За дисусията около тазгодишната награда за поезия на "Перото"

Писателят Милен Русков изрази с доста силни думи позицията си за една от тазгодишните награди на Литературен клуб „Перото“. След статуса му във Фейсбук се изви дългата дискусия. Не се включвам в такива дискусии, защото те често се превръщат в пререкания между самите участници в тях, но държа да споделя и личното си мнение. Знаете ли, никак не се съмнявах, че Георги Господинов ще грабне наградата за поезия на „Перото“. В днешната българска литературна действителност просто е невъзможно Георги Господинов да е сред номинираните за някаква награда и да не я получи. Ако тя беше присъдена на друг от номинираните, това би било удар по реномето на Георги Господинов като най-популярен, харесван, издаван, купуван, превеждан и награждаван писател. Някак неестествено би изглеждало. Не може да причиним това на един такъв автор! И поредната награда си дойде напълно естествено (не правя алюзия за „Естествен роман“).  

Сред приятелите ми има такива, които харесват Георги Господинов и други, които никак не го харесват. И едните, и другите си остават мои приятели, защото уважавам мнението на всеки. Най-искрено се радвам, че Милен Русков е мой приятел във Фейсбук, но не само затова изпитвам дълбока симпатия към него. Харесвам го, защото се наложи в литературното ни пространство сам, единствено с таланта си, а не заради принадлежността си към определени литературни кръгове. Харесвам го, защото е всеотдаен в творчеството си и е пожертвал много житейски радости заради него – малцина са способни да го направят. Не на последно място го харесвам, защото е интроверт, ако под интроверт се разбира човек, който предпочита да твори далече от светския шум. Наистина, по повод Европейската награда за литература, която получи през 2014 г., той даде доста интервюта, което беше напълно нормално, но по принцип бяга от публичността. Самата аз още в младостта си влязох в ролята на екстроверт заради професията си на журналист, но в сърцето си винаги ще симпатизирам на интровертите, защото по рождение съм такава.

Вярно е, че не бих заявила позицията си по повод една от наградите на „Перото“ с думите, които е употребил Милен Русков, защото при писане винаги изтрезнявам от гнева си. С годините съм се научила да не изписвам черно на бяло прекалено силни думи, когато недоволствам, защото хората ще ги четат и препрочитат и ще обсъждат как съм се изразила, а не срещу какво негодувам. Признавам обаче, че ми се е случвало да произнасям гневни думи. Баба ми някога използваше израза „Жалба грях няма“, когато някой каже или направи нещо, защото го изживява с цялата си душа. Не бих си позволила колоритния изказ на Милен, но го разбирам и ми е ясно срещу какво се бунтува. В едно свое интервю той казва: „Те са окупирали всички ресурси и ако не сте един от тях, те просто няма да ви пуснат в литературата. Така ще се получи – не пряко, а индиректно.“ Знам за какво става дума. Преди време описах нещо подобно в блога си под заглавие „Литератори като котки в очакване“.