Красотата и българската филология

Когато сутринта чух, че следващият гост в една от телевизиите ще бъде поредната българка, спечелила титлата „Мис“ в някакъв международен конкурс за красота, се приготвих да сменя канала. Грях ми на душата, не се интересувам особено от размислите на победителките в такива конкурси. Преди да превключа обаче видях на екрана лицето на момичето – то излъчваше не само красота, а и интелигентност. В следващия момент водещият попита събеседничката какво следа, тя отговори, че е студентка в четвърти курс, специалност българска филология, т.е. моя млада колежка, и реших да изгледам интервюто с нея.

Момичето не само беше много красиво и одухотворено, но се държеше свободно пред камерата, беше приятно да я слуша човек как непринудено разказва за срещите си с участничките в конкурса от други държави. Водещият обаче държеше красавицата да се представи и като специалист по български език и литература, затова бързо насочи разговора в тази сфера. Попита я как е по-правилно да се каже за една жена: колега или колежка, журналист или журналистка. Момичето бързо и категорично отговори, че правилното е: колега и журналист. Водещият, който явно не беше на същото мнение (както, впрочем, и аз), попита: „Ако, след като завършиш българска филология, започнеш да преподаваш, нали все пак ще бъде учителКА, а не учител?“ Девойката авторитетно обясни, че формите в мъжки род се налагат, защото езикът върви към опростяване. Явно в представите й формите на някои думи в женски род са излишно езиково усложнение и затова ще отпаднат от само себе си.

Водещият предпочете да не се задълбочава в спорове и подхвърли на събеседничката си друг препъникамък в българския език – употребата на пълен и кратък член. Девойката се съгласи, че има проблем с тая употреба, и даде пример как понякога хората се престарават с пълния член, примерът беше: „КметЪТ каза…“ Никак не било нужно такова подчертано произнасяне на „ЪТ“. Не разбрах само дали, според девойката, подлогът „кметът“ в дадения от нея пример не трябва да е с пълен член или просто той няма смисъл да се произнася отчетливо.  

  Водещият отново предпочете да не се задълбочава и реши да мине към по-лесни въпроси: „Добре ли е, например, един министър на образованието да казва „училищА“ с ударение на последната сричка.  „Ами, не е окей!“ – засмя се девойката и с това свое „окей“ (а тя го подхвърли неведнаж в интервюто) ми прозвуча така, като че ли беше произнесла „училищА“. Сетих се как пред едно гише в община „Триадица“ преди години прочетох надпис: „Не обслужваме клиенти, които отговарят с „окей“. Питам се никой ли от преподавателите в специалност българска филология не беше казвал на девойката, че когато българин разговаря с друг българин и употребява „окей“, това никак не е окей.

Водещият умело подхвана темата за чуждиците. Оказа се, че красивата девойка никак не ги одобрява, особено онези от английския (!), направо зле й ставало от тях. Вместо английски заемки по-добре било да се вземат думи от старобългарския език. Лично на мен това не ми се стори парадоксално, защото в Естония имат практика да връщат към живот някои стари, позабравени думи и те отново започват да се използват, само че там има специална, целенасочена политика по отношение на езика. Би ми било интересно коя модерна чуждица красивата девойка би заменила с дума от старобългарския език, но явно тя просто подхвърляше идея, а не беше мислила да я конкретизира.

Водещият попита и за литературните предпочитания на събеседничката си. Обичала Яворов. И веднага направи уговорката, че това може да не допадне на някого, защото много хора не го харесват (!), но тя пък си го обичала. Ботев също си обичала и го предпочитала пред Вазов.  Откровено добави, че българската литература не й е по сърце, имало много битовизъм в нея, друго нещо били западноевропейските автори. От тях пък харесвала Мопасан. „А руската класика?“ – поинтересува се водещият. „От нея – Чехов!“ – каза красавицата. „А какво точно от Чехов?“ „Имаше една пиеса... – замисли се девойката и добави въпросително – „Иванов“? Е, естествено, не мога да помня всички заглавия.“

Открай време българска филология следват или хора, които чувстват литературното творчество като свое призвание, или такива, на които балът не е стигнал за друга специалност. Случаят с поредната наша „Мис“ е ясен, щом си призна, че българската литература не й е по сърце. Това, че, стигайки до четвърти курс, е прелетяла над различните литератури като красива пеперуда, кацайки инцидентно от цвят на цвят, също се е случвало нееднократно през годините с други като нея. На девойката бих казала: “Sois belle et tais-toi!” (Бъди красива и си мълчи!) Ако не й бях чула интервюто, щях да остана с хубавото впечатление от одухотворената й красота… Добре все пак, че чух това интервю, защото, ако момичето не беше спечелило конкурса за хубост и колегите от телевизията не бяха решили да го представят и като много начетено, нямаше да знам за последните тенденции в българския език: че постепенно женският род отпада от някои съществителни, защото езикът върви към опростяване; че е излишно престараване да се произнася пълният член в края на думите от мъжки род, дори, когато са подлог; че е нормално един бъдещ специалист по български език да отговаря с „окей“.  

Впрочем, може би някои от четящите този текст също мислят като девойката? Е, тогава остава да спечелят и конкурс за красота и всичко ще бъде окей!

И все пак, ако това красиво момиче стане учителка по български език и литература?

Литературна дискусия или футболен мач

В интернет продължават едни литературни дискусии, които могат да бъдат коментирани и като футболен мач. Изказването на Милен Русков по повод наградата на Георги Господинов, присъдена му за поезия от клуб „Перото“, даде началния шут. Топката пое веднага Деян Енев, който пренесе играта на военния плац, припомни си собствения войниклък, размаха фелдфебелски пръст на Русков и го накара да се извини на Господинов, защото иначе… и пр. Енев използва случая, за да се похвали мимоходом, че неговата награда „Перото“ за проза не е била оспорена от никого, както и да вмъкне ни в клин ни в ръкав дълъг хвалебствен отзив за собственото си творчество. Да използваш някаква свада, за да се самоизтъкнеш, не е особено елегантен пиар, т.е. не е голям мурафет, и саркастичните коментари в интернет по повод Еневото гръмовержеско изявление го доказаха. Някои сайтове, очевидно подкрепящи Господинов, обаче тиражираха словесния изблик на Енев като много достойна позиция и така подкрепиха атаката му към вратата на Русков. Победен гол обаче не беше отбелязан, защото симпатизантите на Русков веднага контраатакуваха във виртуалните форуми, разобличиха комичността на Еневата намеса в играта, върнаха отново топката в полето на Господинов... Стигна се, за съжаление, и до неспортсменски прояви: попаднах на инсинуации за Господинов, които отиваха отвъд литературните и публичните му изяви и навлизаха в личното му пространство. Също толкова неспортсменска проява беше колажът в един сайт за култура, където една до друга са поставени снимките на двамата опоненти: Русков с мрачен поглед, а Господинов с ангелско изражение. Ха сети се сега кой е добрият и кой лошият! Елементарно, Уотсън, но имаше и интелигентни хора, които се бяха хванали на това първосигнално послание и реагираха във Фейсбук колко страшно изглеждал Русков. Всеки човек, дори и най-красивият, може да бъде уловен от фотообектива в неподходящ момент, въпросът е дали някой ще пожелае да злоупотреби с подобна снимка, за да го злепостави. Е, намериха се такива хора и вероятно са много доволни от себе си, защото тенденциозният колаж все още „краси“ сайта за култура (Впрочем, така беше, когато написах този текст, сега откривам, че са махнали колажа от началната страница на сайта, затова пък фелдфебелско-самохвалното писание на Деян Енев срещу Русков продължава да е на видно място). Така че започналият малко стихийно, но безспорно полезен разговор за литературната среда у нас, на моменти взе да се изражда. Това ме отблъсна от дискусиите, породени от тазгодишната награда за поезия на „Перото“, и вече престанах да ги следя. Останаха ми обаче много поводи за размисъл и сред тях на първо място е темата за литературните пристрастия.

През последните дни вниманието твърде много се фокусира върху Русков, Господинов и Енев. Напълно съм съгласна с коментара на Силвия Недкова, че българската литература не се изчерпва с тези три имена. Когато става дума за литература, не мога да степенувам кой автор е по-добър от друг, но определено съвременният български писател, когото винаги чета и препрочитам с удоволствие, е Алек Попов. И това че той не намери за нужно да се вклини в тази дискусия, в никакъв случай не го прави по-незабележим за мен. Държа да добавя, че моето мнение споделят мъжът ми и синът ни. В нашето семейство от години следим книгите на Алек Попов, обичаме да си цитираме забавни реплики на негови герои, те са станали част от духовната ни среда…

Друг български автор, когото открих преди години, беше Емил Андреев. Първо ме заинтригува романът му „Стъклената река“, после издирих и прочетох разказите му… Затова, говорейки за „големите“ в съвременната българска литература, към нашумелите напоследък три имена бих добавила още и още… Всеки читател може да го направи, според своите предпочитания. Сигурна съм също така, че всеки творец си има своята публика – кой по-голяма, кой по-малка. Проблемът е, че невинаги най-талантливите се радват на най-голямо публично внимание. Но това също е субективна оценка, а теренът на личните предпочитания е доста хлъзгав.

 В разразилите се през това лято литературни дебати откроих поета Владимир Сабоурин. Отчитам като свой пропуск, че не познавам творчеството му, но със сигурност и той не ме познава като автор, така че в това отношение сме равнопоставени. Стана ми симпатичен със своя пламенен латиноамерикански темперамент, с който изразява откровено позицията си, независимо че не съм съгласна с всичко, написано от него по форумите. По повод наградата за поезия на „Перото“ той изпрати открито писмо до Георги Господинов и го призова да се откаже от отличието си в полза на поетесата Надежда Радулова, защото нейната поетична книга е по-качествена като поезия от неговата.

Е, да, но аз пък имам друго предпочитание! Според мен, този, който най-заслужено трябваше да получи въпросната награда, беше третият от шортлистата, професор Цочо Бояджиев, за когото никой не спомена в коментарите. Познавам го като поет още от средношколското издание „Родна реч“, после от Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“. Тогава той беше един от най-ярките млади автори. После се посвети на науката. През последните години се занимава успешно и с фотография. Преди време гледах много хубав документален филм за него по телевизията и тогава разбрах, че продължава да пише стихове. Когато ги прочетох, се възхитих от съчетанието на оригиналната образност с натрупаната през годините мъдрост. Ще цитирам само едно стихотворение от „Книга на ирониите и опрощенията“, за която беше номиниран през тази година от „Перото“:

ЕЛЕГИЯ
шатрите на светлината в мъгливата вечер
разпънати равномерно от двете страни на булеварда
помня пустинята
безкрайна и монотонна като песен на бедуини
суха като устните ми когато трябваше да говоря
а думите бяха пясък и се разсипваха преди още
да ги помисля
и това чак до тази вечер когато в мъглата
лампите по булеварда разпънаха своите шатри
когато в самия край на декември тук на север
пред прага на зимата мярнах кервана
на всички тези години без теб и за пръв път сглобих
фраза която всъщност няма никакъв смисъл и която
започва с все още

Ето така пише Цочо Бояджиев! Как такава поезия да не заслужава отличие? Само че аз няма да призова публично Георги Господинов да се откаже от наградата си в негова полза. Дори на спортния терен не е редно да печели този, чиито фенове са най-гръмогласни. В литературата също. И без да е призьор, Цочо си тежи на мястото и в поезията, и в науката. Както е тръгнало у нас, най-добре е наградите да отиват у онези, които обичат да ги колекционират.

А от литературни дискусии, наподобяващи футболни мачове, в които вниманието ще се съсредоточава само върху овладелите топката на терена, не виждам полза. Особено, ако в тях се прилагат неспортсменски финтове.  

За дисусията около тазгодишната награда за поезия на "Перото"

Писателят Милен Русков изрази с доста силни думи позицията си за една от тазгодишните награди на Литературен клуб „Перото“. След статуса му във Фейсбук се изви дългата дискусия. Не се включвам в такива дискусии, защото те често се превръщат в пререкания между самите участници в тях, но държа да споделя и личното си мнение. Знаете ли, никак не се съмнявах, че Георги Господинов ще грабне наградата за поезия на „Перото“. В днешната българска литературна действителност просто е невъзможно Георги Господинов да е сред номинираните за някаква награда и да не я получи. Ако тя беше присъдена на друг от номинираните, това би било удар по реномето на Георги Господинов като най-популярен, харесван, издаван, купуван, превеждан и награждаван писател. Някак неестествено би изглеждало. Не може да причиним това на един такъв автор! И поредната награда си дойде напълно естествено (не правя алюзия за „Естествен роман“).  

Сред приятелите ми има такива, които харесват Георги Господинов и други, които никак не го харесват. И едните, и другите си остават мои приятели, защото уважавам мнението на всеки. Най-искрено се радвам, че Милен Русков е мой приятел във Фейсбук, но не само затова изпитвам дълбока симпатия към него. Харесвам го, защото се наложи в литературното ни пространство сам, единствено с таланта си, а не заради принадлежността си към определени литературни кръгове. Харесвам го, защото е всеотдаен в творчеството си и е пожертвал много житейски радости заради него – малцина са способни да го направят. Не на последно място го харесвам, защото е интроверт, ако под интроверт се разбира човек, който предпочита да твори далече от светския шум. Наистина, по повод Европейската награда за литература, която получи през 2014 г., той даде доста интервюта, което беше напълно нормално, но по принцип бяга от публичността. Самата аз още в младостта си влязох в ролята на екстроверт заради професията си на журналист, но в сърцето си винаги ще симпатизирам на интровертите, защото по рождение съм такава.

Вярно е, че не бих заявила позицията си по повод една от наградите на „Перото“ с думите, които е употребил Милен Русков, защото при писане винаги изтрезнявам от гнева си. С годините съм се научила да не изписвам черно на бяло прекалено силни думи, когато недоволствам, защото хората ще ги четат и препрочитат и ще обсъждат как съм се изразила, а не срещу какво негодувам. Признавам обаче, че ми се е случвало да произнасям гневни думи. Баба ми някога използваше израза „Жалба грях няма“, когато някой каже или направи нещо, защото го изживява с цялата си душа. Не бих си позволила колоритния изказ на Милен, но го разбирам и ми е ясно срещу какво се бунтува. В едно свое интервю той казва: „Те са окупирали всички ресурси и ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Така ще се получи – не пряко, а индиректно.“ Знам за какво става дума. Преди време описах нещо подобно в блога си под заглавие „Литератори като котки в очакване“.

Метаморфозите на Женския пазар

Струва ми се, че промените в обществото, на които ставам свидетел през годините, се усещат много отчетливо на Женския пазар в София. На пазара ходех инцидентно от малка с баба ми и майка ми. Баба обикновено се спираше пред сергиите с писани грънци, защото й напомняха за любимия й роден Троян. Слушах разговорите й с продавачите грънчари – откъде са, за какво служи всеки от глинените съдове...

 С майка ми пък всяка есен отивахме на Женския пазар да купим лук за зимата. Мама го избираше внимателно, гледаше да не е воднист, защото щял да изгние. Запасявахме се с десетина килограма. Сега се питам дали по социалистическо време не се е продавал лук през цялата година, както е сега, или майка ми просто обичаше да има основни продукти в запас. В младостта си беше преминала през военновременния недоимък и той за цял живот я беше белязал със страстта към запасяване с неща от първа необходимост. За всеки случай.

За съжаление, тези мои инцидентни посещения на Женския пазар с баба и с мама не ми оставиха никакъв спомен за цялостния облик на пазара от социалистическия му период. Отивах там с не особено желание, като придружител, и не обръщах внимание на нищо наоколо. В детството и ранната ми младост имах ангажимента да купувам само хляб и кисело мляко от хлебарницата и от бакалията в квартала – тогава това бяха два отделни магазина, не беше възможно да се снабдиш с всичко от едно място, като в днешните супермаркети. За останалите храни баба ми и майка ми не се доверяваха на момиче с малък житейски опит – на всичкото отгоре, разсеяно и винаги рискуващо да го излъжат в сметките. Това със сметките ми се случва и досега, в доста зряла възраст.

Започнах да се отбивам сама на Женския пазар едва след началото на демократичните промени. По две съществени причини. Първата е, че баба ми почина, майка ми остаря и се налагаше все по-често да пазарувам аз. Втората съществена причина е, че след 1989 г., наемателката, настанена от Софжилфонд, която живя десетилетия наред срещу 7 (седем) лева наем в наследствената ни семейна къща на ул. „Пиротска“, беше принудена да я освободи и там се нанесоха родителите ми. Къщата се намира близо до пазара и, когато ходехме при тях, отскачахме да видим какво се предлага по сергиите. Точно край тези сергии усетих реално сблъсъка между старото и новото и си дадох сметка колко трудно се променя манталитетът.

В първите години на демокрацията вече се продаваха толкова много банани, че на нас, израслите при социализма, не ни се вярваше. Навремето бананът обикновено беше предновогодишен лукс, който можеш да си доставиш с пожертване на повечко пари и с висене на големи опашки в магазина близо до Детмаг – оттам татко ми купуваше бананите за Нова година. Детмаг или Детския магазин вече отдавна го няма, разделен е на отделни бутици, в които се продават скъпарски маркови стоки, а магазинът със заветните социалистически банани сега май е станал гръцки ресторант. Можете да си представите опиянението ми, когато, вървейки из Женския пазар в началото на 90-те на ХХ век, навсякъде виждах сергии с банани. Спрях веднъж пред една такава сергия, избрах си голям сноп от въжделените плодове и вече се готвех да платя, когато забелязах, че един от тях е съвсем скапан. Откъснах го от снопа и подадах останалите на продавача, за да ми ги премери. Беше съвсем младо момче, изпълнено със законна гордост, че продава банани. Момчето ме погледна, взе снопчето, което му подадох, и демонстративно го сложи при непродадените плодове. На изумения ми поглед  отговори назидателно: „Или ги купуваш всичките, или – нищо!“ Значи проблемът беше в нежеланието ми да взема скапания банан заедно с останалите и момчето ме наказваше за нахалството ми да не приема шкартото наред с хубавите плодове. Дори не ме попита дали все пак не бих се съгласила на компромиса да платя и за този боклук, а директно ме лиши от правото да бъда негов клиент. Единственото, което си помислих, докато отминавах към следващата сергия, беше, че на това момче бизнесът му няма да потръгне. Наистина, никога повече не го видях.

Имах и друг подобен случай на Женския пазар от времето, когато продавачите се чувстваха вездесъщи, защото продаваха доскоро дефицитна или просто качествена стока. Пред една камара щайги, пълни с ягоди, се беше извила невъобразима, типично социалистическа опашка. Загледах се в ягодите – бяха наистина доста апетитни. Подредих се и аз и зачаках реда си. Хората пред мен купуваха по няколко щайги, бизнесът вървеше с пълна сила. Когато най-после дойде и моят ред, казах: „Един килограм.“ „Какво?“ – попита ме продавачът така, като че ли му бях казала най-безобразната глупост. Повторих: „Един килограм.“ „Следващият!“ – произнесе присъдата си продавачът без повече да ме удостои с каквото и да било внимание. „Пет щайги!“ – заяви следващият купувач и покупко-продажбата на ягоди продължи, а аз стърчах нелепо встрани от опашката. След едночасово чакане редът ми беше дошъл, но ме беше подминал.

„И на теб бизнесът ти няма да провърви“ – констатирах, отправяйки се към другите сергии. И този продавач никога повече не го видях.

Не че и в двата случая някаква всевисша справедливост е наказала хората, които са ме унижили безпричинно. Просто такава е логиката на свободния пазар, която продавачите, доскоро живели в социализма, все още не можеха да проумеят. Някога възможността да снабдяват с дефицитни стоки ги караше да чувстват превъзходство над купувачите. Въоръжени с това чувство на превъзходство в първите години на прехода те понякога си позволяха да се държат като началници, да налагат условията. С годините самочувствието им се изпари, а някои от тях направо отпаднаха от бранша, защото желаещите да се занимават с търговия станаха много, а покупателната способност на повечето хора намаля. В променящата се ситуация оцеляваха само търговците, които се научиха да показват уважение към клиентите си.

Преди дни пред очите ми една бабка си хареса снопче банани, а продавачката я предупреди: „Тези ще са ти много, колко точно искаш!“ Явно познаваше клиентката си и искаше да й спести неудобството да вземе количество, което няма да може да плати.  И се сетих за младия продавач от зората на демокрацията, който беше отказал да ми прeмери сноп банани само защото си бях позволила да махна от тях един скапан плод… В днешно време безочливата му постъпка би била невъзможна.

На Женския пазар обаче се е запазила една особеност, известна на всички редовни купувачи. Там все още почти никой продавач не ти позволява да си избираш стоката – нещо напълно нормално не само в супермаркетите, а дори в малките квартални магазини. Другият голям трик, който е запазена марка на продавачите от Женския пазар, е да наредят отпред най-хубавата стока, а отзад да скрият некачествената, от която ти пълнят плика, ако си се полъгал по представителната фасада. Колко пъти, след като вкъщи съм поглеждала във въпросния плик, съм се питала: „Ама аз това ли си харесах на Женския пазар?“ Естествено, че не! На това в плика изобщо не бих си спряла погледа, но търговците там са се изхитрили как да ни пробутват боклуците си.  Затова вече винаги поглеждам не само продуктите най-отпред на сергията, а и тези откъм продавача и, когато забележа разлика в качеството, подминавам. Има и други дребни трикове на Женския пазар. Например, да сложат кантара встрани, така че купувачът да не го вижда, а само търговецът да си знае какво количество е измерено. Иди разбери дали не те е ударил с няколкостотин грама! От такива, които крият кантарите си настрани, също не купувам.

От всичко описано дотук, става ясно, че на Женския пазар и досега се е съхранило някакво островче от социалистическо време, когато клиентът нямаше право на избор и беше нормално да бъде лъган по различни начини от продавача.

А иначе, архитектурните промени не подминаха пазара. Когато през лятото на 2013 г. го затвориха за реконструкция и остана да функционира само част от него, в един момент осъзнахме, че и през ум не ни е минавало да запазим спомени отпреди ремонта. Тогава направихме серия от снимки на опразнените сергии, но те не дават никаква представа за някогашния му колорит и оживлението, което го изпълваше. 

По средата беше дългата редицата от постройки с огромни открити витрини, на които се излагаше стоката. Покрай тротоарите пък бяха подредени дървените сергии, също пълни със стока – тези сергии обикновено имаха покривчета и приличаха на малки къщурки. 

Пред тях, на самия паваж, клечаха бабички от селата и продаваха продукти от дворчето си, понякога наслагани върху вестник и винаги в малко количество. Наоколо в навалицата сновяха амбулантни търговци, които непрекъснато повтаряха какво предлагат: „Отрова срещу плъхове и хлебарки!“ „Препарати за растения!“ и т.н. Някои шушнеха конфиденциално: „Цигари!“ В годините на прехода беше толкова нормално на Женския пазар всякакви хора да продават там какво ли не, че веднъж една жена се спря пред домакинската ни количка, пълна с продукти, от която стърчеше връзка копър, зачовърка в портмонето си и каза на мъжа ми: „Купувам копъра“. Обяснихме й, че и ние току-що сме го купили и не го препродаваме.    

След реконструкцията Женският пазар доби съвсем различен вид. Дървените сергии край тротоара и бабичките, клекнали пред тях, напълно изчезнаха. 

Постройките в средата са обновени – целите от дърво и с остъклени навеси, но приличат на най-обикновени магазини, в които трябва да влезеш, за да разгледаш стоката. Явно някогашните големи открити витрини липсват на сегашните наематели на пазара и те изнасят много продукти навън, пред самите магазини. Това не е кой знае какъв проблем. Бедата е, че в реконструирания Женски пазар са обособени няколко огромни празни пространства – поне четири – където няма нищо. 

Когато минавам оттам, винаги си представям колко сергии могат да се разположат на тези празни площи и се питам къде ли отидоха стотиците производители, които по-рано идваха от цялата страна и продаваха тук.  В новопостроените магазини на пазара търговците са по-малко и със сигурност плащат високи наеми, каквито малцина могат да си позволят.

Напоследък се замислих дали пък тези празни пространства не са предвидени за някакви артистични прояви. Новосъздадената галерия "Сердика", която се намира на втория етаж в една от новите постройки на пазара, близо до малките шадравани, е хубава идея. Щом в моловете има киносалони, защо на пазара да няма галерия, в която не само да гостуват съвременни художници, но да се представят и творци от други изкуства. Почитателите на галерията стават все повече.

Нещо от духа на някогашния пазар с дървените сергии е останало в покритата с навес част, запазена след реконструкцията, но тя не го прави най-големия софийски пазар, какъвто беше някогашният, известен под името „Георги Кирков“. Впрочем, паметникът на популярния социалист все още се намира на старото си място всред една отъпкана тревна площ край пазара. 

Самата аз завърших софийската френска гимназия, която навремето се наричаше „Георги Кирков“ – сега вече е „Алфонс дьо Ламартин“. Мъжът ми пък е възпитаник на прочутата пловдивска английска гимназия, която също се казваше „Георги Кирков“. По каква причина и Женският пазар беше „Георги Кирков“ за нас си остава загадка. И досега не сме си отговорили на въпроса защо толкова обекти в социалистическа България носеха името на този човек, макар че той е бил безспорно интелигентен, независимо кой как възприема възгледите му от днешна гледна точка.

Ако си послужа с един шаблон от младежките ми години, Женският пазар е „място, където се срещат старото и новото“. Бих казала, че нито съхраненото старо в него ме изпълва с носталгия по миналото, нито новото ме въодушевява особено, защото с модернизирането си пазарът изгуби от смисъла на своето предназначение – множество дребни производители да могат да предлагат стоката си на централно място в столицата. Сега всичко е далеч по-спретнато, но не така колоритно.  

На Женския пазар ходя вече предимно в сезона на боровинките, защото колкото и да ме удрят продавачите в кантара, пак ми излиза по-евтино, отколкото в кварталния супермаркет. 

Обичам да се поспирам и пред грънчарските изделия, както правехме в детството ми с баба. Точно край шарените грънци открих една нова местна забележителност на пазара – шарен гълъб, който постоянно обикаля тук. Продавачите ни казаха, че го хранят редовно и дори са му измислили име: Тошко. Не е плашлив и успяхме да се снимаме с него.

След фотосесията се замислих защо ли пък са го нарекли Тошко, но предпочетох да не се задълбочавам в това.

   

  

Логиката на емоциите

Може на пръв поглед да изглежда като оксиморон, но емоциите, за които обикновено твърдим, че нямат нищо общо с логиката, в действителност са в причинно-следствени, напълно логични връзки.

Наскоро описах в блога си как моя виртуална приятелка, на която никога не бях отказвала съдействие и която от година беше престанала да ме забелязва във Фейсбук, изненадващо ме попита как съм и след като получи отговора ми, че при мен всичко върви успешно, от своя страна сподели в колко трудна ситуация се намира самата тя, включително, че има и едни натрупани неплатени сметки... След като обмислих тази случка, в прав текст поисках от моята позната да уточни дали очаква от мен друга подкрепа освен морална, тя се ядоса, заяви ми, че явно възрастовите особености не са простили и на мен, че не е имала намерение да проси и ме блокира във Фейсбук.

Споделих тази случка в Интернет (естествено, без да споменавам името на жената, нито конкретните й проблеми), поставяйки акцент върху непремерените й думи за моята възраст. Реакцията на прочелите постинга беше еднозначна – нямаше мой познат, който да не се изуми и възмути от начина, по който жената се беше постарала да ме уязви, демонстрирайки превъзходството, че е по-млада от мен.   

Само че неприятната случка с въпросната жена води и до някои поуки и те са свързани с логиката на емоциите. Ако не познават тази логика, много хора могат да изпаднат в конфузна ситуация или да останат излъгани в очакванията си.

       Излизайки отвъд конкретния случай, разсъждавам по принцип за ситуациите, когато на човек спешно му трябват пари и нуждата го кара да си припомни дори за познати, от които отдавна не се е интересувал. Той ги изненадва с: „Как си?“ и после им споделя за проблемите си с надеждата познатите да се подсетят сами да му предложат парична помощ. Рискът от неуспех е изключително голям. Нормално е забравеният доскоро приятел да си помисли, че е бил потърсен „на пожар“, само защото изпадналият в затруднение е готов да изпробва всички резервни варианти. На никого не е приятно да се почувства като „резервен“ вариант, така че  приятелското „Как си?“, последвано от оплаквания с намесване на финансови проблеми, логично ще породи негативна емоция.  

        Още една поука от конкретната случка:  дори и да не искате от някого пари, само при намека за „финансови проблеми“, рискувате да ви третират като просещ човек. Лично аз имам един спомен отпреди много години, който ме научи никога да не споменавам за пари. Бях спечелила с проект финансиране от Европейската комисия на предаването ми за евроинтеграция по програма „Хр.Ботев“ на БНР и това осигуряваше доста добри хонорари на екипа. Хонорарите се получаваха не от познатата „Каса“, а от отдел „Реклама“, и трябваше лично да водя външните сътрудници да си ги получават оттам. След като придружих една от участничките в предаването ми до въпросния отдел и тя взе сума, която на много колеги от програмата би се сторила баснословна, не се сдържах и изкоментирах, че, за съжаление, хонорарите, които получаваме от бюджета, са изключително ниски, а не като този. Външната сътрудничка се спря, погледна ме внимателно, после взе една банкнота от пачката, която току-що бе получила, и ми я подаде. Вцепених се. След това започнах да й обяснявам, че самата аз, като автор и координатор на този проект, също взимам такива хонорари, проблемът е, че по принцип бюджетът в нашата програма е прекалено нисък. Само че и през ум не ми мина да кажа нещо язвително на жената, която реално ме беше обидила с жеста си. Знаех, че самата аз неволно съм станала причина тя да ме разбере неправилно. Логичният извод е: ако не искате от някого пари, изобщо не споменавайте пред него за финансови проблеми, защото може да ви възприеме като просяк и вие ще сте си виновни за това.

        И поредната поука, която също намирам за много важна: самата аз, ако на въпроса „Как си? получа отговор от запитания, че в момента се чувства много добре, дори да съм имала желание да му се оплача за нещо, бих се въздържала. За да не помрачавам настроението му с проблемите си. Особено ако знам, че преди това самият той е имал трудности в живота си. Светът около нас е пълен с болка, но всеки има право да изживее пълноценно хубавите си моменти и да се почувства, макар и за ограничено време, безоблачно щастлив. Ако усетя, че някой от познатите ми изживява това, сърце няма да ми даде да го обременявам с драматични изповеди. Не съм сигурна дали тази мъдрост се постига с годините, по-скоро е въпрос на вътрешна нагласа у човека, независимо от възрастта му, защото винаги съм разсъждавала така.  

         Още по-зле е, ако някой е решил да се възползва от хубавия момент,  който изживяват определени хора, за да им стовари проблемите си, с надеждата да получи подкрепа, предизвикана от съжаление. Може и да успее, но емоциите, които ще породи, няма да са му от полза. Помня как, доста отдавна, по време на едно тържество за връчване на някакви награди, се вмъкна един човек, който настоятелно привлече вниманието на присъстващите и заяви, че събира пари за болното си дете – така че, който пожелае, да даде макар и малка сума. Всички дадохме по нещо, но няма да забравя стъписването, когато насред празника, се вклини тази наистина тъжна история. После настроението нямаше как да остане празнично. Печалната истина е, че едва ли с помръкналата си радост присъстващите са отправили позитивна енергия към човека, поискал лептата. Може ли да излъчваш позитивна енергия, ако някой те е накарал да се почувстваш виновен, че в момента ти е добре? Това също е логиката на емоциите, която не бива да бъде пренебрегвана. Не вгорчавайте ничия радост! 

         Разбира се, всичко зависи от конкретния случай. Гледала съм филм, в който един от героите стресна бляскав милионерски прием с припомнянето за гладуващите деца в Африка. Но ако не става въпрос за свръхбогати, а за съвсем обикновени хора,  най-добре е да се проявява уважение към хубавия момент, който изживяват. Такива моменти и без това не са неизброими.

         И последната поука от случая с моята позната, който обяснява защо все още не мога да преодолея неприятното чувство при мисълта за нея. Трудно ми е да се освободя от усещането за изгубено време, което някога съм отделяла, за да се ангажирам многократно с нейните молби за съдействие. Логиката на емоциите и тук е непоколебима: ако ви се струва, че някой злоупотребява с отзивчивостта ви, по-добре не правете компромиси със себе си. Защото, когато този човек ви разочарова, ще съжалявате за времето, което сте му посветили! 

Възрастовите изменения

Наскоро ми се случи следното: след като повече от година не беше забелязвала присъствието ми във Фейсбук, моя виртуална приятелка най-неочаквано ми писа на „Лични“: „Здравей! Как си? Как върви дейността на фондацията ти?“

С жената се познавахме от няколко години, случвало ми се е неведнаж да работя с нея, преди да напусна БНР, и я бях запомнила като приятен човек и много добър професионалист. Единственото, което ме смущаваше в общуването ни, беше, че когато ме питаше: „Как си?“ изразът на лицето й неизменно подсказваше отговора: „Зле си, нали!“ Разбира се, аз винаги отговарях, че съм добре, но веднаж я попитах защо когато се интересува как съм, като че ли очаква отговора, че нещо не е наред. Тя се засмя, но не отрече, че е така. Не й се сърдех. В очите й аз едва ли бях успешен човек. Два пъти се бях кандидатирала за генерален директор на Радиото, като втория път дори се класирах сред петимата най-добре представили се от 12 кандидати, но реално това не повлия по никакъв начин на професионалното ми развитие. Наистина е крайно време да напиша как кадровата политика в БНР години наред определяше за хора с качества ролята на лузъри. Но това е друга тема.

         Когато моята позната се сети за мен след дълги месеци на пълно игнориране и ме попита как съм, веднага си спомних изражението, с което ми задаваше този въпрос, докато още работехме заедно, и това изражение винаги предполагаше отговора, че не може да съм добре. Само че аз се чувствам отлично, откакто напуснах БНР, и й го написах. Обясних, че без да имаме амбицията да се самодоказваме чрез нашата фондация, се стараем да бъдем полезни на творческите личности, както и че си доставяме удоволствието да пътуваме при всяка възможност. Напомних, че вместо да се чуди как съм, просто може да преглежда профила ми, сайта ни и блога ми. Видях, че е прочела моя отговор и реших, че съм задоволила внезапно възникналото й любопитство към мен.    

         Два дни по-късно ми писа отново на „Лични“. Радвала се, че дейността на фондацията ни се развива добре. „Ние с теб се бяхме уговаряли да ти дойда на гости в офиса.“ – добавяше в края на съобщението. Така беше. Още преди 2 г., когато си тръгнах от БНР, я поканих да се видим на кафе на новото ми работно място. Дори неведнаж се уточнявахме за конкретен ден и час и тя все отлагаше, така и не дойде. Сега си беше спомнила за нашите уговорки. Потвърдих, че винаги е добре дошла. „То аз да дойда, ама с тези мои проблеми…“ – започна моята позната и продължи с проблемите си. Естествено, че самата аз няма да ги описвам тук, но бяха доста потискащи. Накратко: разбрах, че е оставена сама да се справя с всичко и никак не й е лесно. Споменаваше и за едни натрупани неплатени сметки…

Тази изповед, която ме връхлетя съвсем ненадейно, предизвика у мен първо чувство за вина, че дни по-рано на въпроса „Как си?“ най-откровено бях отговорила на моята позната колко добре се чувствам, без да подозирам, че самата тя е в толкова трудна ситуация в момента. Същевременно изпитах и неловкост, както, когато някой не особено близък човек, разкрива пред вас твърде лични подробности от битието си - от драматичната изповед на моята позната научих за нейни съществували от години проблеми, за които никога не беше споделяла с мен, докато работехме заедно и се виждахме редовно не само по работа, а понякога и на кафе. Недоумявах защо точно сега ми говори за тях и не знаех как да реагирам. Написах й няколко окуражителни думи, тя ми благодари.

         Всичко би могло да приключи дотук. Само че откровенията на моята позната се загнездиха в мислите ми и не можех да ги подмина. Каквото и да правех през деня, те не ми даваха мира. Продължавах да изпитвам чувство на вина и си казвах: „Защо ми трябваше да й се хваля, след като тя била толкова зле! Но аз откъде да знам…“ Отново и отново си преповтарях всички подробности от разказа й, както и безрадостния извод, че жената е оставена сама да се справя с всичко… а има едни натрупани неплатени сметки… В някакъв момент пъзелът изведнаж като че ли започна да се подрежда… около натрупаните неплатени сметки. Жената явно се нуждаеше от пари! Нещата се навързваха логично в следния ред: моята позната трябва да изплати едни натрупани сметки, парите й трябват спешно, защото сроковете текат и тя се сеща за свои познати, които задълго е оставила на заден план, изненадва ги на „Лични“, осведомява се как се справят с живота и след като получава положителен отговор, им стоварва изневиделица проблемите си… та евентуално да им стане неудобно, че те са добре, докато на нея й е зле, и да решат да й помогнат. Такава логика обясняваше и защо познатата ми споделяше с толкова голямо закъснение за свои дългогодишни проблеми, за които и дума не бе обелвала по времето, когато бяхме доста по-близки отсега. Сега обаче тези проблеми явно трябваше да подсилят драматизма на разказа и да станат катализатор на желанието за помощ, и то по-реална от няколко окуражителни думи. Представих си колко съм разочаровала познатата си с моите пожелания всичко да се оправи, при положение, че тя е очаквала друго. Излизаше, че съм си направила оглушки за нейните трудности, измъкнала съм се само с празни думи.

         Признавам, че видяна в тази светлина, цялата история никак не ми хареса. Не ми допада хората да се сещат за мен само когато се нуждаят от помощ. Преди да излезе напълно от полезрението ми около година по-рано, тя и друг път се беше обръщала към мен за някакво съдействие: получавала съм от нея есемеси с молба да слушам предаването й в еди-колко си часа и после да й направя разбор, изпращала ми е свои текстове с молба да ги редактирам, макар че не работехме в една и съща редакция – просто искаше лична услуга от мен. Това продължи и няколко месеца след като напуснах БНР. И досега помня един случай, когато изцяло бях погълната от работата по сайта на фондацията ни, и получих на „Лични“ от същата моя позната два текста: единият беше оригиналният, подготвен от нея, а другият – неговият вариант, редактиран от нейната началничка. Познатата ми държеше на моето мнение кой вариант е по-добър. Тогава се запитах как е възможно тази жена дотолкова да не цени времето ми. Изпълних молбата й, но недвусмислено й дадох да разбере, че не мога повече да бъда част от професионалното й всекидневие. Горе-долу оттогава тя престана да се интересува от мен във Фейсбук.

         Сега ненадейно се появяваше отново с драматичния разказ за съдбата си, включително за финансовите си нужди.

         Реших да й пиша отново, защото държа на ясните отношения. Обясних й, че ако разказвайки ми за перипетиите си, е очаквала от мен и по-реална подкрепа, то аз мога да й помогна само морално. Фондацията ни не развива дейност, която реализира печалби, ние за момента сами финансираме проявите си, включително поддръжката на офиса ни, който е в наша наследствена къща, строена в началото на миналия век, и се нуждае  от постоянни грижи.

         Моята позната реагира светкавично на „Лични“: „Аз те питам как си, а ти ме обвиняваш, че прося от теб пари! Изглежда възрастовите особености не прощават на никого. Гери, съжалявам те!“

         Само дето, освен че ме попита как съм, беше ми споделила, ни в клин, ни в ръкав, и какви трудности, включително парични, има в момента…

         Не крия, че при споменаването на „възрастовите особености“ ми стана неприятно. На каквато и възраст да си, ако някой, който отдавна те е забравил, изневиделица се сети за теб и ти заразказва за нуждите си, в това число и финансови, е логично да помислиш, че си прави устата за пари. Явно жената държеше да излезе с достойнство от ситуацията, но не устоя на желанието да ме уязви, напомняйки ми, че съм по-възрастна от нея. Писах й, че за мен е било важно да изясним нещата и че бих й се извинила, ако не съм я разбрала правилно, но с обидата за напредналата ми възраст тя ми е спестила извинението, защото не го заслужава. Добавих, че се потвърждава тъжната истина хората да те разстрелват с непремерени  думи, когато ти се ядосат, забравяйки, че в някои моменти са се ползвали от помощта ти. Накрая дадох карт бланш на познатата ми да ме разприятели във Фейсбук, защото аз самата не го правя никога, дори ако човекът ме е разочаровал. Жената моментално ме блокира така, че вече изобщо не мога да видя профила й. Никаква загуба не е за мен това.

         Замислих се обаче за възрастовите ми особености, със споменаването на  които жената явно искаше да се почувствам по-малоценна от нея, по-младата от мен.

Най-откровено казано и без никаква поза, аз много харесвам възрастта си.  С напредването на годините се научих по-добре да разбирам хората, да не ги съдя прибързано. Станах по-търпелива, по-спокойна. Есента е наистина златен сезон, сезонът, когато събираш плодовете на живота си – някои са сладки, други направо горчиви, но и горчивината има чар в лъчите на есенното слънце.

По някаква символична случайност, докато се разиграваше моят диалог с онази жена на „Лични“ във Фейсбук, гледах по един телевизионен канал филма „Острието“, в който главният герой, възрастен милиардер в изпълнението на Антъни Хопкинс, претърпява злополука заедно с любовника на красивата си млада съпруга – също младият, изпълнен с физическа сила и самочувствие персонаж на Алек Болдуин. В драматичната ситуация, когато действащите лица трябва да се спасяват всред суровата природа, става ясно, че младият любовник е имал намерение да убие стария милиардер. Само че, напук на логиката, възрастният човек е единственият, който оцелява след тази катастрофа, докато далеч по-младите от него се оказват и далеч по-слаби – и телом, и най-вече духом. Особено силен беше финалът на филма, когато журналистите питат възрастния мъж как са загинали останалите му спътници и най-естествено би било той да разобличи грозния им замисъл да го убият, а неговият отговор е: „Те загинаха, за да спасят моя живот.“  Благородството на човека, натрупал житейски опит!

Докато гледах филма, се възхитих как великодушно, като истински мъж, постъпва героят на Антъни Хопкинс, показвайки колко достоен може да бъде възрастният човек, когото някои са склонни да подценяват, защото са по-млади. Боже опази, ако единственото, с което превъзхождаш някого, е че си по-млад от него! Неволно направих сравнение със случката, в която ме въвлече моята доскорошна виртуална приятелка, и която приключи с обидните й думи за напредналата ми възраст. Запитах се дали бих реагирала великодушно като героя от филма „Острието“. Вероятно да, но все пак той е мъж, а аз – жена и не мога, а и не искам да избягам от тази своя същност. Затова пожелавам на моята позната първо да доживее до моята достолепна възраст. После, когато стане стара като мен, все още да чете без очила. Да може да се снима в близък план, без да е нужно да прибягва до фотошоп.  Да не й се налага да си боядисва косите, защото не си заслужава заради няколко бели косъма... Това си беше съвсем по женски, но все пак съм жена и ми харесва да бъда. И още едно важно пожелание: когато стане на моята преклонна възраст, близките й непрекъснато да й повтарят колко е млада и красива - дори да е така само в собствените им очи, зарежда с много енергия! Най-искрено пожелавам всичко това на моята позната, защото хората остаряват по различен начин: някои – благородно, други – съвсем не. А е изключително тъжно да се превърнеш в оплакваща се, недоволна бабичка, винаги готова да замери околните с обиди. Някои навлизат в този период доста рано, още когато се имат за млади. 

   

Разочарованието „Шарли Ебдо“

Не бях от хората, които замениха профилните си снимки във Фейсбук с „Аз съм Шарли“, но съчувствах от цялото си сърце, когато на 7 януари 2015 г. при атентата в сатиричния вестник загинаха 12 човека. И аз бях от мнозинството, което до този момент не беше и подозирало за съществуването на това издание. В самата Франция, както впоследствие се разбра, продажбите му дотогава били слаби. Трагедията обаче накара хиляди хора по света да застанат зад екипа на вестника, да заявят открито солидарността си.

Самата аз не се идентифицирах с „Шарли Ебдо“, защото, когато след атентата за първи път видях някои от карикатурите му, не ми хареса начинът, по който се осмиват религиите – често рисунките бяха вулгарни. Намирах за недопустимо да се гавриш с вярванията на когото и да било, но пък категорично не можех да приема заради едни карикатури да се убиват хора.

През последните дни „Шарли Ебдо“ отново се прочу, само че този път предизвиквайки не солидарност, а възмущение заради карикатурата „Земетресение по италиански“. На нея са показани мъж и жена с червени петна по телата и дрехите – очевидно от какво, а над всеки от тях е написано името на характерна италианска пица – с домати и препечена. До тях е нарисувана конструкция на няколко пласта, измежду които стърчат човешки крака и ръце и над нея пише „лазаня“. Колко ли болно въображение трябва да има имаш, за да представиш срутените етажи на къщите, затрупали обитателите си, като пластовете тесто в лазанята с пълнеж от човешки тела?

Да се изумяваме ли как е възможна такава стряскаща липса на човешко състрадание? Може би неин предвестник бяха неприличните рисунки във вестника, осмиващи религиите. Когато някой системно доказва, че за него няма нищо свято, странно ли е, ако се окаже, че не приема и човешкия живот за свята ценност?

Италианският журналист Чиро Пелегрино написа по повод тази карикатура: „Сега бих искал да видя всички италианци, които обявяваха „Аз съм „Шарли“. „Днес никой не е „Шарли““ – заяви в.“Кориере дела сера“.

Да накараш много хора да се почувстват дотолкова омерзени, че да се самоупрекват за проявената някога солидарност с теб, е истински провал. За съжаление, това се случи с „Шарли Ебдо“. Смелостта и хапливостта са нормални за сатирика, но има събития, които просто не се поддават на окарикатуряване. Ако не усещаш това, значи сетивата ти са закърнели и не можеш да бъдеш коректив на недъзите в обществото, за какъвто се приема сатирата.

Нямам представа ще бъде ли търсен в бъдеще този сатиричен вестник, а и не ме интересува. Не съжалявам за напълно човешката си реакция на състрадание след атентата през 2015 г., когато загина част от екипа му. Само че карикатурата за земетресението в Италия е едно огромно разочарование за мен.

За илюстрация към този мой текст няма да използвам въпросната карикатура. Едно е тя да бъде описана с думи, както направих по-горе, а съвсем друго - да видиш с очите си такава пошлост. Прекалено е шокираща. За сметка на това слагам снимка на едни кактуси, които заснех в началото на лятото в пострадалата наскоро от земетресенията област Лацио.  За мен кактусите олицетворяват ролята на сатирата в живота ни – формата им често е забавна, но имат тънки и остри бодлички, които те карат да бъдеш нащрек - възможно е да се забият в кожата ти и да напомнят дълго за себе си. Никога обаче не нараняват до кръв. Сатирата може да бъде като тези бодлички, но не и като нож, който потъва в телата на беззащитни невинни хора.