Литературна дискусия или футболен мач

В интернет продължават едни литературни дискусии, които могат да бъдат коментирани и като футболен мач. Изказването на Милен Русков по повод наградата на Георги Господинов, присъдена му за поезия от клуб „Перото“, даде началния шут. Топката пое веднага Деян Енев, който пренесе играта на военния плац, припомни си собствения войниклък, размаха фелдфебелски пръст на Русков и го накара да се извини на Господинов, защото иначе… и пр. Енев използва случая, за да се похвали мимоходом, че неговата награда „Перото“ за проза не е била оспорена от никого, както и да вмъкне ни в клин ни в ръкав дълъг хвалебствен отзив за собственото си творчество. Да използваш някаква свада, за да се самоизтъкнеш, не е особено елегантен пиар, т.е. не е голям мурафет, и саркастичните коментари в интернет по повод Еневото гръмовержеско изявление го доказаха. Някои сайтове, очевидно подкрепящи Господинов, обаче тиражираха словесния изблик на Енев като много достойна позиция и така подкрепиха атаката му към вратата на Русков. Победен гол обаче не беше отбелязан, защото симпатизантите на Русков веднага контраатакуваха във виртуалните форуми, разобличиха комичността на Еневата намеса в играта, върнаха отново топката в полето на Господинов... Стигна се, за съжаление, и до неспортсменски прояви: попаднах на инсинуации за Господинов, които отиваха отвъд литературните и публичните му изяви и навлизаха в личното му пространство. Също толкова неспортсменска проява беше колажът в един сайт за култура, където една до друга са поставени снимките на двамата опоненти: Русков с мрачен поглед, а Господинов с ангелско изражение. Ха сети се сега кой е добрият и кой лошият! Елементарно, Уотсън, но имаше и интелигентни хора, които се бяха хванали на това първосигнално послание и реагираха във Фейсбук колко страшно изглеждал Русков. Всеки човек, дори и най-красивият, може да бъде уловен от фотообектива в неподходящ момент, въпросът е дали някой ще пожелае да злоупотреби с подобна снимка, за да го злепостави. Е, намериха се такива хора и вероятно са много доволни от себе си, защото тенденциозният колаж все още „краси“ сайта за култура (Впрочем, така беше, когато написах този текст, сега откривам, че са махнали колажа от началната страница на сайта, затова пък фелдфебелско-самохвалното писание на Деян Енев срещу Русков продължава да е на видно място). Така че започналият малко стихийно, но безспорно полезен разговор за литературната среда у нас, на моменти взе да се изражда. Това ме отблъсна от дискусиите, породени от тазгодишната награда за поезия на „Перото“, и вече престанах да ги следя. Останаха ми обаче много поводи за размисъл и сред тях на първо място е темата за литературните пристрастия.

През последните дни вниманието твърде много се фокусира върху Русков, Господинов и Енев. Напълно съм съгласна с коментара на Силвия Недкова, че българската литература не се изчерпва с тези три имена. Когато става дума за литература, не мога да степенувам кой автор е по-добър от друг, но определено съвременният български писател, когото винаги чета и препрочитам с удоволствие, е Алек Попов. И това че той не намери за нужно да се вклини в тази дискусия, в никакъв случай не го прави по-незабележим за мен. Държа да добавя, че моето мнение споделят мъжът ми и синът ни. В нашето семейство от години следим книгите на Алек Попов, обичаме да си цитираме забавни реплики на негови герои, те са станали част от духовната ни среда…

Друг български автор, когото открих преди години, беше Емил Андреев. Първо ме заинтригува романът му „Стъклената река“, после издирих и прочетох разказите му… Затова, говорейки за „големите“ в съвременната българска литература, към нашумелите напоследък три имена бих добавила още и още… Всеки читател може да го направи, според своите предпочитания. Сигурна съм също така, че всеки творец си има своята публика – кой по-голяма, кой по-малка. Проблемът е, че невинаги най-талантливите се радват на най-голямо публично внимание. Но това също е субективна оценка, а теренът на личните предпочитания е доста хлъзгав.

 В разразилите се през това лято литературни дебати откроих поета Владимир Сабоурин. Отчитам като свой пропуск, че не познавам творчеството му, но със сигурност и той не ме познава като автор, така че в това отношение сме равнопоставени. Стана ми симпатичен със своя пламенен латиноамерикански темперамент, с който изразява откровено позицията си, независимо че не съм съгласна с всичко, написано от него по форумите. По повод наградата за поезия на „Перото“ той изпрати открито писмо до Георги Господинов и го призова да се откаже от отличието си в полза на поетесата Надежда Радулова, защото нейната поетична книга е по-качествена като поезия от неговата.

Е, да, но аз пък имам друго предпочитание! Според мен, този, който най-заслужено трябваше да получи въпросната награда, беше третият от шортлистата, професор Цочо Бояджиев, за когото никой не спомена в коментарите. Познавам го като поет още от средношколското издание „Родна реч“, после от Кабинета на младите писатели студенти „Д.Дебелянов“. Тогава той беше един от най-ярките млади автори. После се посвети на науката. През последните години се занимава успешно и с фотография. Преди време гледах много хубав документален филм за него по телевизията и тогава разбрах, че продължава да пише стихове. Когато ги прочетох, се възхитих от съчетанието на оригиналната образност с натрупаната през годините мъдрост. Ще цитирам само едно стихотворение от „Книга на ирониите и опрощенията“, за която беше номиниран през тази година от „Перото“:

ЕЛЕГИЯ
шатрите на светлината в мъгливата вечер
разпънати равномерно от двете страни на булеварда
помня пустинята
безкрайна и монотонна като песен на бедуини
суха като устните ми когато трябваше да говоря
а думите бяха пясък и се разсипваха преди още
да ги помисля
и това чак до тази вечер когато в мъглата
лампите по булеварда разпънаха своите шатри
когато в самия край на декември тук на север
пред прага на зимата мярнах кервана
на всички тези години без теб и за пръв път сглобих
фраза която всъщност няма никакъв смисъл и която
започва с все още

Ето така пише Цочо Бояджиев! Как такава поезия да не заслужава отличие? Само че аз няма да призова публично Георги Господинов да се откаже от наградата си в негова полза. Дори на спортния терен не е редно да печели този, чиито фенове са най-гръмогласни. В литературата също. И без да е призьор, Цочо си тежи на мястото и в поезията, и в науката. Както е тръгнало у нас, най-добре е наградите да отиват у онези, които обичат да ги колекционират.

А от литературни дискусии, наподобяващи футболни мачове, в които вниманието ще се съсредоточава само върху овладелите топката на терена, не виждам полза. Особено, ако в тях се прилагат неспортсменски финтове.