40 години любов

 

На границата между лятото и есента преди 40 години срещнах любовта на живота си Владимир Дворецки. Понякога ни питат къде и как сме се запознали и ние разказваме, но осъзнавам, че досега не сме оставили писмен документ за тази наша съдбоносна среща. Днес ще запълня тази празнота!

В средата на септември 1982 г. в Международния младежки център в Приморско започна семинар на Младата художествено-творческа интелигенция (изписваше се с абревиатурата МХТИ). В него участваха представители на младежки творчески клубове от цялата страна - млади писатели, преводачи, композитори, режисьори и т.н. Ние с колежката ми Роза от Младежка редакция на програма „Христо Ботев“ в БНР се бяхме включили като членове на Клуба на младия журналист. По програма имахме лекции и срещи с известни творци, но ни оставаше достатъчно време за плаж.

Вървим първия ден с Роза по плажа и се оглеждаме къде да се разположим. Чувам някъде съвсем наблизо, като че ли изпод дълбините на пясъка: „Е, ясно е, че трябва да седнете тук!“ Свеждам поглед и виждам излегнат върху плажната си кърпа Иван Гранитски с карти в ръка. Срещу него е седнал, също с карти в ръка, Румен Жечев от отдел „Култура“ на Централния комитет на Комсомола. Карето допълват двама непознати за нас младежи. С колежката ми приемаме поканата на Иван Гранитски и се настаняваме до тях. Роза е с бански, изпъстрен с малки фигурки от картите за игра: каре, спатия, купа, пика. Румен Жечев възкликва: „А, аз се чудех къде ми били спатиите!“ Моят бански пък е на пъстри райета – зелено, синьо, червено. Спирам се на тези подробности, защото впоследствие се оказа, че първото, с което съм направила впечатление на голямата ми любов, е бил моят бански. Аз пък в този момент още не се бях загледала в двете непознати момчета, които играеха карти с Иван и Румен. Забелязах едното от тях, когато реших да вляза в морето, а то се изправи и тръгна заедно с мен, после ме задмина и видях очертанията на тялото му на фона на светлото небе и слънчевата морска повърхност. О, какво тяло! Момчето извърна глава, като че ли ме изчакваше да се приближа, и върху светлия небесно-морски фон се очерта профилът му. О, какъв профил! Следващата ми мисъл беше: „Ох, какви момчета има по света! Но те обикновено си остават само мечта.“

През следващите дни с Роза пак се настанявахме на плажа до компанията на Иван Гранитски. Обаче през всичките години, когато работех в Българското национално радио, където и да се намирах, мисълта ми започваше да прехвърча към редакцията. Така стана и през септември 1982 г. в Приморско. В даден момент си помислих, че непременно трябва да се върна в София, защото е неотложно да свърша нещо там. Дори си застягахме с Роза багажите да заминаваме, но като че ли някаква невидима сила ме възпря. Една сутрин се събудих абсолютно убедена, че каквато и нужда да има от мен в редакцията, е по-добре да си изкараме до края семинара край морето. Само като си помисля какво би станало с живота ми, ако тогава не ме беше споходило това просветление!

Продължихме да ходим с Роза на лекции и творчески срещи с културтрегери, а през свободното време да плажуваме... Веднъж с голяма група поехме от Приморско към Китен пеш покрай брега. Пътечката започваше от плажа, но се издигаше по хълмче сред дървета и храсталаци, а вляво през цялото време проблясваше морето. Близо до мен вървеше момчето, от чието тяло се бях възхитила първия ден, но тогава си бях казала, че с такива момчета можем да бъдем само в мечтите си. Вече знаех, че се казва Владимир, но бяхме разменили само случайни реплики. Сега момчето вървеше до мен и ми заговори, че превежда Гонгора. Добави имената на някои английски и американски поети. Бях силно впечатлена. Не само е красив, а превежда стихове от испански и английски! После непринудено ми обясни, че когато се прибере в София, ще си вземе в стаята в студентското общежитие котка. Ехааа! Обича котки! Уточни: „Ще е черна и пуФкава!“ Много сладко ми се стори, че не каза „пуХкава“.

Стихнахме до Китен и групата ни се настани край дървено капанче. Не помня какво сме яли и пили, защото си говорех с Владимир. Както седеше до мен, следобеден слънчев лъч попадна в очите му и те проблеснаха в ярка зелена светлина, която се разпръсна наоколо... Години по-късно описах този миг в стихотворението си „Приказка“: „Слънцето се пръсна весело в очите му и света обагри във зелено.“

Ето това е историята на влюбването ми във Владимир Дворецки. 

            На 23 септември вечерта в Международния младежки център в Приморско в ресторанта след вечеря засвири музика. Владимир седеше до мен до мен и очаквах да ме покани на танц, но междувременно ме покани друг. Аз оставих на Владимир лятното си сако и отидох да танцувам. Когато се върнах, той беше наметнал сакото ми на раменете си. Каза ми: "Исках да чувствам, че съм с теб!" 

От този ден вече бяхме двойка! Девет месеца по-късно се оженихме. Две години след това родих сина ни Богдан.

През първите години на брака ни Владко (така обичам да го наричам) понякога ми казваше: „Да остареем заедно!“ Мислех, че това е стих от песен. Всъщност, не знам точно какво е, но е толкова хубаво да остарявате заедно с любовта на живота ви! Както и да се променяте с годините, все се виждате такива, каквито сте били при първата ви среща!

Как любовта не остарява за 40 години ще пиша друг път. Сега само ще спомена, че за 25-годищнината от запознанството ни Владко ме заведе отново в някогашния Международен младежки център в Приморско. Обстановката там коренно се беше променила. Описала съм го в романа си „Искрено ваша“. Съдбовната за нас крайбрежна пътека от Приморско до Китен обаче си беше същата, както преди четвърт век. Преминахме я отново. Точно тогава мъжът ми забеляза две птици, които кръжаха над морето, а в даден миг като че ли се сляха и той успя да го улови с фотоапарата си. Тази негова снимка използвахме за корицата на стихосбирката ми „Балада за птицата Феникс“. Преди малко Владко ми обясни за пореден път, че двете птици, чиито образи като по чудо се сливат в един, символизират чудото на нашата среща на този свят. Защото можеше и да не се срещнем! И какво щяхме да правим тогава? Не ми се мисли!

Колко дребни детайли се наслагват, за да те отведат до онова, за което си мечтал! Такъв детайл е шареният ми бански, който преди 40 години привлече вниманието на Владко към мен. Причината да го притежавам е, че една закръглена колежка от Радиото редовно си купуваше бански 42 номер с надеждата, че все някога ще се побере в тях, но понеже не й се получаваше, продаваше банските на свои познати. Така се сдобих с този, който заплени любовта на живота ми.  

.Когато мислим за първата ни среща, неизменно се сещаме и за Иван Гранитски. Веднъж му споменах, че благодарение на него съм се запознала със съпруга си. Той нямаше никакъв спомен от случката в Приморско, но ме погледна изпитателно и ме попита: „Сърдиш ли ми се?“ Веднага го успокоих: „Как ще ти се сърдя! Ти ми помогна да срещна голямата си любов!“ Не се успокои, а ме погледна недоверчиво. Твърде много нещастни бракове са описани в литературата, та хората не вярват, че има и щастливи. Аз се старая да пиша за тях в книгите си.

Вярвайте, приятели, че най-неочаквано може да срещнете любовта. Без значение на каква възраст сте!

За основна илюстрация на това мое откровение слагам наша снимка с Владимир Дворецки, направена през септември 2013 г., защото много си я харесваме. Разбира се, не пропускам и неговата снимка на двете птици, които като по чудо се сливат в една!