събота, 31 декември 2022 г.

Равносметката ми за 2022 г.

 

Отива си една година, която бих нарекла шокираща. На 24 февруари започна войната на Русия в Украйна, тя продължава и досега. И през ум не ми беше минавало, че е възможно да се случи такова нещо в Европа през XXI век. Нашето семейство пък, което от години не се беше обръщало към лекар, освен за профилактични прегледи, неочаквано изживя период на болести. Не беше Ковид и, слава Богу, всичко отмина сравнително бързо, но оздравителния процес ни погълна изцяло.

Хубавото е, че изпитанията, през които преминахме, ни показаха за пореден път колко важна е сплотеността на семейството.

Хубаво е също, че Боби смени местоработата си и сега е във фирма, където буквално очаква с нетърпение да започне работният му ден. Остава му и достатъчно време за репетициите и концертите в Академичен хор „Св. Параскева“ при Националната художествена академия, където пее от почти 15 години. Изживява щастие и в личен план, а за родителите най-важно е детето им да е щастливо.

Още нещо хубаво се случи през тази година - най-после любимият ми съпруг излезе в заслужена пенсия и сега сме постоянно заедно. Работим по сайта ни, посещаваме изложби и спектакли повече от преди, когато Владко често беше зает до късно вечерта в редакцията, а на мен не ми беше особено приятно да ходя сама на културни прояви. Сега отделяме повече време и на любимата ни оперета.

През 2022 г. с Владко отбелязахме 40 години любов. Имахме намерение да ги отпразнуваме на екзотично място, но изникнаха непредвидени ангажименти и отложихме за догодина. И още годишнини: 30 години от европейското ни пътуване с победители от конкурса „Младежта среща Европа“ по маршрута Рим-Мюнхен-Виена-Прага-Москва-Санкт Петербург-Рим; 10 години от издаването на книгата ми „Откриването на Дагоберта“, която определям като роман в разкази. Излезе във Военно издателство. Много държа на тази моя книга. В нея има важни за мен сюжети, които са ме вълнували, докато работех в БНР.  

Запознах се с талантливи писатели на Софийския международен литературен фестивал в НДК през декември. Вече започнах да чета книгите им и имам желание да пиша за тях.

Не успях да довърша двете си книги за котки, които мислех, че ще бъдат готови до края на 2022 г. Това ще стане в началото на следващата. Не успях да публикувам на сайта ни отзиви за всички събития и за всички прочетени книги, които ми харесаха.    

През годината от този свят си отидоха приятели, на които държах. Отидоха в своя рай и някои бездомни котки, за които семейството ни се грижи всекидневно. Но домашните ни котета – мама Гуни и четирите й синчета, са живи, здрави и изключително игриви. Постоянен извор на радост за нас!

Лошо и хубаво се смесваха през 2022 г., но очакваме следващата, заредени с енергия, а любовта остава над всичко!

 


 

петък, 30 декември 2022 г.

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

 

Отляво надясно: Кирил Георгиев, Емилия Нечева, Гергина Дворецка, Тодор Кацаров

Не бих искала в тазгодишната си равносметка да пропусна 30-годишнината от европейското ни пътуване с победители от Международния конкурс на Италианското радио и телевизия (RAI) „Младежта среща Европа“!  През 1991 и 1992 г. в конкурса се включиха БНТ и БНР, като негов организатор в БНР бях аз чрез предаването ми, което също се наричаше „Младежта среща Европа“. Бях го създала, пренасяйки в програма „Христо Ботев“ идеята на колегите от италианското RAI 3. Описала съм това в разказа „Младежта среща Европа – историята на едно радиопредаване“, което включих в книгата си „Откриваето на Дагоберта (2012 г., Военно издателство“), а после публикувах и в блога си.

Конкурсът даваше възможност на младежи до 25-годишна възраст да изразят чрез есе, картина, снимка или песен представата си за една Европа без граници. През 1991 г. наградата за българските победители в конкурса беше едноседмично пребиваване във Венеция. Няма да пропусна да спомена, че в онази година един от отличените беше известният днес писател Георги Господинов, тогава все още студент. За него ще стане дума и малко по-късно в настоящия текст.

         През 1992 г. наградите бяха два вида: отново няколкодневно пребиваване във Венеция и пътуване из Европа с влак по маршрута Рим-Мюнхен-Виена-Прага-Москва-Санкт Петербург и връщане със самолет до началната точка на пътуването – Рим. Естествено, това се възприемаше като най-голямата награда! Журито на конкурса в БНР определи да я получи известният днес поет и литературен критик Йордан Ефтимов, чието есе направи силно впечатление на всички. Само че, когато му съобщих по телефона радостната новина, той не се зарадва. Обясни ми, че не го въодушевява такова дълго и уморително пътуване с влак. Предпочете да бъде сред наградените, които ще заминат за Венеция.  

Значи трябваше да изберем друг от четиримата победители в конкурса на БНР, който да е съгласен на такова „дълго и уморително пътуване с влак“. Кой от тях да бъде той? Повечето от отличените бяха участвали с есета и стихове, равностойно добри. Имаше и един фотограф, Кирил Георгиев, който заинтригува журито с оригиналните си находки. Може би на него щеше да му бъде интересно да види повече европейски градове? Точно в този момент на колебание Кирил ми звънна от входа на Радиото по някакъв технически въпрос, свързан с изпратените от него снимки. Слязох да се срещна с него и още щом видях жизнерадостната му усмивка, си казах: „Такъв човек едва ли ще се отегчи от продължително пътуване с влак!“

Така през септември 1992 г. с голямата група победители от всички страни, участвали в конкурса, към Рим, а оттам - с влак из Европа, се отправихме с младия фотограф Кирил (Кирчо) Георгиев, отличен в конкурса „Младежта среща Европа“ на БНР, с колежката Емилия Нечева, организатор на конкурса в БНТ, и най-добре представилия се в него певец и композитор Тодор (Теди) Кацаров...

В този състав се събрахме и тази есен по покана на Кирчо в неговия офис, за да отпразнуваме 30-годишнината от незабравимото ни европейско пътуване, както и още два негови лични празника: 50-годишнината му и 30-годишнината от сватбата му с Ралица, с която домакинстваха на събирането. Теди и аз също бяхме с нашите семейни половинки, така че стана истинско приятелско парти. Кирчо ни прожектираше снимки от различните си житейски периоди като за всеки от тях беше приготвил и съответното ястие, което е ял тогава. Немалка част от показваните снимки бяха от гореспоменатото наше пътуване, като едно от важните събития в живота му.

Кирчо ни беше подготвил и невероятни подаръци: малки фотоалбумчета с наши снимки от пътешествието. Беше наблегнал на снимките от Рим, защото тогава по-често бяхме четиримата заедно. 


На тази снимка сме в Рим през септември 1992 г., в началото на пътушуствето из Европа.

Отново в Рим, 1992 г. Еми Нечева е с дългата пола, а аз - с късите панталони.

Горната снемка вляво е от сватбеното тържество на Ралица и Кирчо Георгиеви на българското Черноморие през есента на 1992 г., където ги интервюирах, а останалите три - от студиото на предаването ми "Младежта среща Европа" по програма "Христо Ботев" на БНР с участнички в конкурса от възрастовата група до 18 години през 1992 г.

Горните снимки ми припомниха, че години по-късно един баща на момиченце от детската възрастова група, дойде в Радиото, за да ми поиска документ, че дъщеря му е участвала в този международен конкурс. Поясних, че тя не е била победителка, но той отговори, че за нея е важно да се знае за участието й.

Понякога се замислям какво място заема конкурсът „Младежта среща Европа“ в живота на българските младежи, които се включиха в него през 1991 и 1992 г. Освен за Кирчо Георгиев този конкурс очевидно е ярко преживяване и за Теди Кацаров. Как да забрави какъв фурор предизвикваше навсякъде из Европа, когато изпълняваше своята наградена от журито в БНТ авторска песен: "Europe, hi!”!

С поета и критик Йордан Ефтимов се срещаме и до днес на литературни прояви, говорим си на разни теми, но никога не е споменавал, че помни с нещо конкурса и пътуването си до Италия, което предпочете тогава.

Преди време на прием за националния празник на Финландия се срещнахме с именития цигулар Йосиф Радионов и талантливата му съпруга, пианистката Зорница Радионова. От тях разбрах, че Зорница е сестра на Десислава Дамянова, която беше сред победителите в конкурса през 1991 г. Двете сестри са дъщери на известния писател хуморист Дамян Бегунов. От Зорница научих, че сестра й живее от години в Швейцария, но пази много хубав спомен от пътуването си до Венеция, с което беше наградена тогава. На това пътуване ги придружавах аз.  

Вярвам, че с добро си спомня за пребиваването ни там и Корнелия Младенова, която също спечели пътуване до Венеция през 1991 г.. Съдя по това, че, когато се включих във Фейсбук, тя ме откри и веднага ми предложи приятелство – което, естествено, веднага приех. Създала е семейство в Обединеното кралство и живее там отдавна, но от време на време ми дава знак, че следи какво се случва с мен.  

Любопитно е как говори за този конкурс писателят Георги Господинов, който също беше сред победителите през 1991 г.! През първите години след награждаването му с пътуване до Италия той редовно се отзоваваше на поканите ми за участие в предаването „Младежта среща Европа“ като един от първите победители в едноименния конкурс. На 10-ата годишнина от предаването, която отбелязахме в конферентната зала на БТА, той разказа случка, която е описал и в „Естествен роман“: как след като се върнал от Венеция и описвал на дядо си, че това е град сред вода, дядо му възкликнал: „Ей, ами къде си пасат овцете!“  За мен беше интересно да проследявам през годините как се развива един от най-изявените участници в конкурса. В даден момент обаче той взе да отклонява поканите си за участие в предаването ми. Като съм го представяла, че е един от първите победители в конкурса „Младежта среща Европа“, му звучало като „първият човек“. Повече не съм го канила за събеседник.

Писателската слава на Георги Господинов с годините растеше, за да достигне висотите, които знаем днес. Междувременно не прие поканата ми за приятелство във Фейсбук, което доста ме учуди. Все пак бях организирала конкурса, в който той спечели заветното си първо пребиваване във Венеция, а го бях придружила и в пътуването му дотам.  

Наскоро прочетох как е разказал за първото си излизане извън България. Заминал за Венеция заради участието си в „някакъв конкурс“. Някакъв! Всъщност, това беше първият конкурс в България по темата за обединена Европа. Впоследствие имаше доста други такива, но „Младежта среща Европа“ беше първопроходец. При това у нас той беше организиран от Българското национално радио като част от Международния конкурс на Италианското радио и телевизия RAI – нещо също достатъчно престижно, за да бъде наречено „някакъв конкурс“. Вярно е, че след 1992 г. той вече не се провеждаше поради административни промени в RAI, но за времето на съществуването си даде творчески стимул на немалко млади европейци.

И както се възмущавах от определението „някакъв конкурс“, дадено от един вече световноизвестен български писател, си казах: „Ами самата ти спомена ли нещо за победителите в конкурса в разказа си „Младежта среща Европа – историята на едно радиопредаване“? Вярно е,  стараех се да следя съдбата на участниците в конкурса в самото си европейско предаване, което се излъчваше до 17 септември 2014 г. Когато обаче реших да разкажа в художествена форма за предаването и за конкурса, в разказа ми победителите от 1991 и 1992 г. напълно се изпариха. Беше ми интересно да опиша преживяванията си като журналистка, стояла дълго зад желязната завеса и едва в началото на 1990 г., неочаквано получила възможността да контактува с колеги от западните медии. Нямах право да се сърдя на Георги Господинов за определението „някакъв конкурс“. Аз самата нито дума не бях споменала за Господинов в моя личен спомен за конкурса.

Препрочитайки този мой личен спомен, описан през 2010 г. си давам сметка колко много впечатления от пребиваването ни в Москва и Санкт Петербург съм пропуснала да разкажа. Например, как, за мое изумление, и в двата града, когато автобусите, които ни превозваха, спираха някъде, наоколо изникваха групички просещи жени и деца. Нямам представа дали дебнеха превозни средства с чужденци или ги имаше навсякъде, но нас определено ни следваха неотклонно. Навъртаха се и около хотела ни в Санкт Петербруг. Веднъж, когато се прибирах с двама от колегите журналисти – чех и швейцарец, няколко 10-годишни момчета се присламчиха към нас и искаха пари. Загледах се в тях. Изобщо не изглеждаха бедно облечени. Защо просеха? Спонтанно ги попитах: „Мальчики, а вам не стыдно?“ (Момчета, не се ли срамувате?). Те се сепнаха. Май не бяха очаквали, че ще им заговоря на руски. После едно от тях ехидно ми подхвърли: „А вы кем работаете?“ (А вие като каква работите?) Ясно беше за каква ме взема: жена, говореща руски, по всяка вероятност рускиня, влиза в луксозния хотел с двама чужденци...   

Днес Владимир Дворецки ми напомни, че през есента на 1992 г., когато бяхме в Санкт Петербург, зам.-кмет на града, отговарящ за международните контакти на кметството е бил Владимир Путин. Мъжът ми се поинтересува дали в някакъв момент той не е пожелал да се срещне с голямата интернационална група от младежи, победители в международен конкурс, заедно придружаващите ги организатори и журналисти. Не, нямах такъв спомен. Дали пък не е присъствал на голямата заключителна вечеря в Санкт Петербург? Може би, но не съм сигурна. По онова време Путин беше все още неизвестен за нас политик.  

Колко неща се промениха, наистина, през изминалите 30 години от голямото ни пътуване с влак и самолет из Европа!

 

 

    

 

четвъртък, 29 декември 2022 г.

10 г. от романтичното ни пътуване до Индия

 


През отминаващата 2022-ра се навършиха 10 години от пътуването ни с Владимир Дворецки до Тадж Махал, за да отбележим 30 години любов. Това е един от най-романтичните подаръци, които ми е правил моят съпруг! През 2002 г. той участва в Конференция на ООН за климата в Делхи и се върна запленен от Индия. Извън програмата на конференцията посетил град Агра и в прословутия мавзолей на любовта Тадж Махал, където видял да се разхождат хванати за ръка влюбени двойки, дори мюсюлмани, които обикновено са по-сдържани в публичните прояви на нежност. Още тогава решил, че непременно ще ме заведе там.

Подходящ повод намери в 30-годишнината от нашата първа среща през есента на 1982 г. Така в края на септември 2012 г. заминахме на екскурзия за Индия. Основната ни цел беше Тадж Махал, но маршрутът ни включваше и други градове. Описвала съм впечатленията си от това пътуване ("Невероятната Индия"), но осъзнавам, че не съм разказала повече за най-личната част от него, свързана с нашата годишнина, както и някои други детайли, които изникват от паметта ми.

Сега ми е приятно да си припомням как първата вечер, когато пристигнахме в Делхи в хотела ни закичиха с оранжеви гирлянди за добре дошли. 

Когато се настанихме в нашата стая,  Владко изписа с тези гирлянди върху спалнята цифрата 30!

На следващия ден летяхме до древния свещен град Варанаси, където привечер с рикша се носехме по улиците към брега на Ганг, за да гледаме вечерен ритуал, дошъл от най-дълбока древност. Описала съм го в „Индия – среща с различни религии“. Не съм споменавала обаче усещането ни, докато пътувахме с рикшата из града. 

Беше ни интересно да го разглеждаме по този начин, но през цялото време се заслушвахме в запъхтяното дишане на мъжа, който теглеше рикшата. Повтарях си, че така си изкарва прехраната, тук така е прието, но от ума ми не излизаше, че пред нас тича впрегнат човек. Когато стигнахме до мястото, където трябваше да слезем, ни погледна с невероятно щастлива усмивка. Погледът му излъчваше доволство и гордост: „Справих се!“  Не успях да уловя с фотоапарата си тази негова усмивка, но все пак успях да го заснема, преди да потеглим с рикшата. 

 Друг спомен, който ми изниква сега е как, когато бяхме в Каджурахо, и разглеждахме прочутите любовни скулптурни изображения по някои от храмовете, екскурзоводът ни обясни защо телата на влюбените двойки са извити по необичаен начин - то е, защото очертанията на жената следват плътно извивките на мъжа и стават общо цяло! Тогава почувствах, че през изминалите години, откакто бяхме заедно с мъжа ми, моята душа така плътно се беше прилепила до неговата, че наистина следвах всяка нейна извивка.    

Споделяли сме в снимки как напредвахме към Форд Амбър, близо до Джайпур, на гърба на слоницата Рани! Не съм уточнявала обаче, че това беше първото ни яздене на слон. Впрочем, в Индия ни обясниха, че за яздене се използват само слоници, защото са по-кротки. Слоновете имали по-нервен нрав.

Имаме много снимки от самия град Джайпур и особено от разходката ни по търговската улица, където не намира приказният Дворец на ветровете. Той всъщност е плосък. Служел е, за да могат през дантелената фасада жените да наблюдават движението навън, без да бъдат забелязани!

Любопитното е, че на тази улица за първи път през цялото ни пътуване из Индия видяхме котка. 

Индийците обожествяват кравите, обичат кучетата, козите, но котките не са на почит при тях. Затова пък през балконите на къщите откъм клоните на дърветата се спускаха маймуни, така, както го правят уличните котки у нас!

В този град видяхме и най-дисциплинираната коза, която пресече платото точно по пешеходната пътека.

Добавих тези подробности, защото и двамата с мъжа ми много обичаме животните.  

Най-важното място в този мой разказ обаче, естествено, е за посещението ни в Агра – нали точно за там се бяхме запътили, когато предприехме екскурзията си до Индия. Хронологично в Агра бяхме преди Джайпур, но това беше кулминацията в пътуването ни. От Каджурахо се бяхме качили на автобус и се возихме с него поне 15 часа. Пристигнахме в Агра уморени, но веднага ни заведоха на театрално представление. Гледахме историята за създаването на Тадж Махал. Във фоайето на театъра се снимахме пред скулптурните фигури на Шах Джахан и Мумтаз Махал.

 После, в ресторанта, нашата българска екскурзоводка Петя Игнатова (лека й пръст!) беше поръчала да ни направят торта за 30 години любов! На нея бяха изписани имената ни – моето доста преиначено: Giogrini, но искрено се трогнахме.

Съекскурзиантите ни идваха да ни поздравят. Само една възрастна жена промърмори укоризнено: „А пък от моята сватба с мъжа ми се навършиха 47 години, ама...“ Искаше да каже „...ама аз не парадирам като вас.“ „А, много хубаво, поздравления!“ – поискахме да я зарадваме ние. „Е, той мъжът ми вече почина, ама...“ Ама ние пък откъде накъде ще се хвалим, че празнуваме 30 години любов! Срещат се навсякъде персони като тази жена.  

На следващия ден рано сутринта се отправихме към Тадж Махал. Там си направихме романтична снимка на пейката, от която най-добре се вижда самият мавзолей. 

Изненадващото за мен беше, че той не само е толкова красив, колкото го показват рекламните брошури, а дори е още по-величествен. На снимката по-долу сме в подножието на мавзолея.

Още наши снимки от Тадж Махал може да видите в албума ни.Хубавото от 2012 г. - посещението в Тадж Махал

Преди 10 години от Индия, сред другите сувенири, си донесохме тъкано изображение на Кришна и любимата му Радха. То стои на видно място в трапезарията ни и често си правим семейни снимки пред него. Тази е от рождения ми ден през отминаващата 2022 г., когато с Владимир Дворецки отбелязахме 40 години любов!



 

 

петък, 23 септември 2022 г.

40 години любов

 


На границата между лятото и есента преди 40 години срещнах любовта на живота си Владимир Дворецки. Понякога ни питат къде и как сме се запознали и ние разказваме, но осъзнавам, че досега не сме оставили писмен документ за тази наша съдбоносна среща. Днес ще запълня тази празнота!

В средата на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско започна семинар на Младата художествено-творческа интелигенция (изписваше се с абревиатурата МХТИ). В него участваха представители на младежки творчески клубове от цялата страна - млади писатели, преводачи, композитори, режисьори и т.н. Ние с колежката ми Роза от Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ в БНР се бяхме включили като членове на Клуба на младия журналист. По програма имахме лекции и срещи с известни творци, но ни оставаше достатъчно време за плаж.

Вървим първия ден с Роза по плажа и се оглеждаме къде да се разположим. Чувам някъде съвсем наблизо, като че ли изпод дълбините на пясъка: „Е, ясно е, че трябва да седнете тук!“ Свеждам поглед и виждам излегнат върху плажната си кърпа Иван Гранитски с карти в ръка. Срещу него е седнал, също с карти в ръка, Румен Жечев от отдел „Култура“ на Централния комитет на Комсомола. Карето допълват двама непознати за нас младежи. С колежката ми приемаме поканата на Иван Гранитски и се настаняваме до тях. Роза е с бански, изпъстрен с малки фигурки от картите за игра: каре, спатия, купа, пика. Румен Жечев възкликва: „А, аз се чудех къде ми били спатиите!“ Моят бански пък е на пъстри райета – зелено, синьо, червено. Спирам се на тези подробности, защото впоследствие се оказа, че първото, с което съм направила впечатление на голямата ми любов, е бил моят бански. Аз пък в този момент още не се бях загледала в двете непознати момчета, които играеха карти с Иван и Румен. Забелязах едното от тях, когато реших да вляза в морето, а то се изправи и тръгна заедно с мен, после ме задмина и видях очертанията на тялото му на фона на светлото небе и слънчевата морска повърхност. О, какво тяло! Момчето извърна глава, като че ли ме изчакваше да се приближа, и върху светлия небесно-морски фон се очерта профилът му. О, какъв профил! Следващата ми мисъл беше: „Ох, какви момчета има по света! Но те обикновено си остават само мечта.“

През следващите дни с Роза пак се настанявахме на плажа до компанията на Иван Гранитски. Обаче през всичките години, когато работех в Българското национално радио, където и да се намирах, мисълта ми започваше да прехвърча към редакцията. Така стана и през септември 1982 г. в Приморско. В даден момент си помислих, че непременно трябва да се върна в София, защото е неотложно да свърша нещо там. Дори си застягахме с Роза багажите да заминаваме, но като че ли някаква невидима сила ме възпря. Една сутрин се събудих абсолютно убедена, че каквато и нужда да има от мен в редакцията, е по-добре да си изкараме до края семинара край морето. Само като си помисля какво би станало с живота ми, ако тогава не ме беше споходило това просветление!

Продължихме да ходим с Роза на лекции и творчески срещи с културтрегери, а през свободното време да плажуваме... Веднъж с голяма група поехме от Приморско към Китен пеш покрай брега. Пътечката започваше от плажа, но се издигаше по хълмче сред дървета и храсталаци, а вляво през цялото време проблясваше морето. Близо до мен вървеше момчето, от чието тяло се бях възхитила първия ден, но тогава си бях казала, че с такива момчета можем да бъдем само в мечтите си. Вече знаех, че се казва Владимир, но бяхме разменили само случайни реплики. Сега момчето вървеше до мен и ми заговори, че превежда Гонгора. Добави имената на някои английски и американски поети. Бях силно впечатлена. Не само е красив, а превежда стихове от испански и английски! После непринудено ми обясни, че когато се прибере в София, ще си вземе в стаята в студентското общежитие котка. Ехааа! Обича котки! Уточни: „Ще е черна и пуФкава!“ Много сладко ми се стори, че не каза „пуХкава“.

Стихнахме до Китен и групата ни се настани край дървено капанче. Не помня какво сме яли и пили, защото си говорех с Владимир. Както седеше до мен, следобеден слънчев лъч попадна в очите му и те проблеснаха в ярка зелена светлина, която се разпръсна наоколо... Години по-късно описах този миг в стихотворението си „Приказка“: „Слънцето се пръсна весело в очите му и света обагри във зелено.“

Ето това е историята на влюбването ми във Владимир Дворецки. На 23 септември 1982 г. вече бяхме двойка! Девет месеца по-късно се оженихме. Две години след това родих сина ни Богдан.

През първите години на брака ни Владко (така обичам да го наричам) понякога ми казваше: „Да остареем заедно!“ Мислех, че това е стих от песен. Всъщност, не знам точно какво е, но е толкова хубаво да остарявате заедно с любовта на живота ви! Както и да се променяте с годините, все се виждате такива, каквито сте били при първата ви среща!

Как любовта не остарява за 40 години ще пиша друг път. Сега само ще спомена, че за 25-годищнината от запознанството ни Владко ме заведе отново в някогашния Международен младежки център в Приморско. Обстановката там коренно се беше променила. Описала съм го в романа си „Искрено ваша“. Съдбовната за нас крайбрежна пътека от Приморско до Китен обаче си беше същата, както преди четвърт век. Преминахме я отново. Точно тогава мъжът ми забеляза две птици, които кръжаха над морето, а в даден миг като че ли се сляха и той успя да го улови с фотоапарата си. Тази негова снимка използвахме за корицата на стихосбирката ми „Балада за птицата Феникс“. Преди малко Владко ми обясни за пореден път, че двете птици, чиито образи като по чудо се сливат в един, символизират чудото на нашата среща на този свят. Защото можеше и да не се срещнем! И какво щяхме да правим тогава? Не ми се мисли!

Колко дребни детайли се наслагват, за да те отведат до онова, за което си мечтал! Такъв детайл е шареният ми бански, който преди 40 години привлече вниманието на Владко към мен. Причината да го притежавам е, че една закръглена колежка от Радиото редовно си купуваше бански 42 номер с надеждата, че все някога ще се побере в тях, но понеже не й се получаваше, продаваше банските на свои познати. Така се сдобих с този, който заплени любовта на живота ми.  

.Когато мислим за първата ни среща, неизменно се сещаме и за Иван Гранитски. Веднъж му споменах, че благодарение на него съм се запознала със съпруга си. Той нямаше никакъв спомен от случката в Приморско, но ме погледна изпитателно и ме попита: „Сърдиш ли ми се?“ Веднага го успокоих: „Как ще ти се сърдя! Ти ми помогна да срещна голямата си любов!“ Не се успокои, а ме погледна недоверчиво. Твърде много нещастни бракове са описани в литературата, та хората не вярват, че има и щастливи. Аз се старая да пиша за тях в книгите си.

Вярвайте, приятели, че най-неочаквано може да срещнете любовта. Без значение на каква възраст сте!

За основна илюстрация на това мое откровение слагам наша снимка с Владимир Дворецки, направена през септември 2013 г., защото много си я харесваме. Разбира се, не пропускам и неговата снимка на двете птици, които като по чудо се сливат в една!   

        


 

четвъртък, 15 септември 2022 г.

Усещане за първия учебен ден

 


Ако ме попитат помня ли първия си учебен ден, в паметта ми ще се мернат някакви откъслечни сцени от часовете в училище, когато другарката В. ни преподаваше азбуката, от блокчетата, в които лепяхме ябълки и круши, изрязани от цветна гланцова хартия, за да се учим да смятаме, от мириса на кожената ми ученическа чанта... Но най-осезаемия ми спомен за началото на учебната година е свързан с мястото, което виждате на тази снимка. Тя е от Люксембургската градина в Париж.

Така и не можах да разбера как с годините това се наложи като мой  най-ярък спомен за първия учебен ден, при положение, че на пръв поглед няма никаква връзка с него. Но наистина, само на пръв поглед, защото си има логична причина.

Когато бях 13-годишна отидох за първи път в Париж с родителите си. Прекарахме там един месец – от началото на август до началото на септември - в апартамента на един от моите чичовци, който по онова време беше изпратен като представител на БГА Балкан във Франция. Само два месеца по-рано бях издържала успешно приемните изпити в софийската Френска гимназия и очаквах с вълнение първия учебен ден в новото училище.

Мама и татко държаха да ми купят френска ученическа престилка. Избрахме една от Галери Лафайет. Беше не черна, както в българските училища, а небесносиня, и първоначално новите ми учители бяха шокирани от цвета й, но после свикнаха с нея и си я носих през петте години на обучението ми в гимназията. Във френските магазини си избрах и някои ученически пособия. Изобщо, тогава, наред с щастието, че се е изпълнила мечтата ми да видя Париж, изживявах и очакването на първия си учебен ден в мечтаното от мен училище. Докато опознавах бленувания град, едно вътрешно гласче ми напомняше, че наближава първият учебен ден.

А всъщност... не ми се искаше да си тръгвам от Париж. Дали интуицията ми подсказваше, че в новото училище невинаги ще се чувствам добре, макар че впоследствие го завърших с отличен успех?

Може би тогава, разхождайки се из Люксембургската градина в края на лятото, съм си помислила, че би било толкова хубаво, ако всеки ден минавам по тези алеи, за да отида на училище?

Естествено, прибрахме се в София. Когато споделих откровено с родителите си, че не ми се заминава, мама се разтревожи не на шега и ми заяви, че щом е така, никога повече няма да ме водят в чужбина.   

Във всеки случай, оттогава, по някаква необяснима логика на чувствата, когато мисля за началото на учебната година, си спомням Люксембургската градина. Години наред само си я представях и съжалявах, че тогава не я снимахме, за да си я гледам. Изпълних това свое желание много по-късно, когато за пореден път отидохме в Париж със сина ми. 

И ето я снимката, която свързвам с първия учебен ден!

Споделям я като илюстрация за странностите на човешките усещания и асоциации.

  

 

неделя, 4 септември 2022 г.

Златната ябълка

 


След като наскоро описах в стихотворна форма как „Лятото си обира крушите“, си припомних и други мои „плодови“ стихотворения. Ето, например, това, което някога написах специално за авторското си радиопредаването „Шарена „Гага“, което се излъчваше между 1993 и 1997 г. по програма „Христо Ботев“ на БНР (по онова време предаванията на Младежка редакция се наричаха „Радио „Гага“) и в него включвах мои стихове. Повечето от тях събрах в поетичния си сборник „Шарени думи“ изд. „Литавра“, 1996 г,

.

Златна ябълка

Зърнах я между листата

ласкаво да свети.

Беше ябълката златна

от мечтите детски.

 

Исках под луната бледа

в тази вечер късна

само дълго да я гледам,

без до я откъсна.

 

И я гледах ненаситна,

гледах я прехласната!

Ябълката от мечтите –

златна и прекрасна!

 

После мина силен вятър

и дървото друсна.

Ябълката... не бе златна.

Но пък беше вкусна.

 

Гергина Дворецка

 

Из цикъла „Жълти десерти на жълтия бар“ от стихосбирката „Шарени думи“



 

четвъртък, 1 септември 2022 г.

Лятото си обира крушите


Ей така, както гледах тези круши, от тях избликна... стихотворение! А заглавието го измисли Владимир Дворецки. 


Есен с аромат на зрели круши

приближава царствено по друма.

Споменът за лятото се гуши

в топлото на шарената шума.

 

Есента пристъпва – сочна, пищна,

а от детството я помня сладка.

И ме изкуши да я опиша

в стара ученическа тетрадка.

 

Гергина Дворецка

 

1.09.2022 г.

 

вторник, 30 август 2022 г.

Краткият ми личен контакт с българския ПЕН

 


Наскоро публикувах в блога си лични впечатления от литературната вечер на българския ПЕН-център, озаглавена „Живот за Салман Рушди“, която се състоя в Столична библиотека на 23 август по повод опита за покушение над автора на „Сатанински строфи“ десетина дни по-рано в Ню Йорк. В материала си, отразявайки събитието, не скрих, че ме озадачи  формата на подкрепа, която беше избрана от членовете на организацията – да четат собствени произведения. У мен изникна неприятното усещане, че драматичният повод се използва като поредна възможност участниците в рецитала да се представят като автори. Впоследствие научих, че в САЩ и Великобритания също е имало литературни вечери в подкрепа на Салман Рушди, но на тях са се чели само негови произведения. Отбелязах, че това и на мен ми се струва по-подходящо в случая. (Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди)

Имаше още нещо, което откровено споделих. Като председател на фондация „Европа и светът“, а преди години и като председател на Българската секция на Международния съюз на журналистите франкофони, съм организирала десетки събития, често с международно участие. За мен, като организатор, винаги е било изключително важно никой от участниците да не се почувства подценен, присъствието му да не бъде подминато незабелязано. Затова във фотоалбумите за организираните от мен прояви се старая да фигурира всеки участник и името му да е вписано в прессъобщенията ми. От позицията на този мой опит изразих учудването си, че ме няма на нито една от снимките на страницата на PEN Bulgaria във Фейсбук, а в информацията за събитието във в. „Труд“ авторката Анжела Димчева не беше счела за нужно да спомене имената на съпруга ми Владимир Дворецки и моето като представители на фондация „Европа и светът“. И то при положение, че присъстващите бяхме само 15-ина!

В материала си поясних: „Нищо драматично няма в случилото се. Просто констатирам, че докато Международният ПЕН клуб насърчава „приятелството и интелектуално сътрудничество между писателите навсякъде по света“ (Уикипедия), българската му секция изглежда предпочита да се капсулира в себе си, да се изживява като интелектуален елит, който не обича да се смесва с нечленуващите в него сънародници, и чиято съществена задача е да промотира собствените си членове в България и в чужбина. Желая им успех в тази тяхна благородна дейност!“

   Изпратих на лични съобщения линк към публикацията ми до Здравка Евтимова, защото е редно председателят на българския ПЕН-център да знае какво съм написала по повод организираното от него събитие. Тя ми отговори:

Здравейте, госпожо Дворецка, честен и силен, прецизен материал, който ще приема присърце, за да отстраним грешките - наистина съществени. Благодаря! Много ще се радвам, ако с господин Дворецки изпратите документи за членство в ПЕН -БИХТЕ БИЛИ ОНЗИ ТРЕЗВ И ЧЕСТЕН ПОГЛЕД, КОЙТО НИ Е необходим! Бъдете здрави! Здравка

Реакцията на голямата писателка по повод публикацията ми ме зарадва, но се налагаше да й обясня защо ще отклоня поканата й:

 „Преди 2-3 години ми беше минала през ума мисълта да кандидатствам в ПЕН-центъра, но бързо се отказах, когато разбрах за тежкарските обсъждания при приемането на нови членове, като някои кандидатури отпадат. Ако искате, погледнете дискусията, която се води в профила ми под тази публикация. Оказа се, че Ирина Папанчева, която лично сте поканили, е била отхвърлена. Изумена съм! Освен това, макар фамилията ни да е Дворецки, с Владо сме абсолютни републиканци по дух и не искаме да ставаме част от организация, която – поне за момента, се самоизживява като интелектуален елит. Това е напълно чуждо на Вашия дух, но такава атмосфера се е създала там с годините. За съжаление, съм реалист и добре знам, че дори да ни допуснат в ПЕН – в което силно се съмнявам, ще можем да променим тази елитарна атмосфера. Най-сърдечно благодарим за поканата, но няма да се възползваме.“

Междувременно получих по електронната поща имейл от секретаря на българския ПЕН-център Анжела Димчева:

„Гергина, изпратиха ми репортажа ти... Ето някои уточнения:

Първо, всичко беше организирано за три дни - благодарение на мене. Защото Здравка ми се обади в петък и каза: "Искам четене във вторник!"

Убеждавах я, че не е възможно да се организираме толкова бързо, особено в летния сезон и когато Юлия Цинзова е в отпуска, но тя искаше да е в тон с американските акции.

Дори взех разрешение от Дирекция "Сигурност" от Столична община за събитието на площада (което ми коства огромни усилия, защото срокът за такова разрешение е 7 дни преди събитието!)

Г-жа Цинзова беше така толерантна в самия ден да разреши да бъдем вътре. 4-5 дена се занимавам с организацията и отразяване - каня автори, събирам им по имейл произведенията, каня медии... Подготвям плакат и пресинформация и ги разпростарнявам. Всичко това го върша безплатно за твое сведение.

Второ, ти не си ми се обадила предварително, че би искала да участваш. Аз те възприемам като колега журналист в случая. Даже не ми каза след събитието, че ще го отразяваш. Ако на площада се бяха спрели 50 случайно преминаващи и други представители на медиите, дали всички щях да ги поканя за снимка? Пишеш небивалици, за да се изтъкнеш и да осветлиш егото си. Това е събитие на ПЕН - както признаваш, не си член.

Трето, Здравка изрично каза, че всечи може да чете каквото поиска. Не е задължително да бъдат творби, свързани със Салман Рушди. Ами да беше станала и да беше прочела откъс от негова книга... Нямаше да те спра.

Четвърто, ти забеляза ли, че Георги Госдподинов искаше да се изниже по средата на рецитала, защото той е велик и няма как "да му хабим времето". Аз го спрях, все пак малко уважение към останалите участници трябва да има.

Пето, що се отнася до инсинуациите, че чета от книгата си, издадена в Германия: това е новата ми книга, защо да не чета от нея? Това дразни ли те?

Темата на стихотворението е абсолютно в синхрон с инициативата.

Два пъти поканих Здравка да прочете откъс от разказ. Тя отказа.

Още детайли искаш ли? Стани член на ПЕН, стани член на СБП или на която и да е организация и няма проблеми - ще бъдеш отразена с "величието си" - не само от мене, а и от всички останали медии... 

Неприятно съм изненадана от тенденциозния ти репортаж. Мисля, че досега сме работили доста добре. Очевидно вече няма да е така.

Anzhela Dimcheva, PhD

    Изводите си ще напиша накрая, тук само прилагам кратката кореспонденция, която разменихме с Анжела Димчева по повод инициативата на българския ПЕН-център, стриктно документирана със скрийншотове:   

„Анжела, аз не мога да разбера защо ми изпращаш това писмо и защо трябва да ми даваш всички тези обяснения. Ако мислиш, че текстът, който съм написала, е тенденциозен, както го определяш, си в пълното право да публикуваш отговора си публично, както съм го направила аз, Дори настоявам да го направиш. Ако не го публикуваш ти, бих го направя аз, защото не става дума за някакви наши лични взаимоотношения, а за принципни въпроси, свързани с функционирането на български ПЕН-център.   

Мисля също, че е добре Здравка да прочете това твое писмо до мен, за да знае как си ми отговорила, защото аз й изпратих линк към моята публикация. Впрочем, след като я прочете, тя отправи покана към мен и мъжа ми да подадем документи за кандидатстване в българския ПЕН, но аз деликатно отклоних поканата.  

Нямам желание да ставам и член на СБП. 

Пишеш, че досега сме работили доста добре, но вече няма да е така. Честно казано, нямам впечатления, че досега сме работили особено добре. Ти не си идвала на никое от събитията, на които съм те канила. В това твое писмо ми изтъкваш, че, организирайки рецитала за Рушди, си канила медии. За нашия сайт нито си изпратила пресрилийз, нито си ни канила специално. Това не бих нарекла добра съвместна работа. Така че за мен нищо няма да се промени. 

Извини ме, че не отговарям на всяка една от точките, в които си подредила аргументите си, защото бихме влезли в излишни дискусии. Работата е ясна.  

Желая ти ти добро здраве и приятен уикенд. 

Гергина

Надявах се, че с това кореспонденцията ни е приключила, но не било така. Получих нов имейл от Анжела Димчева:

"Текстът ти в сайта е абсолютно тенденциозен, обиден за мене, за Мая Панайотова и инициативата на ПЕН. Естествено, запознах Здравка с моя текст. Както и тя ме информира, че те е поканила да подадеш документи.

А подробностите по организацията на събитието са  важни. Много е лесно да се критикува отстрани, без да се вниква в "черната работа" зад една такава проява.
Няма да ти отговарям публично и да влизам в излишни дебати.

Както каза Здравка Евтимова, ПЕН България беше сред първите пет организации в света, които излязоха с Декларация. Това е важният факт.

А не как ти си се почувствала и че не си на снимките! 

Имам чувството, че търсиш слава на гърба на Здравка и ПЕН.

Нямаш право да публикуваш частна кореспонденция, това е низост...

Anzhela Dimcheva, PhD


Нямаше как, трябваше отново да вляза в обяснителен режим:

"Това не са лични дебати. Те се отнасят до дейността на българския ПЕН и е редно да се види какво ми е отговорил неговият секретар. И ми е чудно как ме обвиняваш, че търся слава на нечий гръб, когато ти непрекъснато се самоизтъкваш именно на гърба на организации като ПЕН, СБП и Сдружение "Д.Дебелянов".  

Гергина Дворецка 

В случая знаех, че ще има ответна реакция и тя не закъсня:

"Много си благородна, благодаря!

Но името "Дворецка" не те прави графиня.

Не ме интересува какво пишеш в сайта си, кого иронизираш, как се самоизтъкваш.

Пиши, копирай, клевети ме колкото си искаш.

Няма лоша реклама - включително и клеветническа.

Аз съм избрана в УС - секретар-ковчежник на ПЕН - от 30 души, които са присъствали на събрание през февруари 2019.

Назначена съм в СБП на щат.

Избрана съм от 22 души за председател на Общество "Димчо Дебелянов" през 2015 и изборът ми е препотвърден два пъти - 2018, 2021. 

Работя за тези организации и рекламирам предимно колегите си, а не себе си. 

Хайде влез на фейсбук страниците на тези организации и виж "колко много пъти" там са рекламирани мои книги, мои изяви...

Попитай Здравка дали има една нейна инициатива, на която аз да не съм двигателят, изпълнителят, ПР-ът...

Това е истината.

Останалото са: завист, омраза, нереализирано его от колеги от ляво, от дясно, от център и т.н.

Anzhela Dimcheva, PhD

 

От този имейл за мен най-важно беше изречението: „Пиши, копирай, клевети ме колкото си искаш.“ Затова изрично попитах Анжела Димчева:

+С други думи, приемаш, че мога да публикувам писмата ти до мен по повод моята публикация? Наистина, това е нормално, при положение, че ми ги написа от позицията си на секретар на българския ПЕН."

Гергина Дворецка

По електронната поща не получих потвърждение, но от този момент нататък Анжела Димчева активно се включи в коментарите под публикацията ми във Фейсбук, Тази част от дискусията може да се види в скрийншота по-долу:


В крайна сметка у мен възникнаха някои нови въпроси, които държах да отправя към Здравка Евтимова, заедно със скрийншотовете от кореспонданцията ни, естествено с копие до Анжела Димчева, като направих уточнението: „Тази кореспонденция не е лична, защото в нея се засягат важни проблеми за функционирането на българския ПЕН. Вие определихте текста ми като „честен, силен и прецизен материал“, докато Анжела Димчева го намира за „абсолютно тенденциозен, обиден...“, че съдържа инсинуации и че чрез него искам да спечеля слава на Ваш гръб и на гърба на ПЕН. Няма как да не съм озадачена от тези две коренно противоположни оценки, дадени ми от председателя и секретаря на организацията ви. Останалите обиди към мен може да прочетете лично. Знаете, че с нищо не съм ги предизвикала, защото тонът на публикацията ми не е нападателен. Повече няма да коментирам. Изводите всеки може да си направи сам. Моят извод е, че наистина има нещо смущаващо в атмосферата на българския ПЕН-център, който би трябвало да защитава правото на всеки на лична позиция, а ето, че аз съм атакувана точно заради личната си позиция по повод проявата ви на 23 август. Намирам този факт за изключително тревожен и като журналист се чувствам длъжна да му дам гласност, но е важно да знам и Вашето мнение по написаното от секретаря Ви. 

Действам според етичните правила и изпращам копие на настоящото си съобщение и скрийншотовете и до Анжела Димчева.

Поздрави и хубав ден, 

Гергина Дворецка

На това Анжела Димчева ми отговори:

„Гергина, приключих с тебе. Не ми губи времето.

Нищо не смятам да чета, нито да ти отговарям.“

Отговорът на Здравка Евтимова беше:

Гергина не се разстройвайте. Анжела е талантлив, работлив но експанзивен и доверчив човек ,Със сигурност има добро сърце. Кога можем да пием капучино? Аз ще почерпя!“... „Важното е, че сте мислещ и анализиращ човек, чието мнение е важно за мене.“

Стана ми приятно от думите на Здравка Евтимова към мен, но се учудих как е успяла да открие гореизброените достойнства у моята опонентка. Безрезервно можех да приема само определението „експанзивен човек“. Владимир Дворецки ми отвори очите: „Всъщност, Здравка е описала себе си!“

Така е, всеки вижда у другите себе си. Така, както Анжела Димчева видя у мен желание да се самоизтъквам.  

Този мой кратък с досег с българския ПЕН-център остави у мен чувство на удовлетворение, но и на тревога. Удовлетворението ми идва от това, че талантливата писателка Здравка Евтимова, която не познавам лично, се оказа и диалогичен човек, готов да изслуша чуждото мнение, още повече – ако е критично. Не сме се излъгали, българи, когато я избрахме за наш любим писател в една класация по Българската национална телевизия! Прекрасно е да се убедиш от личен опит, че един голям литературен талант се съчетава с голямо сърце – невинаги е така.

Остава обаче и моята тревога. И, за съжаление, отново ще трябва да се върна на кореспонденцията си с Анжела Димчева. Обидното й отношение към мен не ме заслепява и аз добре виждам качествата й. Тя наистина е работлива и предприемчива. Не е вярно, че не разбирам какви усилия изисква организирането на публични прояви. Напротив, отлично знам, защото, както вече споменах, съм го правила многократно и абсолютно винаги напълно безвъзмездно! И също така абсолютно винаги за мен най-важното е било участниците в събитието да си тръгнат от него с чувство на удовлетворение, а не дали някой ще си каже: „Ей, Гергина колко усилия е вложила в организацията!“  Но защо да очаквам Анжела Димчева да разсъждава като мен? Очевидно не сме от една кръвна група.

Друго, което не може да се отрече на Анжела, е, че всеотдайно ласкае егото на членовете на СБП и българския ПЕН. Тя наистина постоянно представя техни книги - което, всъщност, е напълно естествено, ако държиш да се изявяваш като литературен критик. Затова пък, когато се появи критичен материал за наградите на СБП, например (Съюзът на българските писатели в прегръдката на белите франзели), вади голямата тояга и гневно налага с нея дръзналия да се усъмни в таланта на наградените автори.Когато дилетанти се упражняват на гърба на Съюза на писателите

Моята тревога е породена от неосъзнатата склонност у повечето хора да се поддават на внушението, че с нещо превъзхождат другите. Ако някой системно и целенасочено подхранва такова усещане у членовете на двете споменати творчески организации, това едва ли допринася за добрата атмосфера в литературната ни среда като цяло. Специално от членовете на ПЕН, които по презумпция трябва да се борят за свободата на словото, очаквам да приемат с разбиране всяко чуждо мнение, а когато водят литературни дискусии, дори и по електронната поща, да не си изпускат нервите.   

През март 2023 г. мандатът на Здравка Евтимова като председател на българския ПЕН изтича. Дали членовете му ще изберат след нея човек, който притежава нейната широта на духа и нейната диалогичност, предстои да видим. 

Накрая държа да поясня: Здравка Евтимова знаеше, че ще напиша настоящия материал и ми даде право да я цитирам. Колкото до имейлите на Анжела Димчева, възприемам ги като служебни, защото тя ми ги пише в качеството си на организатор на събитие, което съм отразила като журналист. В тях тя не споделя никакви свои интимни тайни, които е недопустимо да бъдат огласени. Това, че в даден момент, критикувайки публикацията ми, ме иронизира и обижда, си е неин личен проблем, но не прави кореспонденцията ни лична. За мен беше важно да се види как се държи настоящият секретар на българския ПЕН-център с човек, който не е член на ПЕН. Освен това, познати ми изпратиха линк към интервюто й в предаване на Георги Коритаров - лека му пръст! – където тя нееднократно цитира имейлите, разпространени до членовете на ПЕН от Светослав Нахум. След като без колебание оповестява по телевизия Европа имейли, адресирани само до членовете на конкретната организация, е нормално да приеме, че мога да публикувам в личния си блог нейните имейли, отнасящи се до моя статия за публична проява на същата организация.   

По кои ценностни сблъсъци взе отношение българският ПЕН-клуб?

Снимката в началото на публикацията е от събитието на 23 август в Столична библиотека

Още по темата в блога ми:

Как българският ПЕН-център подкрепи Салман Рушди