На
пръв поглед фолклорният концерт си беше съвсем наред. Изпълнителите бяха в народни носии, песните звучаха автентично. Що се отнася до народните танци, има
известна условност. Никога не съм сигурна дали точно по този начин се е
танцувало хорото на мегдана – с подреждане в редички, отделно мъже и жени, с
разминавания, преплитания, смесвания на редичките т.н. Все си мисля, че нашенци
просто са се хващали един до друг на хорото и това е било голяма емоция, защото
е важно кой за кого ще се хване, и никакви сложни танцови прегрупирания не са
правили на мегдана, само с мерак са си играли сложните и невероятно красиви стъпки
на българските хора. Но нямам нищо против инвенциите на днешните хореографи,
които успяват да превърнат някогашното българско хоро в съвременен спектакъл,
силно въздействащ у нас и в чужбина.
Сепнах
се за първи път по време на фолклорния концерт, за който разказвам, когато чух
да се пее за „Егейското море“. Доколкото знам, в народните ни песни то се
нарича Бяло море. После май чух да се пее и за „Северно море“, което никак не
вярвам да е попадало в старите песни на българина, но да речем, че не съм чула
добре. „Егейското море“ обаче се повтаряше неколкократно в текста.
Загледах се в костюмите на младите танцьорки и забелязах, че в коланите на
престилките им са затъкнати дървени лъжици. Малко по-късно момите ги извадиха
от коланите си и затракаха с тях като с кастанети. Моя позната, която е
изучавала български фолклор, поясни, че с лъжици се играе във Варненско. Само че
ние в момента се намирахме в Пиринско. Междувременно познатата ми мина и на
темата за народните носии и уточни, че и те не приличали съвсем на онези, които
са се носели някога по тези места, но пък и не били като конфекциите, които се
шиели напоследък за народните състави.
Тогава
се замислих дали е достатъчно един фолклорен ансамбъл да играе просто някакви
български ритми в някакви български носии и да пее песни със съвременни вметки
в текстовете им. Не е ли по-нормално и полезно да се издирят характерните
песни, танци и носии за конкретния район на България? Иначе всичко започваше да
ми прилича на хумористичната сценка, която гледах преди години: мъж решава
кръстословица и пита жена си: „Знаеш ли как е турски танц с пет букви, започва
с „к“?“ „Кюмюр!“ – веднага отговаря жена му. „Ама кюмюрът не е танц!“ „Да, ама
нали е турска дума!“ – обяснява жената. На нещо такова бях свидетел по време на
описвания концерт: има някакво съвпадение, българско е, ама не е точното нещо.
На
същата мисъл ме наведе и разглеждането на къщите, на чийто фон се провеждаше
концертът. Бяха построени с пари по програма на Европейския земеделски фонд за
развитие на селските райони. Отвън изглеждаха колоритно, разбрахме, че са правени по стара технология с камък, дърво и глина и доста напомняха
някогашните български къщи, но самата вътрешна архитектура се отличаваше от
онова, което бях виждала досега. Озадачиха ме тесните и изключително стръмни
стълби. Стъпалата на една от тях бяха направени много оригинално: с отделно стъпало
за всеки един от краката, сиреч – стъпаловидни стъпала, за да е по-лесно на
човек да се качва и спуска по почти вертикалната стълба. Много оригинално
дизайнерско решение, но не и автентично българско от стари времена.
Другото,
с което ме шокира една от къщичките в този комплекс, строен с европейски пари,
беше как таванът се опваше толкова ниско над леглото, че, лежейки, човек би се чувствал
като на най-горната койка в подводница или в спално купе. Не дай си Боже някой
да страда от клаустрофобия, или просто да не му се иска да спи буквално под
дървен похлупак, защото това навява и други, стряскащи асоциации. Във всеки
случай, в нито една запазена стара българска къща не съм виждала леглата да се
поставят току под таванските греди.
И
се питам, като претендираме, че възстановяваме нашенските традиции, търсим ли
автентичността или ни е достатъчно да наподобяваме българското, както си го
представяме ние.
На
същите мисли наскоро ме наведе книгата „Стопанката на Господ“ от Розмари Де Мео,
която от месеци е изключително популярна. В нея се говори основно за българския
корен, за истински българското, дошло от вековните традиции, но става дума и за
Оренда – нематериална сила, в която вярвали прабългарите, а аз едва напоследък
чувам и чета тук-там тази дума, няма я и в книгите на българските фолклористи.
В същите книги само епизодично се говори за наричания, а те заемат основно
място в „Стопанката на Господ“. За произведението на Розмари Де
Мео, което тя е нарекла „сказание и требник на българската народна вяра“ ще пиша отделно, сега само ще спомена един обичай, за който прочетох там: как българките връзвали звънец на метлите си, за да прогонва звънът им
лошото. За такъв обичай нито съм чула от баба си, нито съм го видяла другаде освен в
книгата на Розмари Де Мео, но пък в интернет се натъкнах на възторжен отзив от една
читателка, която публикуваше снимка на метлата си със завързано звънче, та да
е, „както са правили бабите ни едно време“. Току-виж, станало масова мода да звъним с метлите си! А дали наистина така са правили бабите ни или става дума за авторизирана вариация на тема „някогашни
традиции“ е трудно да се каже, защото никъде в „Стопанката на Господ“ не се
посочва конкретното място, където е записан разказът за съответния обичай.
Другояче
е в книгите на големия ни фолклорист и основател на Етнографския музей в София Димитър Маринов. Наскоро успях да намеря томчето му с „Религиозни народни
обичаи“ и се възхитих как този човек, в зората на българската наука след
Освобождението е работил като истински учен: при пътуванията си по селата в
издирване на запазени стари обичаи е описвал точно в кое селище коя баба какво
му е разказала, правил е снимки с подробни пояснения. Например, споменавайки
поредните номера на две от снимките на хлябове, уточнява: „Първият хляб ми меси в с. Козар
Белене баба Мича Илийчева, а втория – баба Дона Узун-Николова, с. Шипка.“
Като
ще се връщаме към старите ни фолклорни традиции, нека да е, както го е правил
етнографът Димитър Маринов и други като него, а не да вземем някакви български
мотиви за колорит и да си доизмислим нещо, което да изглежда автентично, ама не
е съвсем.
Няма коментари:
Публикуване на коментар