Блогът на Гергина Дворецка: Как щях да следвам в института "Горки"

Напоследък често се връщам към ранните си поетични спомени. Причината за това е скъпата на сърцето ми Маргарита Петкова, с която се срещнах лично едва съвсем наскоро на премиерата на новата й стихосбирка „Тъй рече Виктор“ и се оказа, че тя помни наизуст мои стихотворения, публикувани някога в списание „Родна реч“. Та реших да си припомня и аз какви съм ги писала в детството си и в първата си младост. Покрай това в паметта ми изникна един факт, който отдавна бях оставила на заден план в съзнанието си: че още когато бях в Х клас на софийската Френска гимназия, от редакцията на средношколското списание ме бяха определили, след като завърша гимназия, да замина да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ в Москва.

Обясниха ми, че там се влиза не с приемни изпити, а със стихове, така че аз си карах спокойно последния гимназиален клас, докато моите съученици усилено вземаха частни уроци за кандидатстване в българските университети. От мен пък редакторите в сп. „Родна реч“ поискаха само да събера най-добрите си стихотворения в една папка. Когато я предадох на тогавашния главен редактор, Иван Цветков, той ми каза тържествено: „Гергинче, получила се е цяла стихосбирка!“ Ни най-малко не се възгордях. Винаги съм писала от вътрешна потребност, а не за да спечеля слава като поетеса. Още повече, че съучениците ми ме наричаха „поетесата“, но не ласкателно.

През пролетта на 1972 г., седмици преди абитуриентския ми бал, най-неочаквано се оказа, че с мен за Москва е определено да замине още едно момиче. Казваше се Добринка и беше от Варна. Фамилията й не съм запомнила, както пък тогава изобщо не си спомних да съм чела нейни стихове. Как буквално в последния момент е било решено, че ще замине още един човек от България, не разбрах. А и не ми беше работа да питам. Много скоро след това обаче научих, че от Литературния институт „Горки“ са обявили нулева година за нашата страна.

Не приех новината драматично. Честно казано, не вярвах, че бих станала по-добра поетеса, ако завърша този институт. А и от дете мечтаех да бъда журналистка. Единственият проблем беше, че през последния гимназиален клас не се бях готвила за приемни изпити, а неочаквано се оказа, че ще трябва да кандидатствам в български университет. За изпита по журналистика в СУ нямах никакво време да се подготвя – за него трябваше да съм наясно с текущите политически събития у нас, а аз не ги бях следила. Най-логичният заместител на Литературният институт в Москва, ми се стори специалността „Българска филология“, но за приемните изпити там трябваше да се консултирам със специалист. Майка ми светкавично откри една университетска преподавателка, която в няколко урока ми обясни какви са изискванията при кандидатстудентския изпит по български език. Бяха ми полезни. Изкарах 5 на приемния изпит. С отличната ми диплома от гимназията това се оказа достатъчно, за да бъда приета. На изпита по френски получих 5.40, без частни уроци, и съвсем спокойно можех да вляза френска или испанска филология, но първото ми желание беше „българска“ и се чувствах изключително щастлива, че се класирах там.

По време на първата ми студентска бригада през есента попаднах сред колеги първокурсници, които бяха чели стиховете ми в списание „Родна реч“ и идваха при мен да си говорим за тях. Бях удивена, че ги помнеха, цитираха ги, дори ги анализираха. След като съучениците ми в гимназията 5 години ме бяха наричали с насмешка „поетесата“, за мен тези разговори бяха неочакван извор на радост.

Така много скоро фактът, че можех да следвам в Литературния институт „Максим Горки“ остана на заден план и никога не съжалих за тази несбъдната възможност. Е, може би ако бях завършила института, по-късно щеше да бъде по-трудно да бъда изтикана постепенно от литературния живот, както реално се получи. Но пък нали сбъднах детската си мечта да стана журналистка!

И ако сега разказвам този спомен, то не е заради някакво огорчение със задна дата, а защото се питам какво ли стана с поетесата Добринка от Варна. Впоследствие научих, че тя все пак е заминала да следва в института „Горки“, но какво се е случило след това?

Понеже междувременно отново препрочитам свои ранни стихове, споделям за финал едно, което съм писала като ученичка и беше публикувано в сп. „Родна реч“:

В КРАЯ НА ЛЯТОТО

Аз оставих надалече залеза,

без дори да се сбогувам с него.

Тръгнах си без шум, незабелязано,

по заспалата в мъха пътека.

Тъй оставих го – да се оглежда

със възторг във всеки речен камък.

Бе несправедливо да му преча

и да помрачавам радостта му.

Може след това да ме е търсил,

втурнал се по спящата пътека,

трескаво да е провирал пръсти