Равносметката ми за 2023 г.

 

С Владимир Дворецки в атмосферата на Националния музикален театър "Стефан Македонски" през антракта на "Една нощ във Венеция" от Йохан Щраус-син, постановка на проф. Свeтозар Донев (1933-2021). С нея на 21 октомври т.г. беше отбелязана 90-годишнината от рождението му.

Отминава една година, в която светът не стана по-добро място за живеене. Освен продължаващата война в Украйна избухна и друга след зверското нападение на групировката Хамас срещу Израел на 7 октомври. В една война се дават невинни жертви и от двете страни, но никога не трябва да се забравя кой я е предизвикал, кой е агресорът. Как се чувства нашето семейство, което има близки в Израел, а същевременно имаме и много приятели араби, с които взаимно се уважаваме и ценим, е трудно да се опише. Като всеки нормален човек бих искала да настъпи мир, но не е ясно кога ще стане това.

В личен и професионален план през годината свършихме немалко работа. През 2023-та беше отбелязана 30–годишнината от приемането а България за пълноправен член в Международната организация на Франкофонията. Нашата фондация „Европа и светът“, която още от самото си създаване преди 9 години работи в подкрепа на Франкофонията, организира на 15 май в галерия „Мисията“ поетичния рецитал „Франкофонски музи“ в партньорство с Министерството на външните работи, Държавния културен институт и посолството на Кралство Мароко в България. Участваха поетите франкофони Аксиния Михайлова, Димана Иванова, Бойко Ламбовски и моя милост. Присъстваха тогавашният министър на външните работи, посланици на франкофонски страни,  представители на франкофонски организации. После отразихме рецитала с няколко публикации на сайта на фондацията ни www.evropaworld.eu - (Дейности на фондацията)

Другото събитие, което организирахме, беше вечерта в памет на новозеландския поет Кевин Айърланд (1933-2023), преводач на английски на Ботев, Багряна и други български автори, която се състоя на 22 юни т. г., отново в галерия „Мисията“ и със съдействието на Държавния културен институт към министъра на външните работи (Почетохме в София паметта на преводача на Ботев на английски Кевин Айърланд) 

Владимир Дворецки имаше шанса да установи личен контакт по електронната поща с Кевин Айърланд, докато той още беше жив. Кевин, който е бил женен за българката Дона Маринова, му изпрати от Нова Зеландия мемоарната си книга „Назад-напред“, в която той разказва за двете си пребивавания в страната ни – от 1959 до 1961 г. и през 1969 г. Владо преведе книгата от английски и предстои фондацията ни да я издаде през първата половина на 2024 г., след като подписахме договор с наследницата на авторските права на Кевин Айърланд, проф. Джанет Уилсън от Нортхамптънския университет във Великобритания.

През лятото нашата фондация беше медиен партньор на Международния младежки фестивал на изкуствата „Музите“ в Созопол и на Джаз фестивала „Д-р Емил Илиев“ в Боровец.  

През октомври с Владимир Дворецки бяхме акредитирани на великолепния кинофестивал „Синелибри“, а през декември проследихме литературните срещи на Коледния панаир на книгата и протичащия паралелно с него Софийски международен литературен фестивал в НДК. С изключително интересни чуждестранни писатели се запознахме тогава.

При обявяването на годишните награди на Съюза на българските журналисти екипът ни беше поканен да връчи наградата, с която тази година беше отличен сайтът на БНР. СБЖ ни удостои с тази чест, тъй като през 2016 г. като главен редактор на evropaworld.eu получих „Златно перо“ в същата категория.

И през тази година с голямо удоволствие се отдадохме на любимото ни изкуство – оперетата. За нас винаги е празник за душата да присъстваме на спектаклите на Музикалния театър, а после да споделяме впечатленията си от тях. Не пропуснахме и Вагнеровия фестивал в Операта.  

Ще се върна обаче в сферата на литературата. Не мога да не отбележа събитието на годината – Международната награда Букър за „Времеубежище“ на Георги Господинов и преводачката му на английски Анджела Родел. Тази награда буквално раздели литературната ни общност: едни се радваха за успеха на българската книга, а други възнегодуваха, че книгата те не успели да я прочетат докрая, не им харесвала, не заслужавала отличието.

Аз и най-близките ми хора бяхме от онези, които искрено се зарадваха на Международния Букър за български автор. Дай Боже всекиму, който се е посветил изцяло на литературното поприще, както Георги Господинов, да изживее подобен триумф! И да кажа на онези, които реагираха с ярост по повод наградата му – каквито и литературни аргументи да привеждате, реакцията ви винаги ще бъде тълкувана като професионална завист. Говоря за нападките срещу Господинов. Иначе всеки има право на своя литературен вкус и съм убедена, че на някои хора книгата „Времеубежище“ не е допаднала, но така е с всяка художествена творба – едни я харесват, други не. Международният успех обаче показва, че авторът е успял да докосне читатели от различни части на света. Да не омаловажаваме успеха му!

В личен план аз изживях моето лично авторско удовлетворение, когато на своя голям концерт в зала 1 на НДК на 10 юни любимата ми певица Тони Димитрова ни покани с мъжа ми като свои специални гости и изпя песента „Понякога“ по мой текст, след което обяви името ми пред многохилядната публика в залата и ми благодари за хубавото ми стихотворение. Описала съм това в отделна публикация в блога си. (Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова)

Творческо удовлетворение ми донесе и поканата да участваме с Владимир Дворецки в сборника „Университетът на бъдещето“ по повод 135-годишнината на Софийския университет "Св. Климет Охридски", заедно с други изявени негови възпитаници през годините. 

Отговаряйки на въпросите от анкетата в този сборник, се върнах в младостта си и се почувствах щастлива, че тя е свързана с това най-старо и престижно висше учебно заведение в България.

Впрочем, оставам свързана с него и до днес, защото с годините Софийския университет все повече се превръща не само в научно, а и в културно средище - място за конференции, литературни събития и изложби, които представлават интерес за мен като журналистка.

Равносметката ми стана доста дълга и само мимоходом ще спомена за неприятностите, които преживях през тази година. Част от тях са свързани с участието ми в Управителния съвет на едно сдружение с нестопанска цел, развиващо културно-просветна дейност - Българо-финландското дружество за приятелство (БФДП). Няма да навлизам в подробности. Ще кажа само, че като човек с двама родители юристи, съм възпитана да се придържам към закона и не приемам някой, избран за председател на подобно сдружение, да забрави, че мандатът му отдавна е изтекъл и според Закона за юридическите лица с нестопанска цел, а и според устава ни, трябва да бъде свикано общо събрание за избор на нов председател. Е, във връзка с желанието ми да бъде свикано такова събрание, си навлякох изключително много главоболия от страна на председателя, който не иска да се раздели с този пост, и негови поддръжници в дружеството. В даден момент си казах, че не си заслужава да хабя нерви заради този казус. С мъжа ми ще продължим да работим за популяризирането на финландската култура чрез публикации на сайта ни.

Другото подобно дружество, в което членувам, е Сдружението на испаноговорещите журналисти в България (СИЖБ), което през т.г. С мъжа ми сме сред съучредителите му и бяхме щастливи тази година да участваме в отпразнуването на неговата 20-годишнина.     

В графата „неприятности“, за съжаление, не мога да подмина проблемите, които имам със съседи коткомразци, които държат да се чувстваме виновни с мъжа ми заради това, че полагаме грижи за бездомните котета в квартала.  

Изпращам 2023 г. с благодарност, че всички радостни и трудни моменти през нея, бяха споделени с най-обичните ми хора – Боби и Владо, моето малко, но сплотено семейство.

Пожелаваме на всички здраве, любов и един мирен свят! Гледаме с надежда напред!  

Стихотворението ми, което ме срещна с Тони Димитрова

 

Тони Димитрова изпълнява песента "Понякога", зала 1 на НДК, 10 юни 2023 г.

Грандиозен и вълнуващ беше дългоочакваният концерт на прекрасната Тони Димитрова и Симфоничния оркестър с диригент Левон Манукян в Зала 1 на НДК на 10 юни! Едно от културните събития на годината! Тони не само притежава вълшебен глас и артистичност, но е и изключително сърдечен човек. Естествена, непринудена, напълно чуждо на главозамайването, от което се разболяват някои, постигнали голяма слава! Затова толкова я обича публиката и толкова нейни колеги от музикалните среди уважиха концерта й. Сред тях бяха Йорданка Христова, Мими Иванова и Развигор Попов, Хайгашод Агасян, композиторът Ефтим Чакъров, поетът бард Иван Ненков и много, много други. Със съпруга ми Владимир Дворецки бяхме щастливи да сме сред специалните й гости. Тя дълбоко ме трогна, изпълнявайки песента "Понякога" по мое стихотворение и по музика на Стефан Маринов! Тони беше включила в концерта си и свои съвместни изпълнения с трио "Дежа вю", Силвия Кацарова, Дани Милев, Мария Мутафчиева, Стефан Илчев, Вeселин Маринов, братя Аргирови, Милица и Ева от "Тоника", Драгомир Драганов. Бисовете бяха много, а Тони изглеждаше неуморна, всеотдайна докрай! Същия успех пожъна и на следващите концерти от лятното си турне из страната, което проследихме чрез публикациите в интернет!

Тони Димитрова на концерта си в зала 1 на НДК на 10 юни 2023 г.

         Отдавна ми се иска да разкажа как едно мое стихотворение ме срещна с харизматичната певица.

Не съм запомнила датата, но трябва да е било през 1996 г. На домашния ми телефон ми се обади Стефан Диомов. Очевидно беше научил номера ми от колеги в Българското национално радио, където работех. Помоли ме да дам съгласието си по стихотворението ми „Понякога е обич“ да бъде направена песен, която ще изпее младата певица Тони Димитрова. Веднага отговорих, че съм съгласна. Не познавах Тони Димитрова, но ми стана приятно, че една млада певица ще изпее песен по това мое стихотворение, на което много държах. То дори даде заглавието на първата ми стихосбирка, излязла в сборника „Петима млади поети“ на издателство „Народна младеж“ през 1978 г. Стефан Диомов обаче продължи да ми обяснява, че певицата е много млада, сега започва професионалния си път... Докато постепенно разбрах, че той ми подсказва да предоставя стихотворението си безплатно. По онова време вече беше масова практиката авторът на текст за песен да получава пари, когато го дава на композитора и певеца, а отделно след това да получава проценти от авторските си права при изпълнение.

Аз винаги съм писала текстове за песни безплатно – и за братовчед ми Асен Гаргов, и за Лили Иванова, когато работеха заедно, и за популярната навремето група LZ и т.н. Не съм имала амбицията да се изявявам на това поприще, но ако някой певец или композитор харесаше мое стихотворение, публикувано в литературните издания, приемах да се направи песен по него. При необходимост нанасях и някои поправки, за да се съобразя с особеностите на музикалната фраза. Така че за мен беше напълно естествено да уверя Стефан Диомов, че няма да искам хонорар, за да стане на песен стихотворението ми „Понякога е обич“.

Повече нито Диомов, нито някой от екипа, създал песента „Понякога“, не ме е търсил. Когато я чух за първи път, много ми хареса, но веднага забелязах, че са направени промени в стихотворението ми заради мелодията. Не ме бяха питали дали съм съгласна, но, в крайна сметка, песента беше станала хубава. 

Някъде в края на 90-те моя колежка от университета ми каза, че дъщеря й си е купила първия диск на Тони Димитрова, която й била любима певица. Направило й силно впечатление, че в албума има песен по мой текст – „Понякога“! На часа си купих диска „Ах, морето“. За първи път слушах една след друга няколко песни, изпълнени от Тони Димитрова, и първото, което изникна в мислите ми, беше „магичен глас“!

В даден период от време „Понякога“ звучеше често по радиото, а покрай това водещите обявяваха името ми като автор на текста. Веднъж музикална редакторка от програма „Хоризонт“ ми разказа следната случка. Докато излъчвали за пореден път песента „Понякога“ в едно от предаванията, на дежурния телефон се обадила разгневена слушателка: „Каква е тази самозванка Гергина Дворецка? Ще я дам под съд! Текстът на тази песен е написан от покойния ми брат. Когато се самоуби, намерихме в негова тетрадка това стихотворение с неговия почерк и с молба да бъде изписано на гроба му!“  

Историята беше изключително трагична и същевременно рядко съм получавала такъв необикновен комплимент за свое стихотворение. Същата музикална редакторка ме попита правя ли и други песни с Тони Димитрова. Когато отговорих, че не познавам лично певицата, ме посъветва: „Потърси я! Толкова хубава песен сте направили заедно! Добър творчески екип сте.“

Аз обаче не потърсих тогава Тони. Неудобно ми беше да се представя на придобиващата все по-голяма популярност певица като авторка на едно от многобройните стихотворения, които е изпяла.

Годините минаваха, навлязохме в новия век, мина и първото десетилетие от него. Тони Димитрова вече беше любимка на хиляди, дори на милиони слушатели, включително моя и на мъжа ми, но това си беше наша семейна любов, за която тя нямаше как да подозира. Не сме от хората, които ходят по концерти и изскачат на сцената с цветя за любимия изпълнител.  

Междувременно през април 2013 г. си направих личен блог и първата публикация в него беше точно това мое стихотворение, изпято от Тони. Бях го сложила и на задната корица на сборника ми с избрани стихотворения „Сняг и нежност“, издадена през 2007 г. в Ателие Аб.

Една вечер (датата пак не съм отбелязала) по телевизията попаднахме на предаване с водещ Драгомир Драганов. Тони Димитрова му беше събеседничка. Загледахме се с интерес. Водещият в даден момент я попита за нейна любима песен и чух Тони да казва, че има една отпреди доста години, но си я обича - „Понякога“ по текст на Гергина Дворецка. Може да е изброила още песни, но аз друго не чух. Тони не беше забравила песента по моето стихотворение от албума „Ах, морето“, излязъл през 1997 г.!

Веднага след това мъжът ми се разрови в интернет и откри, че е изпяла „Понякога“ на големия си концерт в НДК през 2007 г.

Песента "Понякога", изпята от Тони Димитрова на концерта й в зала 1 на НДК на 4 декември 2007 г.

Най-невероятната изненада за мен беше, когато на 6 февруари 2014 г. представях в Книжен център „Гринуич“ стихосбирката си „Балада за птицата Феникс“ (изд. „Триада“) по повод 60-годишнината ми и към мен се приближи човек с голям красив букет. На него имаше картичка от Тони с благодарност за хубавите думи в стихотворението ми.

След тази вълнуваща за мен случка за първи път се чух с Тони по телефона (номера й ни даде Лео Богдановски, с когото мъжът ми работеше тогава във в. „Телеграф“). Благодарих й за изненадата. Тя ми отговори непринудено и сърдечно. Тони си е такава. После пак се изгубихме от поглед. Все пак тя живее в Бургас, а ние в София. Не ме беше забравила обаче. Преди време се оказа, че е включила песента „Понякога“ в свой проект с Разградския драматичен театър и стриктно контролираше да си получавам редовно авторските проценти.

Ние пък редовно следяхме изявите на Тони в различни телевизии – постоянно я канят за интервюта! – и все повече разбирахме колко невероятен човек е тя. Искрена, естествена, без капка поза, без следа от главозамайване. Добра по душа, но не от добричките, които няма да надигнат глас срещу нещо несправедливо. Когато е гневна за нещо, ще го каже открито. Готова е обаче и да признае, ако е сгрешила.

Така все повече опознавахме Тони чрез публичните й изяви. По време на Ковид пандемията открихме и друга нейна черта – отзивчивостта към хората в нужда. Стана доброволка и разнасяше храна на болни или карантинирани, които не можеха да излизат от домовете си. За съжаление, в тази пандемия тя изгуби любимия си брат и тежко понесе болката, но като всеки силен духом човек се съвзе и продължи напред.  

Вече бяхме станали приятелки във Фейсбук и можехме да общуваме на „Лични“. Оказа се, че в младостта си сме харесвали един и същ телевизионен журналист, международник. Тони много забавно описваше как в захлас е гледала предаванията с негово участие. Не се учудих, когато след време съобщи публично, че иска да напише книга за живота си.  Потърси мнението на приятелите си дали й се удава писането и представи като „мостра“  изключително колоритно разказани епизоди, свързани със семейството й и началото на музикалната й кариера. Всички, които прочетохме текстовете й, заявихме, че чакаме с нетърпение да ги видим в книга. Вече си представях как ще отидем на премиерата й! Тя обаче очевидно ще се състои в по-далечно бъдеще, а преди това съдбата реши най-после да се видим лице в лице с Тони на нейния концерт на 10 юни в НДК. Впрочем, в ролята на съдбата влезе самата Тони, защото беше решила да бъдем нейни специални гости. Уточнявахме се в месинджъра как да си вземем билетите от НДК, но в даден момент тя ми се обади, за да се убеди, че организаторите на концерта са се свързали с мен. Тони е такава – проследява всичко докрай. Когато се чухме по джиесема, отначало и двете не разпознахме гласовете си, но в един момент тя възкликна: „Поетесоооо!“ и ми обясни, че има някакво забавяне, но всичко си билетите ни е наред.

Започнах настоящата си публикация с концерта на 10 юни и ще я завърша с его. На този ден купихме с мъжа ми огромен букет за Тони и се отправихме към НДК. В зала 1 потърсихме местата си и се оказа, че са на първия ред, непосредствено пред сцената. На два от столовете вече седяха Мими Иванова и Развигор Попов. Понеже местата за специалните гости бяха с по-особена номерация, показахме на двамата популярни изпълнители билетите си и ги попитахме знаят ли къде би трябвало да седнем. И двамата ни изгледаха недоверчиво, защото не ни познаваха като хора от средите на попмузиката, и ни посочиха неопределено към края на реда: „Някъде там трябва да е.“ И ние се насочихме натам. Скоро обаче стана ясно, че билетите ни са за по-централната част на залата и седнахме на нашите места, само два стола ни деляха от Мими и Развигор. На тези два свободни стола се настаниха след малко композиторът Ефтим Чакъров и съпругата му Радомира Михова, с която сме работили заедно в БНР.

После концертът започва. Вече описах накратко как премина той. Естествено, за мен най-вълнуващият момент беше, когато Тони слезе от сцената, приближи се до нашия ред и, загледана в мен, запя песента по мой текст „Понякога“. После тръгна из залата... 

Момент от изпълнението на песента "Понякога" на 10 юни 2023 г. 

Когато изпълнението й приключи и под аплодисментите на публиката тя отново се върна на сцената, излязох да я поздравя, а тя ми каза: „Благодаря ти за красивите думи, мила моя! Благодаря ти! Благодаря ти!“

Тони Димитрова сред морето от светлинки на публиката, препълнила зала 1 на НДК на концерта й на 10 юни 2023 г.

В края на концерта на излизане от залата видях пред мен Мими и Развигор. Вече не ме гледаха така недоверчиво и отчуждено, както при първото ни виждане тази вечер. Мими ме заговори: „Много хубав текст!“ „Това е мое старо стихотворение“ – произнесох уклончиво. „Няма значение, че е старо, важното е, че е хубаво“ – репликира тя.

Всъщност, това е единственото ми стихотворение, по което Тони е изпяла песен, но то ни свърза през годините. И то през толкова много изминали години! Щастлива съм, че чрез „Понякога е обич“ тази певица с голям талант и голямо сърце стана част от живота ми. Реших, че си заслужава да разкажа как се случи това.

Сега чакаме с нетърпение следващия й концерт в зала 1 на НДК на 10 януари!

  Стихотворението "Понякога е обич", публикувано в блога ми  

 

 

  

 

   

  

Моят спомен за 10 ноември 1989 г.

 

На 10 ноември 1989 г. в следобедните часове бях в една от малките зали на НДК, където се провеждаше събитие на МХТИ (Младата художествено-творческа интелигенция). Отразявах го като журналистка в Младежка редакция на БНР. От трибуната говореше представител на ЦК на Комсомола. Всичко си вървеше рутинно, нормално монотонно. По едно време се появи младеж, очевидно също комсомолски активист, който се приближи към човека от ЦК на Комсомола, нещо му прошушна и припряно се отправи към изхода на залата. Ораторът като че ли не обърна особено внимание на онова, което му беше казано на ухо, и подхвана отново каканиженето си. Младежът-вестител се обърна рязко и драматично се провикна: „Другарю (еди кой си), много е важно!“ Стана ми странно. Не бях чувала някой да говори така тревожно по време на комсомолски мероприятия, някак в дисонанс с дневния ред. Представителят на ЦК на ДКМС претупа набързо изказването си, обяви края на проявата и аз си тръгнах към къщи. Честно казано, не се замислих каква беше тази случка с разтревожения комсомолски активист.

Прибрах се у нас, а малко по-късно от работа се върна и мъжът ми, радостно развълнуван: „Трябва да слушаме новините! Ще съобщят, че бай Тошо е паднал!“ Не му повярвах. Живеех от години с подсъзнателното чувство, че Тодор Живков е вечен. Мъжът ми обаче беше сигурен, разбрало се беше в редакцията на техния вестник „София нюз“. Струпахме се около радиоапарата и зачакахме. Да, във вечерните новини по радиото съобщиха за оставката на Тодор Живков като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Малко по-късно видяхме и по телевизията репортаж от пленума на ЦК на БКП, на който му изказваха благодарност и го изпращаха в заслужен отдих, а Живков гледаше неразбиращо иззад дебелите стъкла на очилата си и въртеше глава в недоумение. Целият му вид казваше: „Ама какво правите, бе!“

През следващите 2-3 дни не можех да осъзная напълно значението на ставащото, докато една вечер, пътувайки в трамвая, който тогава все още минаваше по бул. „Витоша“, видях през прозореца в тъмното група младежи, които вървяха по паважа покрай трамвайната линия и викаха: „Стига страх! Стига страх!“ Това беше моментът, в който разбрах какво се е случило. Вече нямаше да живея в страх!

От какво съм се страхувала преди 10 ноември ли? Да не кажа или направя неволно нещо, което ще бъде изтълкувано като политическа грешка и да бъда уволнена от Българското национално радио. Аз не само обичах работата си като радиожурналистка и не исках да я изгубя, но ако бъдех уволнена заради политическа грешка, нямаше да си намеря работа в нито една друга редакция в страната. С такова клеймо трябваше да се простя окончателно с журналистиката. А никой не иска да се раздели с любимата си професия. И за да не си помислите, че говоря празни приказки, ще ви дам някои примери. Сега те може да ви се сторят абсурдни, но, за съжаление, бяха истина.

Радиостанция „Младост“, в която постъпих на работа още като студентка в последния курс, имаше предавания по двете основни програми на БНР - „Христо Ботев“ и „Хоризонт“, но за дълъг период от време през 70-те и 80-те години административно се водехме към „Хоризонт“. По тази причина един път месечно всеки от журналистите в нашата редакция трябваше да дава нощни дежурства в новинарската програма. За мен това беше голяма тегоба, защото новинарството е специфична дейност, съвсем различна от това да подготвяш предавания, какъвто беше основният ми професионален ангажимент. Съставянето на новинарски емисии е изключително отговорна задача, а по онова време криеше сериозни опасности като например, да не подредиш новините по значимост. Точно това ми се случи веднъж, накъде в края на 70-те години. Застъпвахме нощното дежурство около 23 ч. предишната вечер и оставахме докъм 7 ч. сутринта, като трябваше да подготвяме емисии на всеки кръгъл час, а дежурният говорител ги четеше. Някъде към полунощ по телекса изтече съобщението, че Съветският съюз е изстрелял космически спътник. Прецених, че няма смисъл да включвам тази новина в емисията в 1 ч., защото по това време на нощта по-малко хора слушат радио и я оставих за 3 ч. На сутринта се прибрах вкъщи без никакви притеснения – след нощно дежурство ни се полагаше почивен ден. В ранния следобед ме потърсиха на пожар от редакцията, защото колегите от „Хоризонт“ открили мой непростим гаф в подготовката на емисиите. Побързах да отида в Радиото и там разбрах каква е била огромната ми грешка. Контролът на новинарите очевидно е бил изключително прецизен, защото някой ме беше проверил и забелязал, че съобщението за изстреляния съветски космически спътник е дошло около полунощ, а аз съм включила новината чак в 3 ч., а не още в емисията в 1 ч., както се полага на вест за поредното постижение на съветската наука и техника! Отговорната ми редакторка в Радиостанция „Младост“ е била извикана на спешно съвещание с ръководството в новинарската програма, на което са обсъждали простъпката ми. Един от маститите новинари в „Хоризонт“ настоявал да бъда уволнена, защото да подцениш новия успех на Съветския съюз си било политическа грешка. Когато след 10 ноември излязоха списъци със сътрудниците на ДС в БНР, името на същия мастит новинар беше в него. Нищо чудно, че така се е пенявил по мой адрес заради подценения от мен съветски спътник. Единственото нещо, което ме е спасило от уволнение, както ми предаде моята отговорна редакторка, бил нейният аргумент, че аз не заемам постоянна бройка в редакцията, а работя по заместване - тогава беше по член 64. Не знам как точно заради това не бях уволнена, но факт е, че останах в Радиото. Да уточня, че докато в ръководството на „Хоризонт“ са обсъждали моята „простъпка“ по отношение на съветския спътник и е било на кантар дали да ме изхвърлят от работа, и през ум не им беше минало да ме извикат, за да чуят самата мен. И линчуването ми, и спасението ми бяха станали зад гърба ми.

Чудно ли е, че впоследствие, когато на три пъти бях канена да работя в програма „Хоризонт“, най-вече заради радиофоничния ми глас, аз и трите пъти панически отказвах. Осъзнавах, че в тази програма, която се стреми към свръхактуалност, всекидневно над мен щеше да виси дамоклевият меч на политическата грешка, защото винаги можеше да се окаже, че не съм дала предимство на събитие, което се оценява като особено важно. Младежките предавания, които правех по програма „Христо Ботев“, криеха по-малко такива рискове.

Веднъж пък облаците се насъбраха отново над главата ми, когато като редактор на „Хоризонт на вълните на младостта“ с водещ Кристин Христов, Бог да го прости, не бях забелязала, че един от авторите му, беше написал в текста си, който прочете на запис, „руските специалисти“, а трябвало да бъде „съветските“! Някой прослушвател забелязал тази „неточност“, докато се излъчвало предаването, и веднага сигнализирал за политическа грешка. Трябваше да давам обяснения защо не съм заменила в текста „руските“ с правилното „съветските“. Обясних съвсем логично, че става дума за конкретна народност в Съветския съюз, каква грешка е това! Но по онова време някои бдителни другари доста се престараваха, та дори и „руски“ им се струваше като кощунство спрямо идеологически правилното „съветски“. Тогава поне не ме заплашиха с уволнение, а само с наказание, но и то ми се размина. Явно се беше намесил самият автор, впоследствие професор, който след 10 ноември се прояви като пламенен русофил.

Страховете ми да не бъда обвинена в политическа грешка се пренасяха и извън БНР. Помня, че когато Боби беше на 2-3 годинки, т.е. около 1988 г., кой знае защо му хрумна, докато се разхождахме в градинката на НДК, да започне да се провиква: „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ „Тихо, Боби, тихо!“ – зашътках му уплашено. Как пък реши това дете точно името Тодор да използва, в близкото ни обкръжение няма мъж, който да се казва така! Като нищо около нас из градинката можеше да се навърта някой, който, ако го чуе, щеше да докладва, където трябва, че вкъщи злословим за Тодор Живков. „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – продължаваше да подвиква Боби. Тогава баща му го поправи: „Не, ти си едно чисто Тодорче!“ „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – упорстваше Боби. „Не, не, чисто Тодорче си!“ – повтаряше мъжът ми и набързо се прибрахме вкъщи.   

Та ето за какъв страх става дума. 10 ноември ме спаси от него. Минахме през какви ли не трудности в началото на прехода, но никога не пожелах да се върне „татовото“ време. И сега не желая! А който иска, да си го спомня с умиление.         

 

Случка на Задушница

 

Тъжна влажна Задушница... Около обед на Централните софийски гробища почти нямаше хора заради ръмящия дъждец. Навестихме с мъжа ми гробовете на нашите близки и към края на обиколката ни, на алея „Ангел Господен“, една жена ни повика от прозореца на спрял автомобил. Попита ни: „Извинете, бихте ли приели нещо за Бог да прости?“ Честно казано, въздържам се да приемам храна от непознати и сигурно това си е проличало по изражението ми. Жената повдигна разбиращо рамене, но в следващия момент си дадох сметка, че е грехота да откажеш да вземеш понос, затова отговорих: „Да, разбира се!“ Жената се зарадва и ми подаде прозрачна пластмасова кутия, плътно затворена с капак и пълна с лакомства, като поясни: „Виждате, че няма как да се замърси“. Обърна се към другата жена, която беше до нея в автомобила, очевидно майка й. Тя подаде още една кутия с понос на мъжа ми. Благодарихме от сърце и казахме: „Бог да прости!“ Тогава по-младата жена се поинтересува дали бихме приели и малко ракия. Помислих си, че ако ще трябва да отпивам ракия от общо шише, доста ще се поколебая, но тя извади от един плик малка бутилка гроздова със запечатана тапа. „Ето, виждате, че не е отваряна!“ – добави жената, като че ли интуитивно разчиташе страховете ми. „А кого да поменем?“ – попита мъжът ми. „Татко ми – отговори тя. – Той беше...“ и тя направи жест с ръка, като че ли описваше огромно пространство пред себе си – жест, по-красноречив от думи. Означаваше широко скроен, ларж. „Той беше пич!“ – завърши жената и се усмихна. Очевидно е бил човек, който е искал споменът за него да бъде ведър, а не тъжен. „Бог да го прости!“ – повторихме с мъжа ми и също се усмихнахме, а очите ни се пълнеха със сълзи.

Докато излизахме от гробищата, си спомних как като малка баба ми ме водеше на Задушница на същите гробища, за да почетем паметта на дядо ми Никола. Тогава най-различни хора ни даваха понос и ние без колебание го взимахме, макар че не беше добре опакован. Вярно, по онова време нямаше Ковид, не бяхме подозрителни доколко е чиста храната, която ни дават непознатите. Но има и друго - с годините, поне на Централните софийски гробища, все по-малко хора раздаваха понос и сега това вече изглежда екзотично.

   Междувременно видях как покрай нас към изхода на гробищата премина автомобилът с двете жени. По-младата приятелски ни помаха от прозореца. „Ей, ние не я попитахме как се е казвал татко й!“ – сетих се със закъснение. „Явно е предпочела да не ни каже“ – успокои ме мъжът ми. Сигурно е прав. Така нашето „Бог да прости“ е за всички татковци, майки и обични хора, които не са с нас в реалния свят. Да почиват в мир, а ние ще ги помним и споменаваме!

       

Оставаме заедно, Тото Кутуньо! Insieme!

 

Близо четвърт век лайтмотивът на неговата песен Insieme (Заедно) звучеше като сигнал на европейското ми предаване по програма "Христо Ботев" - от юли 1990 до септември 2014 г. Нямаше как да не отдам почит на човека, създал тази песен, който напусна на 22 август този свят – Салваторе (Тото) Кутуньо (1943-2023)! Харесвам и други негови евъргрийни като "Ialiano vero", "Solo noi" и т.н., но за мен "Insieme" е специална! Символичното съвпадение в случая беше, че тя спечели наградата на Евровизия в началото на май 1990 г., а първото ми предаване „Младежта среща Европа“ се излъчи по програма "Христо Ботев" на БНР на 20 юли същата година, когато песента беше станала изключително популярна. Пълното й заглавие е „Insieme: 1992“. Защо ли? Защото през 1992 г. предстоеше подписването на Договора от Маастрихт, с който се създаде Европейският съюз – това беше следващият важен етап от европейската интеграция. Песента на Тото Кутуньо пресъздава този административен акт като вълнуващо лично и творческо преживяване. Такава е силата на таланта – да превръща и прозаичните на пръв поглед събития в изкуство! 

При едно от идванията на Тото в София, успях да го интервюирам. Питах го каква е историята на тази негова песен, която ми беше станала много скъпа, защото първият й стих звучеше: "Заедно, обединена Европа!" Той ми разказа, че е имал приятел, който заминал да търси щастието си в друга страна и когато се върнал в Италия, си мислел, че двамата ще са се отчуждили. Но не било така! Щом се срещнали, почувствали, че отново са си близки! Композиторът използвал този конкретен случай дал повод на композитора да създаде песен с посланието, че където и да се намираме, сме заедно в обединена Европа. В интервюто, което ми даде, той сподели откровено, че му харесва идеята за Европа без граници, под eдно общо небе и под общо знаме.  

Френският певец и телевизионен водещ Патрик Себастиан отдаде почит към своя приятел Тото Кутуньо като споделя откъс от представление с негово участие във Франция. В откъса Тото изпълнява хита си "Italiano vero", но лично аз с изненада научих и колко много популярни песни на френски изпълнители: Мишел Сарду – “Еn chantant”, Жерар Льонорман – “Voici les clés”, Далида – “Nous”, всъщност са композирано от чаровния италианец. Бях изумена, че той е авторът и на едни от най-любимите ми песни на Жо Дасен като: "Et si tu n’existais pas", "Le Jardin de Luxembourg", "Salut", "Si tu t‘appelles mélancolie", "L’été indien" Ще ги разпознаете в записа, припомнен от Патрик Себастиан. Накрая ще видите трогателната сцена, когато един от синовете на Жо Дасен - Жулиен, който е сред публиката, просълзен припява песни, композирани от Кутуньо, които слушателите свързват единствено с името на Жо Дасен. Заслужава си да гледате това 10-минутно видео, за да оживее пред очите ви отново Тото - артистичен, естествен, сърдечен и духовно щедър! 

Hommage à Toto Cutugno - Patrick Sébastien

Потърсих още информация в интернет и открих, че е писал песни и за Адриано Челентано, Мирей Матийо, Джони Холидей... Как ли се е чувствал, когато десетки композирани от него песни, са били приписвани на певците, които ги изпълняват? Очевидно, не е страдал. Големият талант обича да се раздава. А има и достатъчно свои  композиции, изпълнени от самия него, с които ще остане в сърцата ни!

Продължаваш да си заедно с нас, твоите слушатели и почитатели, Тото! Insieme!

 

Спомен за Деница, влюбена в Египет

 Деница Такева говори при откриването на изложбата за Хауърд Купър  в изложбена зала 2 на Античен комплекс ''Сердика'', зона Ларго, 5.12.2022 г.

В една декемврийска вечер на 2022 г., с Владимир Дворецки бяхме на откриването на изложбата за египтолога Хауърд Картър, който преди 100 г. се прочу със сензационната си находка - гробницата на Тутанхамун (Тутанкамон). Тогава за първи път се срещнахме с необищновената Деница Такева, основен организатор на събитието, египтолог и председател на Българското египтологическо дружество. Тя наистина ми се стори необикновена - изящна, екзотична, като материализирала се рисунка от египетска пирамида. Помислих си колко ли трябва да е отдадено сърцето ти на една култура, та да пожелаеш и физически да заприличаш на неин представител!

В онази вечер Деница говори емоционално за Хауърд Купър и откритието му, като направи уговорката, че приятелите й знаят нейната слабост да се отдава на емоциите. След това събитие се свързахме с нея във Фейсбук и следяхме редовно страницата на Българското египтологическо дружество. Преди две седмици лайкнах една публикация на тази страница за българското участие по националната телевизия на Египет. Тогава получих на "Лични" съобщение от Деница, че благодари за харесването и добави, че тази телевизионна изява е голямо постижение за България. Веднага споделих публикацията в личния си профил и в страницата на фондацията ни "Европа и светът", за което Деница отново мило ми благодари.

Това са единствените ми контакти с нея. Вестта за внезапната й кончина преди 3 дни ме разтърси и ме остави без думи, макар че почти не я познавах. Затова пък прочетох толкова хубави думи за нея от хора, които са я познавали добре, че сега си казвам - за нейните близки, за баща й Иван Такев, с когото известно време сме работили заедно в БНР, остава утехата, че тяхната звездичка е изживяла живота си пълноценно и оставя ярки следи: две прекрасни дъщерички и немалък принос в българската египтология! Тя е изпитала щастието да бъде многократно в страната на своите въжделения, Египет, да се потапя в атмосферата на древността, която е чувствала близка, да разпалва и у другите интерес към тази велика цивилизация.

Предполагам, че красива и интелигентна млада жена като Деница понякога е предизвиквала завист, но пък колко много хора са й се възхищавали искрено и напълно заслужено! Издирих в архива ни единствените нейни снимки, които сме й направили на изложбата за Хауърд Картър и ги публикувам тук. На16 август, от 19 ч. по БНТ 1 беше излъчен отново филмът “Царят и Слънцето. Пътешествие в историята на Древен Египет“, чийто консултант е Деница Такева. Чрез него можахме да се докоснем до нейния дух, който вече е в най-любимите й светове! Деница-звездица ще продължава да грее и в нашия свят, макар и отдалече!

На снимката: При откриването на изложбата за египтолога Хауърд Картър говори доц. д-р Теодор Леков, египтолог, преподавател в НБУ и ръководител на българската археологическа мисия в Луксор, Египет. Деница Такева е в центъра на снимката.

Фотоалбума ни от откриването на изложбата за Хауърд Картър, организирана от Деница Такева, може да видите тук: Изложба за египтолога Хауърд Картър

С разрешението на бащата на Деница, известният журналист от БНР и БНТ Иван Такев, добавям към тази публикация два клипа, чрез които тя отново оживява сред нас. В първия от тях Деница Такева представя египетски фрески в гробницата на Нефертари, а вторият е колаж от снимки на Деница, направен от голямата й приятелка Николина Мирчева. 

 

Превод на стихотворение от Марина Цветаева за котарака й

 

Сестри Цветаеви в град Феодосия, 1914 г. Марина е с котарак на рамото. Някои допускат, че точно той се появява в стихотворението на поетесата "Под плюшеното одеяло...":

"Кой бе ловец и кой преследван?

Как всичко се обърка пак!

Загадъчно преде и гледа

сив котарак."

След като преведох това нейно стихотворение (Превод на "Под плюшеното одеяло..." от Марина Цветаева), попаднах на статия, в която беше изказано предположението, че котанът от снимката се е промъкнал и в стихотворението. Снимката по-горе е от въпросната публикация. (Кот Марины Цветаевой). В нея открих и стихотворение на поетесата, посветено на нейния котарак, и с голяма радост го преведох:

"   "   " 

Навънка кучета подскачат

и бродят злите сили.

Спи, малкото ми котараче,

Котанчо мили!

 

Свий на оранжево кълбо

предящото си тяло,

Спи, мое котенце добро,

рижаво-бяло!

 

От козинката ти лъхти

на вълна и на зима.

Каква утеха си ми ти,

къделя фина!

Муцунката ти във възторг

с целувки ще покрия!

Дано да те опази Бог

и  вси светии!

Превод: Гергина Дворецка

 При превода доста се колебах върху третия куплет. Имам и втори вариант за него:

Ухае твоят мек кожух

на вълна и на зима,

в къделята на твоя пух

утеха имам.

Ето и оригинала на Марина Цветаева:

"  "  "

Собаки спущены с цепи
И бродят злые силы.
Спи, милый маленький мой, спи,
Котенок милый!

Свернись в оранжевый клубок
Мурлыкающим телом,
Спи, мой кошачий голубок,
Мой рыжий с белым!

Ты пахнешь шерстью и зимой,
Ты — вся моя утеха,
Переливающийся мой
Комочек меха.

 

Я к мордочке прильнула вплоть.
О, бачки золотые! —
Да сохранит тебя Господь
И все святые!

19 марта 1914 г."

Превод на "Под плюшеното одеяло..." от Марина Цветаева

 

                                  Марина Цветаева, 1911 г. Снимка: Максимилиан Волошин

Още едно стихотворение на Марина, на което не устоях, и го преведох!

"     "    "

Под плюшеното одеяло

си спомням вчерашния сън.

Победно ли съм засияла

или не съм?

Премислям всичко аз отново,

душата в болките гребе.

Неназованото със слово

любов ли бе?

 

Кой бе ловец и кой преследван?

Как всичко се обърка пак!

Загадъчно преде и гледа

сив котарак.

 

И в тази битка между воли

чия ръка държа стръвта?

Сърцето – Вашето ли, моето ли,

в галоп туптя?

 

Все питам се - какво се случи?

Какво копнея ден след ден?

Дали стрелата Вас улучи

или пък мен?

Превод: Гергина Дворецка

И оригиналът на Марина Цветаева:

" " "

Под лаской плюшевого пледа

Вчерашний вызываю сон.

Что это было? — Чья победа? —

Кто побежден?

 

Все передумываю снова,

Всем перемучиваюсь вновь.

В том, для чего не знаю слова,

Была ль любовь?

Кто был охотник? — Кто — добыча?

Все дьявольски-наоборот!

Что понял, длительно мурлыча,

Сибирский кот?

 

В том поединке своеволий

Кто, в чьей руке был только мяч?

Чье сердце — Ваше ли, мое ли

Летело вскачь?

 

И все-таки — что ж это было?

Чего так хочется и жаль?

Так и не знаю: победила ль?

Побеждена ль?

 

23 октября 1914