Може би ще се случи...

Споделям още един откъс от книгата си „Откриването на Дагоберта“, издадена през 2012 г. във Военно издателство. Напоследък се случва да си спомям за Лисабон, а той се споменава и в този мой разказ.

МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ СЛУЧИ...

         ...в Лисабон или Париж, в Брюксел, в Берлин, в Ню Йорк или Варшава... Тя ще седи край масата пред някакво кафене на оживена улица, ще преглежда разсеяно някакъв вестник, колкото да си дава вид, че прави нещо, докато чака... Ще се пита дали усеща някакво вълнение и откровено ще си отговаря, че май не... Хората наоколо ще говорят високо, ще се смеят... и от това тя ще се чувства добре... дори много добре... Ще си мисли, че дори и да чака напразно, си струва, щом се е потопила в този освежителен фреш от делнични разговори и смехове...

         После мъжът ще дойде. Ще се усмихне бодро, с енергично движение ще отдръпне стола срещу нея и ще седне... Ще я поздрави с Бoн диа (или бонжур, гутен морген, или гуд моонинг, или джиен добри)... Тя любезно ще му отговори...

Той ще се загледа в нея и ще й каже: „Сеньора (или Мадам, или Фрау, Мисиз или Пани)... Не сме се виждали отдавна... Изглеждате много добре!”

Тя ще му каже същото... Ще заговорят за онова, което всеки от двамата прави в момента... и инстинктивно няма да се осведомят взаимно как са съпругът/съпругата, децата...

След първата размяна на учтиви реплики всеки ще изучава ненатрапчиво чертите на другия... ще открива някакви промени, но, като по чудо, от паметта ще изплува образът, познат отпреди...       

Той ще се запита дали да й каже, ей така, почти на шега: „Знаете ли, Сеньора (или Мадам, или Фрау, Мисиз или Пани)... тогава бях почти влюбен във Вас. Може би наистина бях влюбен във Вас...” и няма да й го каже...

Тя ще се запита дали да му отговори, също почти на шега: „Мисля, че и аз бях малко влюбена във Вас!”, но няма да отговори нищо...

Ще продължат да разговарят за това как преди време животът ги е срещнал случайно и за кратко. И после всеки от тях, за кратко, си е спомнял за другия... Каква хубава идея, да се срещнат отново, за кратко!

Тя ще осъзнава, че е имало защо да си спомня за него... макар и за кратко... Той ще осъзнава същото...  Всъщност, може би не трябваше само любезно да се поздравят при тази среща след толкова време, а да се устремят един към друг, той да я прегърне, тя да се сгуши в ръцете му... Всеки от тях си отдъхва с облекчение, че не се е случило точно така... Човек не бива да обръща внимание на моментните си увлечения, просто сърцето ти отлита за малко нанякъде, рее се зашеметено в някакви висоти, където кислородът вече не достига... и после се връща опитомено там, където му е мястото. Случва се на всеки, на такива неща няма смисъл да се отдава значение.

         „Е, добре, вече трябва да тръгвам!” – казва той. Тя съжалява, че не е произнесла първа тези думи. Но си дава сметка, че по-скоро би казала: „А аз не искам да си тръгвам.” И знае, че той би й отговорил: „Впрочем, аз също...”

         ... и в този момент аз ще се отдалеча от мястото на срещата им, за да ги оставя да правят каквото намерят за добре.

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г., 

Военно издателство

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

"Малко метеорология" от "Откриването на Дагоберта"

 

Споменах за този откъс от романа ми в разкази "Откриването на Дагоберта", издаден през 2012 г. във Военно издателство, по повод разказа на Георги Господинов "Да търсиш Карла в Лисабон" от сборника му "И всичко стана луна" с първо издание през 2013 г. Ако някой се поитересува в какъв контекст съм го споменала, може да прочете предишия текст в блога ми: Размисли по повод един конкурс  

Направих си лична страница в полския сайт iGoogle. Предпочетох полския вариант, за да поддържам и обогатявам знанията си по този език - учих го две години и нямам никакво намерение да го забравя.

         Обзаведох виртуалната си страница с всички възможни рубрики, които ме интересуват: он-лайн издания на полски вестници, репродукции на картини от Леонардо да Винчи, Ван Гог, Салвадор Дали и Едуард Хопър, снимки на котета, хороскоп, вицове, три вида виртуални речници, информация за полските имени дни и още доста неща, така че да се чувствам уютно на тази страница.

         Подбрах си старателно изображението, което стои най-отгоре. Измежду десетки варианти се спрях на снимки от Великата китайска стена, покрита със сняг. Изборът ми се оказа особено сполучлив, защото тези снимки се сменят четири пъти в различните периоди на денонощието:  в ранната сутрин, деня до обед, следобеда и вечерта.

         Накрая добавих и рубриката: Време. Можех да реша сама в кои градове по света ме интересува метеорологичната ситуация. На първо място избрах Варшава. Не само защото сайтът е полски, а и защото Варшава се оказа ключов град в живота ми. Неочаквано там открих една къща, която години наред, още от ранната ми младост, виждах във въображението си и бях убедена, че е само моя измислица, а изненадващо я разпознах на площада Ринек в полската столица. Но тази история съм я описала подробно в друга книга... И още - във Варшава преди година и половина попаднах, макар и за кратко, в ролята на студентка, защото съм привърженичка на ученето през целия живот - това също съм го описала в онази книга - а когато човек искрено се вживее в една роля, той напълно се слива с нея, така че аз се върнах в младостта си и като че ли животът ми тръгна отново от началната точка, когато човек завършва университет и оттук нататък всичко му предстои. Много важно място се оказа за мен Варшава.

         Следващият град в метеорологичната рубрика на моята лична интернет страница е, разбира се, София. Нужно ми е да знам какво ще бъде времето всеки ден, за да се обличам подходящо и т.н.

          Добавям... Страсбург. Защо Страсбург? Преди всичко, защото след седмица заминавам там, за да отразявам сесията на Европейския парламент. Но и по други причини. Когато преди пет години за първи път пристигнах в този град, си казах: „Е, хубаво, но не е като Париж!” По улиците се чуваше говор на различни езици - чужденци отвсякъде работят в представителствата на европейските институции. Често долавях руска реч - в Брюксел това е рядкост... Бих могла да кажа, че неусетно започнах да харесвам Страсбург заради многоезичието му... Но не е само заради това. Страсбург - защото е на границата с Германия и носи духа на нейната култура наравно с френската... а аз имам слабост и към Германия... И още - в Страсбург винаги спокойно са съжителствали католици и протестанти. Тук, влизайки ту в католически, ту в протестантски църкви, за пореден път почувствах, че ми е по-близък католицизмът - макар да не съм религиозна. Просто усещане, което долових за първи път в катедралата „Свети Петър” в Рим, а по-късно - и в Полша... Има и нещо съвсем лично. Кой знае защо, когато съм в Страсбург, понякога чувствам присъствието на майка си. Напълно необяснимо усещане, защото мама никога не е идвала в този град. Веднаж пък ми се стори, че видях на една от улиците моя починал братовчед Митко и наивно си казах: „А ако всъщност починалите просто отиват да живеят в друг град и можеш да ги срещнеш, стига да знаеш точно къде са заминали? Само че това е изключително трудно, защото градовете по света са много...” Глупави размишления. Но, да речем, Страсбург е градът, в който ми се струва, че бих срещнала мои близки и познати от други измерения... Затова искам да знам какво е времето там.

         Накрая допълвам метеорологичната си рубрика и с... Лисабон! Лисабон с дългата му палмова улица Aвенидa дa Либердад, с устието на река Тежу и паметника на португалските мореплаватели, и с кулата Белем... и с всичко онова, което сега изниква в паметта ми... Първото ми впечатление от Лисабон леко ме разочарова. Очаквах веднага да ме грабне неповторима атмосфера, а от летището до хотела ми покрай прозореца на таксито се нижеха съвсем обикновени сгради. После градът започна да се разтваря пред мен, като човек, когото опознаваш постепенно и скоро усещаш, че започваш много да го харесваш, а едва след като се разделите, разбираш, че, всъщност, онова, което изпитваш към него, е любов.

         Обичам Лисабон заради палмите, които ме карат да се чувствам на друг, далечен континент. Обичам го заради пъстроцветните му жители - в него ще срещнеш всички нюанси на черното и бялото и тази пъстрота на човешките лица ми е близка, вълнува ме, опиянява ме... Искам да знам какво е времето в Лисабон! Дали се задава дъжд и смуглите продавачи на сувенири прибират бързо дребната си стока от тротоарите, свиват я на вързоп и се втурват да се спасяват от първите капки... или ще грее слънце над хълмовете, по които малкото туристическо трамвайче разхожда любителите на необичайното из криволичещите тесни улички на стария квартал - трамвайчето минава толкова близо до фасадите на ниските къщи, че може да докоснеш прането, простряно под прозорците!...

         Днес, неделя, 28 февруари 2010 г., 21 часа... във Варшава температурата е 6 градуса, облачно е... но вероятно става за разходка. В кафенетата по улица „Нови швят” посетителите се наслаждават на часовете преди новата работна седмица... може би...

         ...по улицата тича красиво снежнобяло куче, силното му гъвкаво тяло се устремява към Ринек...

         По същото време в София е 8 градуса и също е облачно... Синът ни гледа по телевизията българския финал за Евровизия, пита ни дали ще гласуваме за някоя от песните, ние се колебаем... баща ми си прави чай... мисля дали съм купила достатъчно мартеници за утре.

         В Страсбург е 10 градуса, частична облачност. По улиците в този час едва ли са останали много хора - там е така, прибират се по домовете по-рано. Сградите на европейските институции заспиват, а в катедралата сенки от минали векове свирят беззвучно на орган...

         Учудващото е, че в момента температурата в Лисабон е почти същата, както и в Страсбург - 11 градуса. И също е облачно. Като че ли над цяла Европа има облаци... или поне в подбраните от мен градове... Мислено тръгвам към брега на река Тежу... там, откъдето в далечината се вижда голямата статуя на Христос, разперил ръцете си - същата, както в Рио де Жанейро, но по-малка...  отивам и още по-нататък, където реката се влива в океана... някога ще го прекося... но не сега, има време до тогава...

Гергина Дворецка

Откъс от романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, 2012 г.

Военно издателство

 

 

 

Размисли по повод един конкурс

В студиото на програма "Христо Ботев" на БНР, от което се излъчваше авторското ми предаване "Младежта среща Европа", есента на 1992 г. Разглеждам произведения, посветени на Европа без граници, на участници във второто българско издание на едноименния конкурс, които съм поканила за събеседници. Автор на снимката е Кирил Георгиев, един от победителите през 1992 г.

Тези дни отново ми се обади приятелката ми Емилия Нечева, с която през 1991 и 1992 г. организирахме в БНТ и БНР Международния конкурс „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия (RAI). Беше се въодушевила, че по нейна идея издирих от архивите си есето, с което Георги Господинов през 1991 г. стана един от петимата младежи, наградени с пътуване до Венеция от конкурса на БНР. Вярно е, че намерих не самия оригинал на есето, а неговия превод на италиански, защото колегите от RAI държаха да се запознаят с произведенията, отличени от журито във всяка страна, включила се в конкурса. Тогава между 26-те европейски страни участнички беше и България. Така обаче стана още по-интересно – на практика, намерих първия превод на чужд език на текст от Георги Господинов. Писах за това в блога си: Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

При последното ни чуване по телефона Еми вече беше ходила на Пролетния панаир на книгата пред НДК в деня, когато световноизвестният днес писател даваше автографи. Редила се беше на дългата опашка, но така и не дочакала автограф. Надяваше се това да стане все някога.

„Но знаеш ли колко силно впечатление ми направи Георги Господинов – коментираше възторжено приятелката ми. – Гледах го отдалече как разписва книгите. На всеки отделяше специално внимание, на всеки намираше какво да каже.“

Бих обяснила на Еми, че повечето автори правят така, за да печелят читатели, но тя продължаваше да говори въодушевено: „И ми хрумна още една идея: да направиш интервю с Георги Господинов и да го питаш какво се е променило за него от времето, когато спечели първия си международен конкурс и ти го заведе с другите наградени във Венеция, и сега!“

Тук вече реших да я прекъсна:

-                     Еми, ти май не си прочела внимателно онова, което написах преди дни в блога си. От един момент нататък Георги Господинов изобщо не искаше да споменава защо е бил във Венеция през есента на 1991 г.!

Припомням, че в своя „Естествен роман“ той отделя специално внимание на пребиваването си там, но описва повода да се намира в Италия така: „Не помня дали отбелязах дотук, че съм на европейска студентска среща. Но то е почти без значение.“  В откъса за Венеция в романа, разказва и за романтичното си запознанство с португалката Карла. Години по-късно в разказа си „Да търсиш Карла в Лисабон“, посветен изцяло на спомена за това романтично запознанство, подхвърля мимоходом за първото си излизане извън България, когато границите току-що са се отворили, Видял въпросната Карла „на една многолюдна младежка среща на италианския бряг на Адриатика“. Тук дори не споменава Венеция.

Гледах тези дни специалното предаване по БНТ 1 „Георги Господинов в убежището на времето“ и едно интервю с него в неделя сутринта по същата телевизия. Забелязах, че обича да говори за неслучилите се неща в живота, включително за наградите, които е очаквал, но не е получил, и в един момент се запитах: „Ами ако през 1991 г. журито ни не го беше определило като един от победителите в конкурса „Младежта среща Европа“? Веднага си отговорих, че той пак би станал известен писател, защото има не само талант, но и огромната амбиция да се наложи в литературата – от млад постоянно участва в конкурси, целенасочено върви към утвърждаването на името си.

Зададох си въпроса още по-откровено: „Ако знаеше, че след години Георги Господинов ще демонстрира пълно пренебрежение към международния конкурс, благодарение на който за първи път излезе извън България, би ли дала гласа си той да бъде сред наградените?“ И също толкова откровено си отговорих: Не, не бих гласувала за него.

Мъжът ми се пошегува, че би трябвало да озаглавя текста, който четете сега: „Защо ли заведох Георги Господинов във Венеция през 1991 г.?“ Аз пък се пошегувах, че това заглавие би било съвсем точно. Но шегата настрана, над 30 години по-късно си казвам, че определено на мястото на световноизвестния днес писател трябваше да бъде друг млад човек, който би се гордял, че е спечелил този конкурс. Конкурсът остави у много от участниците ярък спомен, дори и да не са били отличени с награда, а какво да говорим за голяма част от наградените! Вече съм споменавала в блога си за такива случаи. Ще добавя още един. Преди 2-3 години се запознах с талантливата пианистка Зорница Радионова, съпругата на виртуозния цигулар Йосиф Радионов. Тя се оказа сестра на Десислава Дамянова, която през 1991 г. спечели пътуване до Венеция заедно с Георги Господинов и още 3 момичета. Разбрах, че в семейството им винаги са си говорили с много топло чувство за конкурса „Младежта среща Европа“.

Нямам представа защо новият носител на „Букър“ през годините започна да го определя като „някакъв конкурс“ и не обича да обяснява как така веднага след падането на „желязната завеса“ се е озовал „на една многолюдна младежка среща на италианския бряг на Адриатика“. Срамно ли е да кажеш, че си попаднал там, защото си спечелил конкурс в конкуренция с пишещи младежи от цяла България? Странни са меандрите на авторовите емоции! И ако авторът се срамува да спомене за спечелването на конкурса, не е ли логично аз, като организатор на този конкурс, със задна дата да съжалявам, че на негово място не сме избрали друг младеж?

Тогава нямаше да имам повод да припомням, че Георги Господинов е един от първите наградени с пътуване до Венеция през 1991 г.! А може би това е обяснението за учудващото подценяване на тази награда от страна на все повече набиращия световна известност автор: откъде накъде Гергина ще си мисли, че има някакво участие в творческата му кариера! Организирала някакъв конкурс, после придружила победителите в него във Венеция!  

Защо ли обаче си мисля, че ако в очите на популярния автор бях останала само като журналистката, която е организирала един спечелен от него конкурс, щях да му бъда по-симпатична. Впоследствие обаче той разбра, че аз също съм автор на стихове и проза. Забелязала съм, че немалко изявяващи се на литературното поприще предпочитат да ме възприемат единствено като журналистката, отразяваща творческите им успехи, но не и като посестрима по перо. Естествено, от това написаното от мен няма да стане по-.лошо, нито написаното от тях ще стане по-хубаво.

Никога Господинов не ми е казвал, че е чел нещо от мен, само веднъж, преди години, ме попита, леко иронично: „Продължаваш ли да пишеш?“ Отговорих: „Да, продължавам.“ Май тогава бях издала сборника си с разкази „Откриването на Дагоберта“, на който и досега много държа. Доста от сюжетите в него са свързани с мои преживявания, докато бях журналистка в Българското национално радио. Там съм разказала и за конкурса „Младежта среща Европа“. Разказът за него написах през 2010 г. и той завършва така: „Сега се питам искам ли да срещна отново хората, за които разказах тук, и си отговарям откровено, че не. Нямам желание да ги видя остарели. Предпочитам да си остана с най-ранния спомен от „едно италианско лято”, в което като че ли нищо особено не се случи, а го помня вече 20 години.“

Интересно ми е, че като гледам напоследък интервютата на Господинов, откривам някои сходства. Оказва се, че той също намира за важни и запомнящи се моментите, в които като че ли нищо не се случва.  Докато четях наскоро разказа на Георги Господинов „Да търсиш Карла в Лисабон“ от сборника му "И всичко стана луна", открих още едно сходство: разказът завършва с това, че основният герой, съвпадащ с автора, няма желание да види как изглежда Карла 20 години по-късно. Усещам близък и начина, по който той описва разходките си из Лисабон в търсене на Карла. За илюстрация публикувам в блога си разказа „Малко метеорология“ от сборника ми „Откриването на Дагоберта.“ Слава Богу, че моята книга е издадена през 2012 г., а първото издание на „И всичко стана луна“ на Господинов излиза година по-късно, през 2013 г., т.е. няма как да бъда заподозряна, че аз съм се повлияла от него.

Видях го на живо наскоро на приема в посолството на Италия по повод националния празник на страната. Поздравих го за наградата му „Букър“ и за филма по БНТ 1. Не се сетих да го питам дали пази оригинала на есето си, с което спечели своето пътуване до Венеция през 1991 г. Бих го публикувала на сайта ни, така както негови стари учители извадиха от архива първото му публикувано стихотворение като третокласник. Но като знам, че не обича да говори за участието си в конкурса „Младежта среща Европа“, какъв смисъл имаше да му припомням за него. Естествено, няма да се вслушам и в предложението на приятелката ми Емилия Нечева да го интервюирам как се чувства 32 г. след награждаването му в този конкурс.   

На италианския прием преди три дни не сме разговаряли повече. Видях го в някакъв момент сред малка групичка от хора. С придобития си рефлекс на фоторепортер долових, че би се получила добра снимка, но не ми се влизаше в ролята на папарак.

Пак се замислих какво щеше да стане, ако вместо Георги Господинов бяхме наградили друг млад човек през 1991 г.. Нямаше да се появят няколкото страници в „Естествен роман“, посветени на пребиваването му във Венеция. Нямаше да се запознае там с португалката Карла и през следващите години да се вълнува от съдбата на нейната родина, както го е описал в разказа си „Да търсиш Карла в Лисабон“. Разбира се, и този негов разказ нямаше да се появи, защото ако не беше ходил на младежката среща във Венеция, нямаше там да се запознае с Карла и тя не би се превърнала в постоянен копнеж и творчески импулс за него. Е, какво толкова! Сигурно и без тези моменти от личната му и творческа биография щеше да е известен автор и носител на „Букър“.

Все ми се струва обаче, че животът му би бил емоционално по-беден без пътуването му до Венеция през 1991 г. Добре, че миналото може да се променя само във въображението ни.

С такава картичка, желаещите да се включат в Международния конкурс "Младежта среща Европа", организиран от Младежка редакция на БНР, можеха да израдят подкрепата си за Европа без граници. Нещо като младежки референдум за обединена Европа, който провеждаха колегите от Италианското радио и телевизия RAI, а ние пренесохме в България. Днес това може би изглежда твърде романтично и наивно, но преди 30-ина години въодушеви много младежи 

Още по темата в блога ми:

Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!

Ветерани на конкурса „Младежта среща Европа“ 30 години по-късно

"Младежта среща Европа" - из историята на едно радиопредаване