В студиото на програма "Христо Ботев" на БНР, от което се излъчваше авторското ми предаване "Младежта среща Европа", есента на 1992 г. Разглеждам произведения, посветени на Европа без граници, на участници във второто българско издание на едноименния конкурс, които съм поканила за събеседници. Автор на снимката е Кирил Георгиев, един от победителите през 1992 г.Тези
дни отново ми се обади приятелката ми Емилия Нечева, с която през 1991 и 1992
г. организирахме в БНТ и БНР Международния конкурс „Младежта среща Европа“ на Италианското радио и телевизия (RAI). Беше се въодушевила, че по нейна идея издирих от архивите
си есето, с което Георги Господинов през 1991 г. стана един от петимата
младежи, наградени с пътуване до Венеция от конкурса на БНР. Вярно е, че
намерих не самия оригинал на есето, а неговия превод на италиански, защото
колегите от RAI държаха да се запознаят с произведенията, отличени от журито
във всяка страна, включила се в конкурса. Тогава между 26-те европейски страни
участнички беше и България. Така обаче стана още по-интересно – на практика,
намерих първия превод на чужд език на текст от Георги Господинов. Писах за това
в блога си: Георги Господинов спечели първата си международна награда още през 1991 г.!
При последното ни чуване по телефона Еми вече
беше ходила на Пролетния панаир на книгата пред НДК в деня, когато световноизвестният
днес писател даваше автографи. Редила се беше на дългата опашка, но така и не
дочакала автограф. Надяваше се това да стане все някога.
„Но знаеш ли колко силно впечатление ми направи
Георги Господинов – коментираше възторжено приятелката ми. – Гледах го отдалече
как разписва книгите. На всеки отделяше специално внимание, на всеки намираше
какво да каже.“
Бих обяснила на Еми, че повечето автори правят
така, за да печелят читатели, но тя продължаваше да говори въодушевено:
„И ми хрумна още една идея: да направиш интервю с Георги Господинов и да го
питаш какво се е променило за него от времето, когато спечели първия си
международен конкурс и ти го заведе с другите наградени във Венеция, и сега!“
Тук вече реших да я прекъсна:
-
Еми, ти май не си прочела внимателно онова, което
написах преди дни в блога си. От един момент нататък Георги Господинов изобщо
не искаше да споменава защо е бил във Венеция през есента на 1991 г.!
Припомням, че в своя „Естествен роман“
той отделя специално внимание на пребиваването си там, но описва повода да се
намира в Италия така: „Не помня дали отбелязах дотук, че съм на
европейска студентска среща. Но то е почти без значение.“ В откъса за Венеция в романа, разказва и
за романтичното си запознанство с португалката Карла. Години по-късно в разказа си „Да търсиш Карла в Лисабон“,
посветен изцяло на спомена за това романтично запознанство, подхвърля мимоходом
за първото си излизане извън България, когато границите току-що са се отворили,
Видял въпросната Карла „на една многолюдна младежка среща на италианския бряг
на Адриатика“. Тук дори не споменава Венеция.
Гледах тези дни специалното предаване по БНТ 1 „Георги
Господинов в убежището на времето“ и едно интервю с него в неделя сутринта по
същата телевизия. Забелязах, че обича да говори за неслучилите се неща в
живота, включително за наградите, които е очаквал, но не е получил, и в един
момент се запитах: „Ами ако през 1991 г. журито ни не го беше определило като
един от победителите в конкурса „Младежта среща Европа“? Веднага си отговорих,
че той пак би станал известен писател, защото има не само талант, но и огромната
амбиция да се наложи в литературата – от млад постоянно участва в конкурси,
целенасочено върви към утвърждаването на името си.
Зададох си въпроса още по-откровено: „Ако знаеше, че след
години Георги Господинов ще демонстрира пълно пренебрежение към международния конкурс,
благодарение на който за първи път излезе извън България, би ли дала гласа си
той да бъде сред наградените?“ И също толкова откровено си отговорих: Не, не
бих гласувала за него.
Мъжът ми се пошегува, че би трябвало да озаглавя текста,
който четете сега: „Защо ли заведох Георги Господинов във Венеция през 1991
г.?“ Аз пък се пошегувах, че това заглавие би било съвсем точно. Но шегата
настрана, над 30 години по-късно си казвам, че определено на мястото на
световноизвестния днес писател трябваше да бъде друг млад човек, който би се
гордял, че е спечелил този конкурс. Конкурсът остави у много от участниците ярък
спомен, дори и да не са били отличени с награда, а какво да говорим за голяма
част от наградените! Вече съм споменавала в блога си за такива случаи. Ще
добавя още един. Преди 2-3 години се запознах с талантливата пианистка Зорница
Радионова, съпругата на виртуозния цигулар Йосиф Радионов. Тя се оказа сестра
на Десислава Дамянова, която през 1991 г. спечели пътуване до Венеция заедно с
Георги Господинов и още 3 момичета. Разбрах, че в семейството им винаги са си
говорили с много топло чувство за конкурса „Младежта среща Европа“.
Нямам представа защо новият носител на „Букър“ през годините
започна да го определя като „някакъв конкурс“ и не обича да обяснява как така
веднага след падането на „желязната завеса“ се е озовал „на една многолюдна
младежка среща на италианския бряг на Адриатика“. Срамно ли е да кажеш, че си
попаднал там, защото си спечелил конкурс в конкуренция с пишещи младежи от цяла
България? Странни са меандрите на авторовите емоции! И ако авторът се срамува
да спомене за спечелването на конкурса, не е ли логично аз, като организатор на
този конкурс, със задна дата да съжалявам, че на негово място не сме избрали
друг младеж?
Тогава нямаше да имам повод да припомням, че Георги
Господинов е един от първите наградени с пътуване до Венеция през 1991 г.! А
може би това е обяснението за учудващото подценяване на тази награда от страна
на все повече набиращия световна известност автор: откъде накъде Гергина ще си
мисли, че има някакво участие в творческата му кариера! Организирала някакъв
конкурс, после придружила победителите в него във Венеция!
Защо ли обаче си мисля, че ако в очите на популярния автор
бях останала само като журналистката, която е организирала един спечелен от
него конкурс, щях да му бъда по-симпатична. Впоследствие обаче той разбра, че
аз също съм автор на стихове и проза. Забелязала съм, че немалко изявяващи се
на литературното поприще предпочитат да ме възприемат единствено като
журналистката, отразяваща творческите им успехи, но не и като посестрима по
перо. Естествено, от това написаното от мен няма да стане по-.лошо, нито
написаното от тях ще стане по-хубаво.
Никога Господинов не ми е казвал, че е чел нещо от мен, само
веднъж, преди години, ме попита, леко иронично: „Продължаваш ли да пишеш?“
Отговорих: „Да, продължавам.“ Май тогава бях издала сборника си с разкази
„Откриването на Дагоберта“, на който и досега много държа. Доста от сюжетите в
него са свързани с мои преживявания, докато бях журналистка в Българското
национално радио. Там съм разказала и за конкурса „Младежта среща Европа“. Разказът
за него написах през 2010 г. и той завършва така: „Сега се питам искам ли да срещна отново хората, за които разказах тук,
и си отговарям откровено, че не. Нямам желание да ги видя остарели. Предпочитам
да си остана с най-ранния спомен от „едно италианско лято”, в което като че ли
нищо особено не се случи, а го помня вече 20 години.“
Интересно ми е, че като гледам напоследък интервютата на
Господинов, откривам някои сходства. Оказва се, че той също намира за важни и
запомнящи се моментите, в които като че ли нищо не се случва. Докато четях наскоро разказа на Георги
Господинов „Да търсиш Карла в Лисабон“ от сборника му "И всичко стана луна", открих още едно сходство: разказът
завършва с това, че основният герой, съвпадащ с автора, няма желание да види
как изглежда Карла 20 години по-късно. Усещам близък и начина, по който той
описва разходките си из Лисабон в търсене на Карла. За илюстрация публикувам
в блога си разказа „Малко метеорология“ от сборника ми „Откриването на
Дагоберта.“ Слава Богу, че моята книга е издадена през 2012 г., а първото
издание на „И всичко стана луна“ на Господинов излиза година по-късно, през
2013 г., т.е. няма как да бъда заподозряна, че аз съм се повлияла от него.
Видях го на живо наскоро на приема в посолството на Италия по
повод националния празник на страната. Поздравих го за наградата му „Букър“ и
за филма по БНТ 1. Не се сетих да го питам дали пази оригинала на есето си, с
което спечели своето пътуване до Венеция през 1991 г. Бих го публикувала на
сайта ни, така както негови стари учители извадиха от архива първото му
публикувано стихотворение като третокласник. Но като знам, че не обича да
говори за участието си в конкурса „Младежта среща Европа“, какъв смисъл имаше
да му припомням за него. Естествено, няма да се вслушам и в предложението на
приятелката ми Емилия Нечева да го интервюирам как се чувства 32 г. след награждаването
му в този конкурс.
На италианския прием преди три дни не сме разговаряли повече.
Видях го в някакъв момент сред малка групичка от хора. С придобития си рефлекс
на фоторепортер долових, че би се получила добра снимка, но не ми се влизаше в
ролята на папарак.
Пак се замислих какво щеше да стане, ако вместо Георги
Господинов бяхме наградили друг млад човек през 1991 г.. Нямаше да се появят
няколкото страници в „Естествен роман“, посветени на пребиваването му във
Венеция. Нямаше да се запознае там с португалката Карла и през следващите
години да се вълнува от съдбата на нейната родина, както го е описал в разказа
си „Да търсиш Карла в Лисабон“. Разбира се, и този негов разказ нямаше да се
появи, защото ако не беше ходил на младежката среща във Венеция, нямаше там да
се запознае с Карла и тя не би се превърнала в постоянен копнеж и творчески
импулс за него. Е, какво толкова! Сигурно и без тези моменти от личната му и
творческа биография щеше да е известен автор и носител на „Букър“.
Все ми се струва обаче, че животът му би бил емоционално
по-беден без пътуването му до Венеция през 1991 г. Добре, че миналото може да
се променя само във въображението ни.
С такава картичка, желаещите да се включат в Международния конкурс "Младежта среща Европа", организиран от Младежка редакция на БНР, можеха да израдят подкрепата си за Европа без граници. Нещо като младежки референдум за обединена Европа, който провеждаха колегите от Италианското радио и телевизия RAI, а ние пренесохме в България. Днес това може би изглежда твърде романтично и наивно, но преди 30-ина години въодушеви много младежи