понеделник, 25 март 2019 г.

Как щях да следвам в института "Горки"


Напоследък често се връщам към ранните си поетични спомени. Причината за това е скъпата на сърцето ми Маргарита Петкова, с която се срещнах лично едва съвсем наскоро на премиерата на новата й стихосбирка „Тъй рече Виктор“ и се оказа, че тя помни наизуст мои стихотворения, публикувани някога в списание „Родна реч“. Та реших да си припомня и аз какви съм ги писала в детството си и в първата си младост. Покрай това в паметта ми изникна един факт, който отдавна бях оставила на заден план в съзнанието си: че още когато бях в Х клас на софийската Френска гимназия, от редакцията на средношколското списание ме бяха определили, след като завърша гимназия, да замина да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва.
Обясниха ми, че там се влиза не с приемни изпити, а със стихове, така че аз си карах спокойно последния гимназиален клас, докато моите съученици усилено вземаха частни уроци за кандидатстване в българските университети. От мен пък редакторите в сп. „Родна реч“ поискаха само да събера най-добрите си стихотворения в една папка. Когато я предадох на тогавашния главен редактор, Иван Цветков, той ми каза тържествено: „Гергинче, получила се е цяла стихосбирка!“ Ни най-малко не се възгордях. Винаги съм писала от вътрешна потребност, а не за да спечеля слава като поетеса. Още повече, че съучениците ми ме наричаха „поетесата“, но не ласкателно.
    През пролетта на 1972 г., седмици преди абитуриентския ми бал, най-неочаквано се оказа, че с мен за Москва е определено да замине още едно момиче. Казваше се Добринка и беше от Варна. Фамилията й не съм запомнила, както пък тогава изобщо не си спомних да съм чела нейни стихове. Как буквално в последния момент е било решено, че ще замине още един човек от България, не разбрах. А и не ми беше работа да питам. Много скоро след това обаче научих, че от Литературния институт „Горки“ са обявили нулева година за нашата страна.
Не приех новината драматично. Честно казано, не вярвах, че бих станала по-добра поетеса, ако завърша този институт. А и от дете мечтаех да бъда журналистка. Единственият проблем беше, че през последния гимназиален клас не се бях готвила за приемни изпити, а неочаквано се оказа, че ще трябва да кандидатствам в български университет. За изпита по журналистика в СУ нямах никакво време да се подготвя – за него трябваше да съм наясно с текущите политически събития у нас, а аз не ги бях следила. Най-логичният заместител на Литературният институт в Москва, ми се стори специалността „Българска филология“, но за приемните изпити там трябваше да се консултирам със специалист. Майка ми светкавично откри една университетска преподавателка, която в няколко урока ми обясни какви са изискванията при кандидатстудентския изпит по български език. Бяха ми полезни. Изкарах 5 на приемния изпит. С отличната ми диплома от гимназията това се оказа достатъчно, за да бъда приета. На изпита по френски получих 5.40, без частни уроци, и съвсем спокойно можех да вляза френска или испанска филология, но първото ми желание беше „българска“ и се чувствах изключително щастлива, че се класирах там.
По време на първата ми студентска бригада през есента попаднах сред колеги първокурсници, които бяха чели стиховете ми в списание „Родна реч“ и идваха при мен да си говорим за тях. Бях удивена, че ги помнеха, цитираха ги, дори ги анализираха. След като съучениците ми в гимназията 5 години ме бяха наричали с насмешка „поетесата“, за мен тези разговори бяха неочакван извор на радост.  
Така много скоро фактът, че можех да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ остана на заден план и никога не съжалих за тази несбъдната възможност. Е, може би ако бях завършила института, по-късно щеше да бъде по-трудно да бъда изтикана постепенно от литературния живот, както реално се получи. Но пък нали сбъднах детската си мечта да стана журналистка!
И ако сега разказвам този спомен, то не е заради някакво огорчение със задна дата, а защото се питам какво ли стана с поетесата Добринка от Варна. Впоследствие научих, че тя все пак е заминала да следва в института „Горки“, но какво се е случило след това?  
Понеже междувременно отново препрочитам свои ранни стихове, споделям за финал едно, което съм писала като ученичка и беше публикувано в сп. „Родна реч“:  

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Аз оставих надалече залеза,   
без дори да се сбогувам с него.
Тръгнах си без шум, незабелязано,
по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда
със възторг във всеки речен камък.
Бе несправедливо да му преча
и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,
втурнал се по спящата пътека,
трескаво да е провирал пръсти
сред смутено-немите дървета...

После уморено е застанал
край скалата със сребристи лишеи
и, разочарован, че ме няма,
потъмнял от скръб си е отишъл.




сряда, 6 март 2019 г.

"Присъда" над поет



Наскоро приятелят ни Атанас Раденски, автор на чудесния роман "На парти при президента", написа във Фейсбук под стихотворение от младостта ми кои ли са тези, които са спирали издаването на самостоятелната ми стихосбирка в началото на 80-те. Тогава никакви имена не изникнаха в паметта ми. По-късно се разрових из архивите си и открих тези 2 писма, с които ръкописът ми е бил върнат от издателствата "Народна младеж" и "Георги Бакалов", Варна - и двете вече ги няма. 


И ако в писмото си Красимир Машев - автор, когото самата аз много харесвам-, говори с уважение за мен като поетеса, то в първото, подписано от трима души, всичко е пределно кратко и ясно:
"Прочетохме внимателно Вашия ръкопис "Легенда за вградената сянка". Той доказва присъствието на поетеса, но като цяло не издържа на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия", поради което Ви го връщаме."
Та така. През 1983 г. стиховете ми не са отговаряли на тогавашните "идейно-художествени изисквания". Е как да отговарят, като в тях, например, се споменава Христос, макар и не точно в християнския му смисъл.
Не изписвам тук имената на тримата, които са подписали присъдата на книгата ми на 29 юни 1983 г. Те си се виждат във фотокопието на писмото им. Наистина не ги бях запомнила, защото точно на следващия ден, 30 юни 1983 г., се случи едно от най-щастливите събития в живота ми - омъжих се за Голямата си Любов Владимир Дворецки и това отвя като плява всичко, което можеше да помрачи радостта ми.
Видях в интернет, че и тримата от някогашната "Народна младеж" са живи и здрави, сигурно и досега си поетстват, но нито знам къде публикуват, нито бих се поинтересувала. А защо не "поработих" над ръкописа си с Красимир Машев? Защото Варна ми се стори далече и нямаше да ми е лесно да прелитам за творчески разговори дотам, въпреки че по онова време до града имаше редовни самолетни полети. А и защото в третото издателство, в което бях изпратила ръкописа си - "Христо Г. Данов", Пловдив, го приеха безусловно.
И досега помня как говорих по телефона с Петър Анастасов и той ми каза: "Гергина, ще издадем книгата. Изживейте едно щастливо лято!" И аз наистина изживях едно от най-щастливите си лета през 1983 г. Само дето не подозирах, че книгата ми ще бъде издадена в Пловдив едва в началото на 1990 г. Не бих се учудила, ако някой от София се е възмутил как може в "Хр.Г.Данов" да се издава стихосбирка на недостатъчно "идейно-художествено равнище".
Като резултат бях откъсната от авторите от моето поколение и когато след години реших отново да се появя в литературата, бях посрещната или като изникнал от небитието призрак, или като току-що прописала жена в зряла възраст, на която може да се гледа само със снизхождение.
Не е болка за умиране. Лично аз се радвам на постиженията на всеки мой познат автор. Но не давам външен израз под формата на лайкове на никой, който се отнася към мен по гореспоменатите два начина.
А това, че някога изпращахме ръкописите си с леки вариации (например в заглавието) едновременно в няколко издателства, не знам дали се практикува и сега. Вече предпочитам да работя с конкретно издателство.
По-надолу публикувам стихотворенията, които дадоха заглавията на двата варианта на моята стихосбирка.
Припомням, едната от тях, „Легенда за вградената сянка“, беше категорично отхвърлена през 1983 г. от издателство „Народна младеж“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция „Поезия“, а другата – „Заслужени възмездия“, ми беше върната за преработване от издателство „Георги Бакалов“, Варна.
За идейните качества на стиховете вече никой не мисли. Остава да прецените какви са художествените. И двете през 1990 г. излязоха в стихосбирката ми „Човекът, когото си чакал“. Включих ги и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

     

Тези остри делници с възмездия заслужени –
изопват ме маршрутите, които си избрах.
( Ако росата знаеше колко ми е нужна,
би ли се промъкнала през столичната прах?)

Само нощем, тихо, в сънища кометови,
пулсът тлее временно пред следващия старт.
( Ако намеря някога, заспала на лицето ми,
излишна и измислена предутринна роса...)

ЛЕГЕНДА ЗА ВГРАДЕНАТА СЯНКА

Дни наред от поглед се пазя
и курбан те вричам.
По хиляда пъти те мразя
и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто
и не вярвам в нея,
и очаквам всяка минута
да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби
сянката ти стройна
и да мога пак, моя обич,
да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност
да не ме влудява,
та да вдигна здраво градежа –
за чест и прослава.

Но макар с набрна обида
и с готови скели,
все не мога да те зазидам
в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко
скъпа жертва струва,
но кръвта ми пламва от болка,
че ще те загубя

и ръката тегне скосена –
яростна и слаба.
Сигурно я няма у мене
майсторската дарба.

Та това е. Банално звучи, но в крайна сметка, кой каква майсторска дарба е имал, времето ще каже. 
Знам, че рано или късно всичко си отива на мястото.