вторник, 24 октомври 2017 г.

Моите спомени от IX Световен младежки фестивал в София



Разбрах, че ще бъде представен сборник от документи за задкулисната оперативна работа около IX Световен фестивал на младежта и студентите, който се проведе в София през лятото на 1968 г.
Имам специални лични спомени от този фестивал. Заради него за малко щях да бъда изключена от Френската гимназия, където току-що бях завършила подготвителен клас. Веднага ще уточня, че причината за евентуалното ми изключване не беше някакво бунтарство и героизъм от моя страна, а случайно стечение на обстоятелствата.
Със съучениците ми трябваше да участваме при откриването на фестивала като „фон“. Тоест, докато на терена на стадион „Васил Левски“ вървеше официалната церемония, съпроводена с физкултурни упражнения и танци, ние трябваше да седим на определени скамейки в една част на стадиона и да изписваме с вдигане на разноцветни флагчета картини. Синхронизирането между стотици участници във фона изискваше много репетиции и към края на учебната година ни бяха съобщили, че през седмиците преди фестивала ще ни повикат на специален лагер, за да се подготовяме. В последния час по физическо възпитание преди ваканцията учителката прочете списъка с имената на онези, които трябва да се явят на лагера. Помня, че имаше основен списък и към него 2-3 резервни участници. Аз се оказах сред резервите. Нямам представа по каква причина. Вероятно, защото физкултурата не ми беше сред любимите предмети и това си е личало. Специално попитах учителката по физическо аз сред резервите ли съм и тя категорично отговори „Да!“
Почувствах се много доволна, защото майка ми беше взела карта за почивка в курорта Кавал тепе в Родопите и, ако трябваше да ходя на лагера за подготовка, щях да изпусна Кавал тепе. Обичах да ходя там! Намира се недалече от язовир Широка поляна.
Така, когато моите съученици от основния списък се събраха на подготвителния лагер да репетират за „фон“, аз заминах с майка ми и баба ми в Родопите. Намирах за съвсем нормално, че щом съм резерва, за мен не е задължително да бъда в лагера.
Трябваше да прекараме в Кавал тепе две седмици. В края на първата неочаквано край дървеното ни бунгало се появи баща ми, който според всякаква логика нямаше как да дойде при нас, защото не му бяха дали отпуска за този период от време. Татко ми обясни, че всъщност аз е трябвало да бъда в момента на подготвителен лагер за фестивала и се налага веднага да се върна.
„Как така ще се върне! Ти й разваляш почивката!“ – възпротиви се майка ми.
Тогава татко описа накратко как от гимназията са се обадили да ме търсят, защото не съм се явила на лагера, а когато разбрали, че съм заминала на курорт, заявили на баща ми, че в такъв случай ще бъда изключена от училище. Татко моментално обещал да ме доведе, измолил един почивен ден от шефовете си, взел такси и – право на Кавал тепе. Иначе ще бъда изключена от Френската гимназия, в която предишната година бях влязла след успешно взети приемни изпити.
Нямаше как, мама набързо ми приготви багажа за връщане. Таксито, наето от татко, ни чакаше и веднага отпътувахме за София. Изживях това внезапно тръгване драматично. Изведнъж, без никакво предизвестие, бях откъсната от тайнствените гори, в които се разхождах като в приказка. На места в усоите бях намирала скупчени камъни, покрити с лишеи и мъх, които оприличавах на старинни замъци. После, излизайки на слънчева поляна с бърборещ ручей край нея, оприличавах камъчетата на дъното на скъпоценни камъни. Описвам тези детайли, само за да стане ясно какво означаваше за мен да бъда изневиделица изтръгната от такъв приказен свят.  
Докато пътувахме с таксито към София, си мислех, че и на Кавал тепе ще му е мъчно за мен.
Още на следващия ден се явих в лагера за подготовка на „фона“.  Лагерът се намираше в едно софийско училище в края на тролей номер 2. Така и не се поинтересувах кое е училището. Днес не намирам смисъл и в „лагеруването“ на друго място в собствения ни град, вместо да си спим по домовете, но явно е било нужда да сме заедно, за да тръгваме дружно на репетиции. Така се свеждаше до минимум възможността някой да не дойде.
После майка ми години наред повтаряше: „Как пристигна баща ти с такси от София да те вземе от Кавал тепе!“ Казваше го с укор, а татко тогава ме беше спасил от изключване от Френската гимназия.
Сега, като си припомням този епизод, си мисля как е било възможно да ме изключат заради нещо, което няма нищо общо с учебния процес. Не някакво друго наказание, а направо изключване!
Както и да е, бях във „фона“ при откриването на Световния младежки фестивал. След церемонията имаше хубави отзиви как сме се представили.
Знаете ли как става така, че стотици невидими хора рисуват с разноцветни флагчета огромна картина и го правят в учудващ синхрон? Всеки закача на врата на седящия пред него комплект от номерирани табелки, на които е отбелязано самият той какъв цвят флагче да вдигне по даден знак. Тъжното е, че човекът от фона никога не може да види цялостната картина, която се изобразява и с негово съдействие...
Това май звучи двусмислено.
Други спомени от фестивала нямам. В училище минахме на специални инструктажи как да се държим през фестивалните дни и ни бяха предупредили да не общуваме много-много с чуждестранните гости, защото се очаквали провокации. Например, някакъв чужденец ти подава значка и когато ти протегнеш ръка да я вземеш, може журналист от западната преса да те заснеме и да изтипоса снимката ти във вестника си с текст: „Ето как просят младежите на социалистическа България!“
Така си и отмина покрай мен това събитие, останало в историята, в което участвах само при официалното откриване като фон.
За фестивалното лято по-късно написах следното стихотворение:

Аз оставих надалече залеза 
в сянката затоплена и мека.
Тръгнах си без шум, незабелязано,
по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда
със възторг във всеки речен камък.
Бе несправедливо да му преча
и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,
втурнал се по спящата пътека,
трескаво да е провирал пръсти
сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал
край скалата със сребристи лишеи
и, разочарован, че ме няма,
потъмнял от скръб си е отишъл.






неделя, 15 октомври 2017 г.

Автентичен ли е фолклорът, който възстановяваме?

На пръв поглед фолклорният концерт си беше съвсем наред. Изпълнителите бяха в народни носии, песните звучаха автентично. Що се отнася до народните танци, има известна условност. Никога не съм сигурна дали точно по този начин се е танцувало хорото на мегдана – с подреждане в редички, отделно мъже и жени, с разминавания, преплитания, смесвания на редичките т.н. Все си мисля, че нашенци просто са се хващали един до друг на хорото и това е било голяма емоция, защото е важно кой за кого ще се хване, и никакви сложни танцови прегрупирания не са правили на мегдана, само с мерак са си играли сложните и невероятно красиви стъпки на българските хора. Но нямам нищо против инвенциите на днешните хореографи, които успяват да превърнат някогашното българско хоро в съвременен спектакъл, силно въздействащ у нас и в чужбина.
Сепнах се за първи път по време на фолклорния концерт, за който разказвам, когато чух да се пее за „Егейското море“. Доколкото знам, в народните ни песни то се нарича Бяло море. После май чух да се пее и за „Северно море“, което никак не вярвам да е попадало в старите песни на българина, но да речем, че не съм чула добре. „Егейското море“ обаче се повтаряше неколкократно в текста.
Загледах се в костюмите на младите танцьорки и забелязах, че в коланите на престилките им са затъкнати дървени лъжици. Малко по-късно момите ги извадиха от коланите си и затракаха с тях като с кастанети. Моя позната, която е изучавала български фолклор, поясни, че с лъжици се играе във Варненско. Само че ние в момента се намирахме в Пиринско. Междувременно познатата ми мина и на темата за народните носии и уточни, че и те не приличали съвсем на онези, които са се носели някога по тези места, но пък и не били като конфекциите, които се шиели напоследък за народните състави.  


Тогава се замислих дали е достатъчно един фолклорен ансамбъл да играе просто някакви български ритми в някакви български носии и да пее песни със съвременни вметки в текстовете им. Не е ли по-нормално и полезно да се издирят характерните песни, танци и носии за конкретния район на България? Иначе всичко започваше да ми прилича на хумористичната сценка, която гледах преди години: мъж решава кръстословица и пита жена си: „Знаеш ли как е турски танц с пет букви, започва с „к“?“ „Кюмюр!“ – веднага отговаря жена му. „Ама кюмюрът не е танц!“ „Да, ама нали е турска дума!“ – обяснява жената. На нещо такова бях свидетел по време на описвания концерт: има някакво съвпадение, българско е, ама не е точното нещо.

На същата мисъл ме наведе и разглеждането на къщите, на чийто фон се провеждаше концертът. Бяха построени с пари по програма на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони. Отвън изглеждаха колоритно, разбрахме, че са правени по стара технология с камък, дърво и глина и доста напомняха някогашните български къщи, но самата вътрешна архитектура се отличаваше от онова, което бях виждала досега. Озадачиха ме тесните и изключително стръмни стълби. Стъпалата на една от тях бяха направени много оригинално: с отделно стъпало за всеки един от краката, сиреч – стъпаловидни стъпала, за да е по-лесно на човек да се качва и спуска по почти вертикалната стълба. Много оригинално дизайнерско решение, но не и автентично българско от стари времена.
Другото, с което ме шокира една от къщичките в този комплекс, строен с европейски пари, беше как таванът се опваше толкова ниско над леглото, че, лежейки, човек би се чувствал като на най-горната койка в подводница или в спално купе. Не дай си Боже някой да страда от клаустрофобия, или просто да не му се иска да спи буквално под дървен похлупак, защото това навява и други, стряскащи асоциации. Във всеки случай, в нито една запазена стара българска къща не съм виждала леглата да се поставят току под таванските греди.
И се питам, като претендираме, че възстановяваме нашенските традиции, търсим ли автентичността или ни е достатъчно да наподобяваме българското, както си го представяме ние.
На същите мисли наскоро ме наведе книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео, която от месеци е изключително популярна. В нея се говори основно за българския корен, за истински българското, дошло от вековните традиции, но става дума и за Оренда – нематериална сила, в която вярвали прабългарите, а аз едва напоследък чувам и чета тук-там тази дума, няма я и в книгите на българските фолклористи. В същите книги само епизодично се говори за наричания, а те заемат основно място в „Стопанката на Господ“. За произведението на Розмари Де Мео, което тя е нарекла „сказание и требник на българската народна вяра“ ще пиша отделно, сега само ще спомена един обичай, за който прочетох там: как българките връзвали звънец на метлите си, за да прогонва звънът им лошото. За такъв обичай нито съм чула от баба си, нито съм го видяла другаде освен в книгата на Розмари Де Мео, но пък в интернет се натъкнах на възторжен отзив от една читателка, която публикуваше снимка на метлата си със завързано звънче, та да е, „както са правили бабите ни едно време“. Току-виж, станало масова мода да звъним с метлите си! А дали наистина така са правили бабите ни или става дума за авторизирана вариация на тема „някогашни традиции“ е трудно да се каже, защото никъде в „Стопанката на Господ“ не се посочва конкретното място, където е записан разказът за съответния обичай.  
Другояче е в книгите на големия ни фолклорист и основател на Етнографския музей в София Димитър Маринов. Наскоро успях да намеря томчето му с „Религиозни народни обичаи“ и се възхитих как този човек, в зората на българската наука след Освобождението е работил като истински учен: при пътуванията си по селата в издирване на запазени стари обичаи е описвал точно в кое селище коя баба какво му е разказала, правил е снимки с подробни пояснения. Например, споменавайки поредните номера на две от снимките на хлябове,  уточнява: „Първият хляб ми меси в с. Козар Белене баба Мича Илийчева, а втория – баба Дона Узун-Николова, с. Шипка.“
Като ще се връщаме към старите ни фолклорни традиции, нека да е, както го е правил етнографът Димитър Маринов и други като него, а не да вземем някакви български мотиви за колорит и да си доизмислим нещо, което да изглежда автентично, ама не е съвсем.  



  

четвъртък, 12 октомври 2017 г.

Ще има ли държава Каталуния?




Това, което виждате на снимката, е паметникът на Площада на нациите без държава в Тоса де Мар – Каталуния, Испания. Видяхме тази странна скулптура още в началото на разходката си из града миналата година. Не разбрахме какво изобразява, но на картата прочетохме името на площада. Опитах се да разтълкувам какъв точно е символът на нациите без държава: нещо, напомнящо в основата си котва, и разклоняващо се, подобно на артерии, които тръгват нагоре, но някаква сила отново ги притегля към котвата... Горе-долу така мога да опиша впечатлението си от скулптурата. За съжаление, не можах да разбера кой е авторът й, но запомних творбата му. Помислих си и друго: колко ли ги боли каталунците, че си нямат отделна държава, та са нарекли един от централните площади в привлекателния за туристите Тоса де Мар с такова име.
         Откакто се заговори за референдума в Каталуния, все се сещам за Площада на нациите без държава в Тоса де Мар... За самия референдум за независимост на 1 октомври и начина, по който се проведе, се изписа много, експерти продължават да правят анализи, а аз през цялото време се питам симпатизирам ли на идеята Каталуния да бъде отделна държава. Ясно е, че има хора там, които от години мечтаят за това. Има и други обаче, които не искат промяна.
         Това си пролича ясно и след речта на регионалния премиер Карлес Пучдемон в каталунския парламент на 10 октомври. Тогава той говори за независима република, но като бъдеща перспектива, основана на диалог с Испания. Бях сред многото европейци, които гледаха речта му по Евронюз – случаят с Каталуния наистина е сериозно изпитание за Европа – и видях, че поне половината от депутатите в залата демонстративно не аплодираха Пучдемон. Веднага след него думата взе млада депутатка, която говореше на испански, а не на каталунски, и обвини регионалния премиер в безотговорност, защото заради него през последните дни стабилни фирми напускат автономната област, а и никой европейски лидер, нито Европейският съюз, не е подкрепил идеята за самостоятелна каталунска държава. Младата жена заяви разпалено, че Карлес Пучдемон разделя нацията. „В сърцето си ние искаме да сме част от Испания и от Европа, не разбивайте сърцата ни!“ Много хора й ръкопляскаха и я поздравяваха, когато се върна на мястото си.
         Явно жадуващите за самостоятелна каталунска държава не са малко, но не са малко и хората на противоположно мнение.
         В крайна сметка успях да си отговоря на въпроса, който си задавам от дни: дали бих предпочела Каталуния да е самостоятелна държава. Разбирам онези, които са обсебени от тази идея, определено симпатизирам на желанието им да живеят в република, а не в монархия, но наистина отделянето от Испания не е всеобщо желание на каталунците и не би направило живота им по-добър.     

Харесва ни да пътуваме из Каталуния. Имали сме шанса да бъдем в прекрасната Барселона, в Жирона, във Фигерес, в Лорет де Мар, Санта Сусана, Тоса де Мар... Само че, когато бяхме там, знаехме, че сме в Испания. Бих предпочела и в бъдеще да е така.