Моите спомени от IX Световен младежки фестивал в София

Разбрах, че ще бъде представен сборник от документи за задкулисната оперативна работа около IX Световен фестивал на младежта и студентите, който се проведе в София през лятото на 1968 г.

Имам специални лични спомени от този фестивал. Заради него за малко щях да бъда изключена от Френската гимназия, където току-що бях завършила подготвителен клас. Веднага ще уточня, че причината за евентуалното ми изключване не беше някакво бунтарство и героизъм от моя страна, а случайно стечение на обстоятелствата.

Със съучениците ми трябваше да участваме при откриването на фестивала като „фон“. Тоест, докато на терена на стадион „Васил Левски“ вървеше официалната церемония, съпроводена с физкултурни упражнения и танци, ние трябваше да седим на определени скамейки в една част на стадиона и да изписваме с вдигане на разноцветни флагчета картини. Синхронизирането между стотици участници във фона изискваше много репетиции и към края на учебната година ни бяха съобщили, че през седмиците преди фестивала ще ни повикат на специален лагер, за да се подготовяме. В последния час по физическо възпитание преди ваканцията учителката прочете списъка с имената на онези, които трябва да се явят на лагера. Помня, че имаше основен списък и към него 2-3 резервни участници. Аз се оказах сред резервите. Нямам представа по каква причина. Вероятно, защото физкултурата не ми беше сред любимите предмети и това си е личало. Специално попитах учителката по физическо аз сред резервите ли съм и тя категорично отговори „Да!“

Почувствах се много доволна, защото майка ми беше взела карта за почивка в курорта Кавал тепе в Родопите и, ако трябваше да ходя на лагера за подготовка, щях да изпусна Кавал тепе. Обичах да ходя там! Намира се недалече от язовир Широка поляна.

Така, когато моите съученици от основния списък се събраха на подготвителния лагер да репетират за „фон“, аз заминах с майка ми и баба ми в Родопите. Намирах за съвсем нормално, че щом съм резерва, за мен не е задължително да бъда в лагера.

Трябваше да прекараме в Кавал тепе две седмици. В края на първата неочаквано край дървеното ни бунгало се появи баща ми, който според всякаква логика нямаше как да дойде при нас, защото не му бяха дали отпуска за този период от време. Татко ми обясни, че всъщност аз е трябвало да бъда в момента на подготвителен лагер за фестивала и се налага веднага да се върна.

„Как така ще се върне! Ти й разваляш почивката!“ – възпротиви се майка ми.

Тогава татко описа накратко как от гимназията са се обадили да ме търсят, защото не съм се явила на лагера, а когато разбрали, че съм заминала на курорт, заявили на баща ми, че в такъв случай ще бъда изключена от училище. Татко моментално обещал да ме доведе, измолил един почивен ден от шефовете си, взел такси и – право на Кавал тепе. Иначе ще бъда изключена от Френската гимназия, в която предишната година бях влязла след успешно взети приемни изпити.

Нямаше как, мама набързо ми приготви багажа за връщане. Таксито, наето от татко, ни чакаше и веднага отпътувахме за София. Изживях това внезапно тръгване драматично. Изведнъж, без никакво предизвестие, бях откъсната от тайнствените гори, в които се разхождах като в приказка. На места в усоите бях намирала скупчени камъни, покрити с лишеи и мъх, които оприличавах на старинни замъци. После, излизайки на слънчева поляна с бърборещ ручей край нея, оприличавах камъчетата на дъното на скъпоценни камъни. Описвам тези детайли, само за да стане ясно какво означаваше за мен да бъда изневиделица изтръгната от такъв приказен свят.  

Докато пътувахме с таксито към София, си мислех, че и на Кавал тепе ще му е мъчно за мен.

Още на следващия ден се явих в лагера за подготовка на „фона“.  Лагерът се намираше в едно софийско училище в края на тролей номер 2. Така и не се поинтересувах кое е училището. Днес не намирам смисъл и в „лагеруването“ на друго място в собствения ни град, вместо да си спим по домовете, но явно е било нужда да сме заедно, за да тръгваме дружно на репетиции. Така се свеждаше до минимум възможността някой да не дойде.

После майка ми години наред повтаряше: „Как пристигна баща ти с такси от София да те вземе от Кавал тепе!“ Казваше го с укор, а татко тогава ме беше спасил от изключване от Френската гимназия.

Сега, като си припомням този епизод, си мисля как е било възможно да ме изключат заради нещо, което няма нищо общо с учебния процес. Не някакво друго наказание, а направо изключване!

Както и да е, бях във „фона“ при откриването на Световния младежки фестивал. След церемонията имаше хубави отзиви как сме се представили.

Знаете ли как става така, че стотици невидими хора рисуват с разноцветни флагчета огромна картина и го правят в учудващ синхрон? Всеки закача на врата на седящия пред него комплект от номерирани табелки, на които е отбелязано самият той какъв цвят флагче да вдигне по даден знак. Тъжното е, че човекът от фона никога не може да види цялостната картина, която се изобразява и с негово съдействие...

Това май звучи двусмислено.

Други спомени от фестивала нямам. В училище минахме на специални инструктажи как да се държим през фестивалните дни и ни бяха предупредили да не общуваме много-много с чуждестранните гости, защото се очаквали провокации. Например, някакъв чужденец ти подава значка и когато ти протегнеш ръка да я вземеш, може журналист от западната преса да те заснеме и да изтипоса снимката ти във вестника си с текст: „Ето как просят младежите на социалистическа България!“

Така си и отмина покрай мен това събитие, останало в историята, в което участвах само при официалното откриване като фон.

За фестивалното лято по-късно написах следното стихотворение:

Аз оставих надалече залеза 

в сянката затоплена и мека.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти

сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал

край скалата със сребристи лишеи

и, разочарован, че ме няма,

потъмнял от скръб си е отишъл.