Случка на Задушница

 

Тъжна влажна Задушница... Около обед на Централните софийски гробища почти нямаше хора заради ръмящия дъждец. Навестихме с мъжа ми гробовете на нашите близки и към края на обиколката ни, на алея „Ангел Господен“, една жена ни повика от прозореца на спрял автомобил. Попита ни: „Извинете, бихте ли приели нещо за Бог да прости?“ Честно казано, въздържам се да приемам храна от непознати и сигурно това си е проличало по изражението ми. Жената повдигна разбиращо рамене, но в следващия момент си дадох сметка, че е грехота да откажеш да вземеш понос, затова отговорих: „Да, разбира се!“ Жената се зарадва и ми подаде прозрачна пластмасова кутия, плътно затворена с капак и пълна с лакомства, като поясни: „Виждате, че няма как да се замърси“. Обърна се към другата жена, която беше до нея в автомобила, очевидно майка й. Тя подаде още една кутия с понос на мъжа ми. Благодарихме от сърце и казахме: „Бог да прости!“ Тогава по-младата жена се поинтересува дали бихме приели и малко ракия. Помислих си, че ако ще трябва да отпивам ракия от общо шише, доста ще се поколебая, но тя извади от един плик малка бутилка гроздова със запечатана тапа. „Ето, виждате, че не е отваряна!“ – добави жената, като че ли интуитивно разчиташе страховете ми. „А кого да поменем?“ – попита мъжът ми. „Татко ми – отговори тя. – Той беше...“ и тя направи жест с ръка, като че ли описваше огромно пространство пред себе си – жест, по-красноречив от думи. Означаваше широко скроен, ларж. „Той беше пич!“ – завърши жената и се усмихна. Очевидно е бил човек, който е искал споменът за него да бъде ведър, а не тъжен. „Бог да го прости!“ – повторихме с мъжа ми и също се усмихнахме, а очите ни се пълнеха със сълзи.

Докато излизахме от гробищата, си спомних как като малка баба ми ме водеше на Задушница на същите гробища, за да почетем паметта на дядо ми Никола. Тогава най-различни хора ни даваха понос и ние без колебание го взимахме, макар че не беше добре опакован. Вярно, по онова време нямаше Ковид, не бяхме подозрителни доколко е чиста храната, която ни дават непознатите. Но има и друго - с годините, поне на Централните софийски гробища, все по-малко хора раздаваха понос и сега това вече изглежда екзотично.

   Междувременно видях как покрай нас към изхода на гробищата премина автомобилът с двете жени. По-младата приятелски ни помаха от прозореца. „Ей, ние не я попитахме как се е казвал татко й!“ – сетих се със закъснение. „Явно е предпочела да не ни каже“ – успокои ме мъжът ми. Сигурно е прав. Така нашето „Бог да прости“ е за всички татковци, майки и обични хора, които не са с нас в реалния свят. Да почиват в мир, а ние ще ги помним и споменаваме!