, борбен дух, самообладание, самочувствие. След победата даде воля на емоциите си, което беше много симпатично, държа се непринудено и по време на пресконференцията, без следа от грандомания. Изобщо, Дара вече е световна звезда, която умее да печели всеобщо одобрение!

Не мога да не споделя възхищението си от спектакъла, който предложи Австрия за 70-ото издание на Евровизия. Впечатляващо шоу, а и перфектна организация, според отзивите!

Наш ред е догодина да покажем какво можем като страна домакин на конкурса.

 Още по темата в блога ми:

Евровизия 2026 – Дара се класира за финала

България на Евровизия 2026

     

 

 

 

 

Евровизия 2026 – Дара се класира за финала

 

Разбира се – поздравления за Дара, че се класира за финала. Това обаче не променя мнението ми за песента и сценичното й изпълнение, както и за визията, с която певицата се яви на конкурса. Досега съм я слушала инцидентно. Покрай класирането й за Евровизия, прочетох хубави мнения за нея като човек и изпълнител. Това, че не харесвам измисления и отработен специално за конкурса продукт Бангаранга, не е хейт към изпълнителката. Дай Боже да постигне световна слава! Просто възприех като издевателство над личния ми вкус и насилие над личността ми всеобщите призиви всички българи да се обединим зад Бангаранга и обявяването за хейтър на всеки, който изказва различно мнение.

Вчера под поредния призив да се гласува за Дара, придружен от кратък видеоклип с част от изпълнението, не се стърпях и написах:

   „Изгледах клипа без звук. Хореографията е меко казано, твърде невротична. Направо се стреснах. Но няма да ви преча на ентусиазма.“    

Под този мой коментар първоначално се появиха 6 гневни емотикона и 5 ухилени, но постепенно се събраха 9 одобрителни и едно сърчице. 11 негативни реакции срещу 10 одобрителни не е толкова зле.

Реших да покажа, че гневните реакции и подигравките не са ме уплашили и още след първите намръщени личица добавих втори коментар:

         „Виждам два гневни емотикона и ме предизвиквате да бъда по-конкретна. Това, което се вижда, без да се чува звукът, който повече привлича вниманието, е едно неистово тресене на глави, резки размахвания и врътки на ръце и крака. От деликатност не искам да кажа каква беше първата асоциация, която ми дойде наум. Виждам колко масово сега се заиграват с темата за патриотизма, но има и други мнения за продукта Бангаранга и то от хора, които много обичаме България, но не се идентифицираме с тази песен.

Под тези мои думи имаше 4 одобрения, едно сърчице и само един гневен емотикон.

Една жена обаче ми заяви, че никой не ме кара да се идентифицирам с тази песен, а ако не мога да кажа една добра дума, да замълча.

Попитах я: „Значи ми забранявате да изказвам личното си мнение? Не ви ли е неудобно?“

Не получих отговор.

Мисля, че всички вие, които обявихте за хейтъри хората с различно мнение, прекалихте! Разбирам, че българите копнеем да се почувстваме обединени около нещо, но е много тъжно, ако ни обединява такова нещо като спорният художествен продукт Бангаранга.

Иначе тя се вписа много добре в целия конкурс, където изобилстваха и други подобни изпълнения. Посланието да му отпуснем края го имаше и в песента на Армения, и в тази на Австрия. Румънската изпълнителка се постара да направи впечатление с нещо по-злокобно като мизансцен, но песента й даваше възможност тя да покаже вокалния си диапазон. Тогава си дадох сметка колко монотонна всъщност е мелодията на Бангаранга. Така и не забелязах какъв е гласът на Дара Това, което тя показа, са танцувални качества. Сега виждам, че точно те масово се възхваляват. Може би в крайна сметка Евровизия от конкурс за песен ще се превърне в конкурс за най-ефектен танц. Налага се клишето: изпълнителят е в компанията на четирима-петима танцьори, които се вихрят около него, а той, докато пее, се включва в танца, доколкото може. Дара беше особено активна в танцуването и с това направи силно впечатление. Някакъв фен пък изрази във Фейсбук възторга си от бюста й и препоръча да бъде застрахован. Така че нашето момиче заплени мъжката аудитория и със сексапил.

На фона на танцувалните вакханалии, много приятно впечатление ми направи изпълнителката от Люксембург, която се яви на сцената сама и разчиташе само на красиви светлинни ефекти. Хареса ми гласът й, както и посланието на песента й – за силата на майката природа. Но тя не се класира за финала. Такива изпълнители очевидно вече не са „вървежни“. Много ми хареса представителката на Франция – с песента, с гласа си, с естествената си визия и поведение. Е, тя също се яви в компанията на танцьори, но не се впусна да им партнира равностойно, те си останаха само фон.

С любопитство очаквам финала на Евровизия.    

 Още по темата в блога ми:

България на Евровизия 2026