"Присъда" над поет

Наскоро приятелят ни Атанас Раденски, автор на чудесния роман "На парти при президента", написа във Фейсбук под стихотворение от младостта ми кои ли са тези, които са спирали издаването на самостоятелната ми стихосбирка в началото на 80-те. Тогава никакви имена не изникнаха в паметта ми. По-късно се разрових из архивите си и открих тези 2 писма, с които ръкописът ми е бил върнат от издателствата "Народна младеж" и "Георги Бакалов", Варна - и двете вече ги няма. 

И ако в писмото си Красимир Машев - автор, когото самата аз много харесвам-, говори с уважение за мен като поетеса, то в първото, подписано от трима души, всичко е пределно кратко и ясно:

"Прочетохме внимателно Вашия ръкопис "Легенда за вградената сянка". Той доказва присъствието на поетеса, но като цяло не издържа на повишените идейно-художествени изисквания на редакция "Поезия", поради което Ви го връщаме."

Та така. През 1983 г. стиховете ми не са отговаряли на тогавашните "идейно-художествени изисквания". Е как да отговарят, като в тях, например, се споменава Христос, макар и не точно в християнския му смисъл.

Не изписвам тук имената на тримата, които са подписали присъдата на книгата ми на 29 юни 1983 г. Те си се виждат във фотокопието на писмото им. Наистина не ги бях запомнила, защото точно на следващия ден, 30 юни 1983 г., се случи едно от най-щастливите събития в живота ми - омъжих се за Голямата си Любов Владимир Дворецки и това отвя като плява всичко, което можеше да помрачи радостта ми.

Видях в интернет, че и тримата от някогашната "Народна младеж" са живи и здрави, сигурно и досега си поетстват, но нито знам къде публикуват, нито бих се поинтересувала. А защо не "поработих" над ръкописа си с Красимир Машев? Защото Варна ми се стори далече и нямаше да ми е лесно да прелитам за творчески разговори дотам, въпреки че по онова време до града имаше редовни самолетни полети. А и защото в третото издателство, в което бях изпратила ръкописа си - "Христо Г. Данов", Пловдив, го приеха безусловно.

И досега помня как говорих по телефона с Петър Анастасов и той ми каза: "Гергина, ще издадем книгата. Изживейте едно щастливо лято!" И аз наистина изживях едно от най-щастливите си лета през 1983 г. Само дето не подозирах, че книгата ми ще бъде издадена в Пловдив едва в началото на 1990 г. Не бих се учудила, ако някой от София се е възмутил как може в "Хр.Г.Данов" да се издава стихосбирка на недостатъчно "идейно-художествено равнище".

Като резултат бях откъсната от авторите от моето поколение и когато след години реших отново да се появя в литературата, бях посрещната или като изникнал от небитието призрак, или като току-що прописала жена в зряла възраст, на която може да се гледа само със снизхождение.

Не е болка за умиране. Лично аз се радвам на постиженията на всеки мой познат автор. Но не давам външен израз под формата на лайкове на никой, който се отнася към мен по гореспоменатите два начина.

А това, че някога изпращахме ръкописите си с леки вариации (например в заглавието) едновременно в няколко издателства, не знам дали се практикува и сега. Вече предпочитам да работя с конкретно издателство.

По-надолу публикувам стихотворенията, които дадоха заглавията на двата варианта на моята стихосбирка.

Припомням, едната от тях, „Легенда за вградената сянка“, беше категорично отхвърлена през 1983 г. от издателство „Народна младеж“ като „неиздържаща на повишените идейно-художествени изисквания на редакция „Поезия“, а другата – „Заслужени възмездия“, ми беше върната за преработване от издателство „Георги Бакалов“, Варна.

За идейните качества на стиховете вече никой не мисли. Остава да прецените какви са художествените. И двете през 1990 г. излязоха в стихосбирката ми „Човекът, когото си чакал“. Включих ги и в „Сняг и нежност” – избрани стихотворения, 2007г., „Издателско ателие Аб”

„   „   „

Тези остри делници с възмездия заслужени –

изопват ме маршрутите, които си избрах.

( Ако росата знаеше колко ми е нужна,

би ли се промъкнала през столичната прах?)

Само нощем, тихо, в сънища кометови,

пулсът тлее временно пред следващия старт.

( Ако намеря някога, заспала на лицето ми,

излишна и измислена предутринна роса...)

ЛЕГЕНДА ЗА ВГРАДЕНАТА СЯНКА

Дни наред от поглед се пазя

и курбан те вричам.

По хиляда пъти те мразя

и те заобичвам...

Любовта ти дебна нечуто

и не вярвам в нея,

и очаквам всяка минута

да ми отмилееш,

че да стегна в каменни скоби

сянката ти стройна

и да мога пак, моя обич,

да си спя спокойно,

мисълта за твоята нежност

да не ме влудява,

та да вдигна здраво градежа –

за чест и прослава.

Но макар с набрна обида

и с готови скели,

все не мога да те зазидам

в хладните темели.

Зная всяко майсторство колко

скъпа жертва струва,

но кръвта ми пламва от болка,

че ще те загубя

и ръката тегне скосена –

яростна и слаба.

Сигурно я няма у мене

майсторската дарба.

Та това е. Банално звучи, но в крайна сметка, кой каква майсторска дарба е имал, времето ще каже. 

Знам, че рано или късно всичко си отива на мястото.