По повод Деня на
Европа, 9 май, споделям откъс от книгата ми „Откриването на Дагоберта”, който
написах през лятото на 2010 г. за 20-тата годишнина на предаването ми за
обединена Европа. То се излъчи за първи път на 20 юли 1990 г. и реално е
първото радиопредаване за евроинтеграция в България. Първоначално заглавието му
беше „Младежта среща Европа”, през март 1998г. стана „Европейски проекти”, а от
началото на ноември 2011 г. е „Европа без граници”. Основната му идея обаче
винаги е била една и съща: европейското обединение! В откъса, озаглавен „Младежта
среща Европа” си припомних как се роди замисълът за това предаване през лятото
на далечната 1990 г., когато току-що бяха започнали промените в някогашния европейски
„социалистически лагер” и двете, доскоро разделени от „желязната завеса”
Европи, вече плахо подаваха ръце една към друга. Историята на предаването ми,
което съществува и до днес, започна с една служебна командировка до Италия, от
която нямах никакви определени очаквания.
МЛАДЕЖТА СРЕЩА ЕВРОПА
В
редакцията влезе главната ни редакторка, приближи се до бюрото ми и каза: „Ще
заминеш за Палермо.”
Изненадах се, но не изпитах никакви
чувства при тази новина.
По-късно се оказа, че ще замина не за
Палермо, а за Парма. Там щяло да има някаква конференция на младежка тема, но
главната редакторка не знаеше точно каква. Изборът да замина се беше паднал на
мен, защото знам френски език. След политическите промени в края на 1989 г.
вече престанахме да пътуваме по линия на някогашната социалистическа
организация за радио- и телевизионен обмен ОИРТ, която винаги ни осигуряваше и
преводачи, така че сега в чужбина можеха да бъдат командировани само
журналисти, владеещи чужди езици. От тогавашните ми колеги в Младежка редакция
на Радиото повечето ползваха само руски.
В случая обаче ставаше дума за конференция в Италия и аз, с моята
диплома от френската гимназия, се оказах единствената подходяща да замина.
И досега се чудя защо приех това
пътуване като нещо съвсем рутинно. Не изпитвах никакво вълнение, в деня на
тръгването приготвих багажа си надве - натри, побрах в малка яркооранжева
найлонова чанта няколко плажни дрехи - нали отивах в топла страна! – и в
напълно делнично настроение се отправих към софийското летище. Там се оказа, че
колежката от отдел „Международна дейност” в Радиото е допуснала малка грешка
при изваждането на билета - той беше с вчерашна дата. Т.е., нямаше да мога да
отпътувам. Някакъв млад служител, след като прочете фамилното ми име, каза, че
е колега на мъжа ми от университета, и сериозно се зае да направи нещо по моя случай.
Стоях пред огромните стъклени прозорци
на летището, гледах свечеряването над София и се питах къде ли ще спя тази нощ
- у дома или в Италия. Изпитвах любопитство как ще се развият нещата, но никак
не се вълнувах дали ще отлетя за Рим.
По някое време дойде състудентът на
мъжа ми - много радостен! Беше успял да уреди заминаването ми.
Чекирах се късно и затова не можах да
си запазя място до колежката от Международния отдел на телевизията, която също
щеше да участва в конференцията в Парма.
Пътувахме в първа класа - самолетните
билети бяха осигурени от Италианското радио и телевизия РАИ и явно цената за
тях не е имала значение. Седях до някакъв белгийски бизнесмен на средна
възраст, който ме заговори на френски. Разговаряхме по време на цялото
пътуване. Той ми се похвали, че ще прекара ваканцията си на един кораб край
бреговете на Гърция - негови приятели го поканили там. За човек от доскорошна
социалистическа страна това изглеждаше като приказка, но не изпитах към
бизнесмена и капчица завист, направих му искрен комплимент колко добре се е
подредил, каква чудесна ваканция ще има! Той ме погледна учудено. Дали не се
хвалеше, за да убеди самия себе си колко добре си живее в сравнение с представителите
на нашия ощетен от политическите разделения „лагер”. Вероятно беше очаквал от
мен друга реакция, а не сърдечни поздравления за предстоящата му тузарска почивка.
Даде ми визитната си картичка. Обещах да му се обадя.
- Много добре говорите френски! -
констатира накрая той. - Колко време сте живели във Франция?
- Не съм живяла нито във Франция, нито
в друга франкофонска страна.
- Е, къде тогава сте научили eзика?
- Във френската гимназия в София! По
социалистическо време все пак получавахме добро образование - отговорих, все
така любезно.
Без да искам, се оказа, че и аз имам с
какво да му се похваля.
Кацнахме на летище „Фиумичино”.
Представители на организаторите ни
чакаха и веднага ни откараха до малък, но много симпатичен хотел близо до Пиаца
дел Пополо, площадът в подножието на парка Пинчо. В същия хотел бяха настанени
и други чуждестранни журналисти, с които на следващия ден щяхме да заминем с
влак до Парма. От групата, събрала се във фоайето на хотела, се отдели мъж в
напреднала възраст с яке тип „винтяга” и се втурна сърдечно да ме поздравява на
френски език:
- Веднага ви познах! Вие сте от
българското Радио! Не ме ли помните, видяхме се във вашия „Международен отдел”.
Бях командирован в София. Аз съм Константин от радиото в Букурещ.
Спомних си за краткотрайната среща с
румънския журналист преди няколко месеца. Сега се държеше като стар приятел и
веднага излязохме с него на разходка заедно с колежката от нашата телевизия.
И досега, 20 години по-късно, помня
онази невероятна вечер в Рим, когато нищо особено не се случи. Просто се
разхождахме по улиците. Горещината, която амбициозно беше доказвала
господството си през деня, сега се усмиряваше и постепенно се превръщаше в
гальовна прохлада. Вратите и прозорците на кафенетата и ресторантите бяха
широко отворени и отвсякъде мощно звучеше песента за „едно италианско лято”,
посветена на футболното първенство, което се провеждаше през 1990 г. в Италия.
Вървяхме по дългата улица „Корсо”,
после се върнахме обратно. В онази вечер не видяхме никакви известни
забележителности на града, а се чувствах чудесно. Само преди няколко часа не
бях сигурна къде ще спя тази нощ - в софийския си дом или в италиански хотел.
Ето, оказваше се, че съм вече в Рим.
Рано сутринта отидох на разходка до
парка Пинчо. Самият парк е на малък хълм. Изкачвах се бавно по виещата се
широка алея, спрях до пресъхналия мраморен фонтан, плесенясал тук-там, полъхна
ме мирис на влага и старина, но слънцето току-що изгряваше и в още младата му
светлина фонтанът приличаше по-скоро на декор от романтичен роман за голяма и
сладка любов. Вече се отдалечавах нагоре по алеята, а все още ме догонваше
мисълта за голяма и сладка любов...
Горе, от върха на хълма, погледнах към
Рим, който се разстилаше пред очите ми... Достатъчна ми беше тази гледка, за да
разбера защо го наричат „Вечният град” – сградите изпълваха не само огромното
пространство до хоризонта, но като че ли се изтегляха и назад във времето,
достигаха до отдалечени епохи...
После тръгнах по други алеи, от двете
страни, като ескорт, бяха подредени пиедестали с бюстове на велики италианци...
Вървейки под големите дървета, почувствах, че отдавна, много отдавна бях
мечтала да бъда тук и мечтата ми се е сбъднала. Вдъхнах дълбоко въздуха на този
град и сърцето ми най-после се отпусна в усещането за щастие. Като че ли дори
след като бях пристигнала в Рим, отказвах да повярвам, че това може да се
случи, за да не бъда отново ужасно разочарована, както в детството си, когато
напразно бях копняла да замина за Италия.
В ранния следобед цялата ни група от
журналисти се качи във влака за Парма. Бях в едно купе с възрастен унгарец,
работещ в РАИ, с когото се опитах любезно да поговоря на руски, но той ме
гледаше така, като че ли нищо не разбира, и не ми отговори. Седеше срещу мен и
ми се струваше, че през цялото време ме наблюдава с критично любопитство и
неодобрение. Явно това мое усещане е било предизвикано от нежеланието му да
разговаряме. При следващите ми идвания в Италия се разбра, че всъщност ме
харесва.
Когато вечерта пристигнахме в Парма, се
оказа, че нашата група доста е закъсняла. На дълга маса в ресторанта на хотела
се бяха разположили журналисти от различни европейски радиа и телевизии. На
почетното място в центъра седеше мургав възрастен мъж с интелигентно лице и
буйна бяла коса. Поздрави ни гостоприемно и с широк жест показа свободните
места, където да се настаним. Веднага се почувствах добре сред тези хора.
Съседите от двете страни на стола ми бяха италианци, но говореха френски, така
че веднага се заприказвахме. Обясниха ми кои са повечето от седящите около
масата. Достолепният белокос мъж, изпълняващ ролята на доайен, беше Пиеро
Карози, една от движещите фигури на международния конкурс, организиран от РАИ,
„Младежта среща Европа”, за който все още не знаех нищо.
До Пиеро лениво протягаше дългите си
крака под масата едър замислен млад човек, от време на време ме гледаше
изпитателно и може би малко тъжно. Почти не участваше в разговорите, държеше се
с достойнство, но някак уморено. Скоро разбрах, че е от Москва. Не приличаше на
руснак - брюнет с тъмни очи. Честно казано, точно в този момент не ми се
контактуваше с него. През всичките години на социализма, който вече май си
тръгваше от България, на всякакви международни прояви първо се запознавахме със
съветските колеги. Беше някакво неписано правило и на политическо, и на
професионално, а и на лично ниво. От няколко месеца обаче у нас ситуацията
започваше да се променя и ми се искаше да опозная журналистите от Западна Европа, така че само
кимнах на московчанина.
В края на вечерята, когато вече цялата
ни огромна група напусна ресторанта, преди да си отидем по стаите, той се
приближи до мен. Веднага заговорихме на „ти”, като малко далечни роднини, които
все по-рядко се срещат. Името му беше Михаил, работеше в Московската телевизия.
Покани ме да седнем за по един чай във фоайето на хотела. Съгласих се.
-
Защо не дойде веднага да се запознаеш с мен? - попитах нахално, като че ли не
бях аз човекът, който със сдържаността си показа, че не търси лично
запознанство.
Въпросът ми обаче зарадва Михаил,
защото остави у него впечатлението, че моята резервираност е била в собственото
му въображение, а всъщност съм искала да си говорим.
- Нещата у вас се промениха и помислих,
че българите вече нямат желание да общуват с представители на Съветския съюз -
обясни той.
Наистина беше проницателен.
- Няма такова нещо! - възразих
категорично. - Винаги ще ми бъде приятно да контактувам със съветски колеги.
Той ме погледна малко недоверчиво, а аз
му се усмихнах.
До малката масичка, на която си пиехме
чая, се приближи високо, слабо момиче, седна до Михаил и бързо-бързо започна да
му говори. Беше напрегната, превъзбудена. Той й отговаряше любезно, тя
изглеждаше разочарована, настояваше за нещо, увещаваше го, той отново
отговаряше любезно. Не чувах думите им, защото във фоайето на хотела беше
твърде шумно. Накрая момичето рязко стана от стола си и се устреми неизвестно
накъде.
- Тя е журналистка от радиото в
Братислава. Иска да ме интервюира, но й казах, че днес е вече много късно -
разясни ми московчанинът разигралата се пред мен сценка.
Изглеждаше горд от интереса на
словачката към него. Дали защото това показваше, че представителка на друга
отделяща се от съветската орбита държава не се поддава на станалото тогава
модно пренебрежение към хората от СССР? Или просто мъжкото му честолюбие беше
поласкано от вниманието, което му засвидетелства една хубава млада жена?
- Да, вече е късно! - съгласих се
охотно. - Довиждане! Утре ще се видим пак!
- Няма ли поне да си допиеш чая? -
изненада се Михаил.
- Не, наистина стана късно. Лека нощ!
Докато вървях към асансьора, забелязах
вихрената словачка, която сега разговаряше с колегата от будапещенското радио -
все така напрегната, превъзбудена. Този път явно беше по-убедителна, защото
унгарецът много бързо пое с нея нанякъде. Зачудих се на ентусиазма й - как й се
правеха интервюта късно вечерта?
На следващия ден се състоя събитието,
за което бях командирована в Парма. Едва сега разбирах какво е то - в София ми
обясниха, че заминавам на младежка проява, и не съобщиха повече подробности, в
Радиото ни все още се работеше по социалистически.
Събитието се оказа конференция,
посветена на следващия етап от международния конкурс „Младежта среща Европа”,
който РАИ организираше вече от няколко години. През лятото на 1990 г., още в
първите месеци след политическите промени в социалистическите страни,
италианските колеги бяха решили да привлекат и тях за участие в конкурса.
Конференцията щеше да се проведе в
сградата на престижното висше училище по бизнес в Парма, където учеха елитни
младежи от цяла Европа и точно в този ден имаха някакъв празник. В слънчевия
двор се бяха събрали изискано облечени млади хора: момчетата - с черни костюми
и вратовръзки, момичетата - с официални рокли и обувки на високи токчета. Да не говорим за
респектиращия вид на преподавателите...
Когато с колегите журналисти се
смесихме с този елегантен свят, осъзнах колко отчайващо зле съм облечена. След
като ме командироваха на младежка проява, не бях и помислила да взимам
официални дрехи. През първата сутрин в Парма си сложих лека розова пола и
розова тениска. С това облекло се чувствах изключително комфортно в разгорелия
се юнски ден, но то никак не се вписваше в заобикалящата ме обстановка.
Към мен се присламчи друг събрат по
съдба - Константин от букурещкото радио. Той беше с вечното си яке тип винтяга
и също се чувстваше неловко. Един до друг поне можехме да си разменяме шеги за
неочакваната ситуация, в която сме се озовали.
- Приличаме на богати американци, които
отиват на опера по дънки и потник, без да им пука! - смееше се румънският
колега и тъкмо когато започвах да придобивам самочувствието на богата
американка, той добави: - Само че ние не сме богати! Просто сме неподходящо
облечени.
(Няколко години по-късно получих
непредвиден реванш за глупавото положение, в което изпаднах в Италия,
непознавайки правилата на тази страна при тържествени случаи човек да бъде винаги
в официални дрехи, независимо дали е обедно време, дали е жега или студ. На
един младежки семинар в Бон по проблемите на толерантността дойдоха и трима
млади италианци. При откриването на семинара те се появиха в черни костюми и
вратовръзки - явно бяха възприели събитието като тържествено - и се почувстваха изключително неловко
сред останалите участници, които бяхме по фланелки и дънки. Още през първата
кафе-пауза италианците отскочиха до стаите си и се върнаха облечени като всички
останали.)
За съжаление, в Парма през лятото на
1990 г., дори ако можех да се отбия до хотела си, за да се преоблека, нямаше да
ми е от полза - в багажа ми имаше само плажни дрехи. Все пак, знаех, че отивам
на младежка проява в гореща Италия... Единственото ми спасение през онзи ден от
незабравимото италианско лято беше, че в чантата си носех тънък сребрист шал,
за да се загърна с него, ако седна някъде на течение - нали българинът
най-много се страхува да не настине и т.н. Наметнах шала върху тениската си и
придобих малко по-приличен вид.
Пиеро Карози се появи сред официално
облеченото множество, примесено с дисонансни елементи като мен и румънския
колега, и с широк жест ни покани да влезем в сградата.
Конференцията за следващия конкурс
„Младежта среща Европа” се провеждаше в зала с голям френски прозорец, от който
се виждаше слънчева градина с ярки цветя. Дори сега, след 20 години, помня
градината в цялата й пъстрота, като огромна разноцветна брошка, пронизана от
златни нишки. Помислих си - ето, сред такива градини учат богатите деца на
Европа! Помислих си още - дано синът ми следва някога тук! Моето дете скоро
щеше да навърши 5 годинки и, като всяка майка, му желаех с цялото си сърце ярко
слънчево бъдеще.
(Когато порасна, синът ми категорично
отказа да се занимава с бизнес. Стана филолог, като баща си и мен. Интересува
се от езикознание, което едва ли ще му донесе големи доходи, но за него е по-важно
удоволствието от работата. Щастлива съм, че прагматичното време, в което
изграждаше характера и светогледа си, не го зарази със стремежа към високоплатени
професии! Сега знам, че единственото, което би харесал в престижното пармско
висше бизнес-училище, би била прекрасната пъстра градина - едно бижу, прорязано
от слънце...)
На конференцията в Парма всеки участник
трябваше да представи своята медия и вижданията си как тя може да се включи в
конкурса за Европа без граници. Работните езици бяха италиански и английски.
Моят английски не беше добър - ако в София ме бяха предупредили какво се очаква
от мен, щях да се подготвя. Италиански по онова време изобщо не знаех. Значи
нямаше да се изкажа. Не трябваше да става така. Потърсих спешно съдействие от другата
българка, референтка в Международния отдел на телевизията. Сънародничката ми
говореше италиански. Помолих я да се изкаже и от мое име. Набързо й обясних
какви младежки предавания правим, как бихме популяризирали конкурса „Младежта
среща Европа” в България. Тя ме слушаше с наведена глава и в един момент заяви,
че не е в състояние да запомни толкова информация.
- Оправяй се, както можеш! - махна
изнервено с ръка.
След малко се изправи пред катедрата и
на блестящ италиански обясни нещо за българската телевизия - долавях отделни
думи с познанията си по френски и испански. Залата я изпрати с аплодисменти.
Усетих, че домакините са във възторг колко добре говори езика им.
Сега дойде и моят ред. Колежката от нашата телевизия ме погледна
тържествуващо и кимна, като че ли ми предаде щафетата. Не оставаше нищо друго,
освен да стана и да заема мястото й пред катедрата. Закрих старателно оскъдните
презрамки на розовата си тениска с тънкия сребрист шал - усетих колко неумело
се съчетават тези два цвята - и заговорих на френски:
- Не знам дали ще ме разберете, защото езикът,
който говоря най-добре, освен моя роден, е френският... Но ще ви разкажа какви
младежки предавания правим в нашето радио - все някоя дума ще доловите...
Изненадващо бързо до мен дойде, като че
ли по въздуха, вестта, че преводачът в кабината знае и френски и ще превежда.
- Parli, parli!
(Говорете, говорете!) - подканиха ме домакините.
И аз говорих... за красивото заглавие
на конкурса „Младежта среща Европа” и за мечтата, която той ще даде на младите
ни български слушатели...
Накрая и на мен ми ръкопляскаха... т.е.,
в този ден на конференцията в Парма България се представи, като цяло, добре,
макар и без координираност на действията и без работа в екип.
По-късно при мен дойде висок рус младеж,
който ми каза на италиански:
- Много добре говориш френски! Разбрах!
Интересното беше, че и аз го разбрах.
Явно, нямаше да ме затрудни изучаването на италиански език. Реших да се заема с
това веднага след завръщането си в София.
Едва на следващата година научих, че
русият младеж е Освалдо, журналист от най-големия вестник на швейцарския кантон
Тичино. В Парма повече не го видях или, по-скоро, повече не го забелязах.
Вечерта ни закараха с автобуси до
някакъв типичен пармски ресторант, където ядохме сирене пармиджано и други
местни специалитети. До мен седеше възрастен италианец, който, разбирайки, че
съм българка, изведнаж се наежи и ми хвърли в очите: „Българският чадър!” Всеки
път, когато ме погледнеше, го повтаряше. Стана ми смешно и тъжно, че единственото,
което му дойде на ум, беше тази формулировка, наложила се като клише след
убийството на българина Георги Марков в Лондон, за което истината така и не се
разкри, но средният европеец беше убеден, че то е станало с отрова, скрита в
български чадър... На онзи италианец и през ум не му мина, че аз нямам нищо
общо с тази афера, дори ако наистина в нея е имало и българска намеса. Той ми
демонстрираше възмущението и презрението си по същия недопустим начин, по който
в момента някой читател би могъл да си каже: „Ама такива ли са италианците!” За
съжаление, и досега много европейци са под наркозата на клишета и обобщения,
прилагани първосигнално при споменаването на някоя нация...
В автобуса на връщане към хотела до мен
седна московчанинът Михаил:
- Защо не искаш да дружиш с мен? -
попита ме с горчивина.
- Не е вярно! - откликнах сърдечно,
искрено развълнувана от тона му и от това как мило изрече на руски „да дружиш с
мен”. - Дай ми адреса си!
Аз също му дадох моите координати.
По-късно никога не си писахме. Повече не го видях.
На връщане от Парма до Рим не пътувахме
в група. Аз взех влака заедно с
румънския колега Константин. И двамата искахме да разгледаме пътьом Флоренция.
Слязохме на гарата и се потопихме в града. Всъщност, точно тук майка ми беше
следвала архитектура през младостта си, точно във Флоренция мечтаеше да се
върне през целия си живот, точно тук се беше влюбила завинаги в Италия и в
моето детство предаде тази неизмерима любов и на мен... Само че във въображението
си аз бях усещала Италия по мой начин и затова разбрах, че съм попаднала в
осъществената си мечта, когато се озовах в Рим, всред алеите на парка „Пинчо”.
Сега исках да видя и маминия италиански блян.
Във Флоренция останахме пет часа.
Градът ми приличаше на огромен театрален декор. Което ме въодушеви. Почувствах
се като участник, макар и статист, в старинен спектакъл. Другото невероятно
преживяване беше да виждам на всяка крачка произведения на архитектурата и
изкуството, чиито репродукции са основна част от световните енциклопедии.
С Константин поседяхме пред статуята на
Давид от Микеланджело. Тогава си помислих къде ли в този град се намира стаята
с много висок таван, където беше живяла майка ми по време на следването си тук
преди години.
После се отправихме към прочутия покрит
мост Понте Векио над река Арно и, докато вървяхме по брега на реката,
румънският колега замечта на глас:
- Представяш ли си да се бяхме родили
не в София или Букурещ, а тук!
- Е-е-ех! - въздъхнах аз.
- Но пък можеше да сме се родили в Централна
Африка, така че нека да не роптаем срещу съдбата! - успокои ме Константин.
От престоя ни във Флоренция запомних и
изкачването по стръмните вити стълбички до купола на катедралата Санта Мария
дел Фиоре. На моменти имахме чувството, че ще издъхнем, колегата ми дори искаше
да се върне, но тъй като аз, въпреки всичко, държах да се изкача догоре, той ме
следваше кавалерски и непрекъснато повтаряше, че съм много виновна пред него.
Вече в Рим, Константин, от своя страна,
ме накара да вървим пеша от гарата до хотела ни, макар че го умолявах да вземем
такси - той така и не се съгласи. Нямало смисъл, близо било! Дали пестеше пари
или искаше да ми отмъсти за алпинизма ни до купола на Санта Мария дел Фиоре?
Останахме още един ден в Рим - колкото
да отида до катедралата Свети Петър и да се разходя по брега на река Тибър - Тéвере...
колко поетично звучеше на италиански!... Колко красив беше италианският език!
Сега си давах сметка, че никога по-рано не съм искала да го науча, макар че
вкъщи майка ми се беше запасила още от младини с учебници и речници на
италиански. Само че, като дете аз бях толкова разочарована и обидена заради
неосъществената си тогава мечта да замина за Италия, че до зряла възраст не
проявих интерес към езика на една примамваща и недостъпна страна.
Тéвере... Как бях могла да се лиша в
продължение на толкова години от красотата на този език?
На обед се срещнахме в хотела с
Константин и колежката от българската телевизия, за да отидем заедно на обяд в
сградата на РАИ. Служителят на рецепцията, млад красив италианец, се осведоми
дали искаме да ни помогне с информация какво да посетим в града. Другите двама
му обясниха, че имаме своя програма за деня. Красавецът се обърна към мен,
вероятно защото си мълчах, и ме попита нещо, от което долових само „Остия”.
Константин ми преведе:
- Пита дали не проявяваш интерес да те
заведе до Остия, на брега на морето?
- Кажи му, че съм омъжена! - рязко
отговорих аз.
Красавецът забеляза раздразненото ми
изражение и произнесе някакво по-дълго изречение, от което разбрах само думата
„cane” (куче). Знаех тази дума и сигурно на лицето
ми се е изписало такова огорчение, че италианецът извика на Константин: „Non
traduca!” (Не превеждайте!) И това го разбрах, защото е почти
като на френски.
Румънският колега обаче ми преведе:
- Казва, че си много рязка, като куче
браниш семейната си чест!
- Е, това не е чак толкова обидно! -
успокоих се аз.
Младият служител от рецепцията също се
успокои, констатирайки, че изражението ми се е омиротворило, и додаде кратка
фраза, в която отново различих „Остия”.
- Казва, че предложението му за Остия
си остава в сила! - услужливо преведе Константин.
Ех, тези италианци! На излизане от
хотела друг млад служител от администрацията ни изпрати с думите: Ci
vediamo! (Ще се видим!) Колко благозвучен език!
Ci vediamo!
В сградата на РАИ се срещнахме с Пиеро
Карози. Обясних му, че още от следващия месец в нашата програма на радиото ще
започнем да правим предаване „Младежта среща Европа”, а когато с него се видим
отново, ще разговаряме на италиански. Пиеро се засмя сърдечно и дори да не ми
повярва, стана му приятно. До мен скептично сумтеше колежката от българската
телевизия. Сбогувах се с достолепния доайен на италианския международен
конкурс, а сънародничката ми остана да уточняват нещо.
Константин ми предложи да отидем заедно
на гости у един млад сътрудник на италианското радио, който го беше поканил в
дома си. Съгласих се. Къщата на сътрудника се намираше близо до река Тибър...
Тéвере... Кокетна постройка, обвита в бръшлян, огряна от следобедното римско
слънце.
В преддверието имаше статуи. Колко
различен беше този дом от познатите ми социалистически апартаменти в родната
София с купищата обувки в антрето и стандартното разположение на стаите - няма
да сбъркаш кое помещение къде се намира, дори да попаднеш някъде за първи път!
Римската къща, в която имах щастието да гостувам, беше като островче от света
на изкуството. В трапезарията, неголямо, но впечатляващо със съвършената си
чистота помещение, също видях скулптури. По стените висяха портрети на
прадедите... А младият ни домакин беше съвсем обикновен римлянин! (Сега се замислям възможно ли е
словосъчетанието „обикновен римлянин” при цялата световноизвестна история на
„Вечния град”! Мисля си обаче и друго - дали, ако в семейните архиви е останала
снимка на наш прапрадядо с калпак и цървули или на прапрабаба със забрадка и
сукман, бихме поставили тези снимки в стаята за гости? Май че не. Не ни се щé да афишираме, че коренът ни е от
село или от малко градче. А за чужденеца и калпакът, и сукманът биха били част
от културното богатство - традиционна българска носия! Едва ли биха ни се
присмели. На приемите по случай националните си празници чуждестранните
посланици в София нерядко се обличат в народна носия, за да посрещнат гостите в
посолството. И през ум не им минава да се срамуват. Напротив, горди са с
традицията си: нашите прадеди са се обличали така! Имате ли нещо против?)
В малката трапезария на младия ни
италиански домакин се почувствах като в музей, но жив музей, не потънал в прах
и откъснат от днешния ден. Семейството му живееше заедно със своето минало, а
не загърбвайки го, завирайки го притеснено в килера...
Пихме някакво много специално вино,
което младежът отвори в наша чест. И досега помня, че виното беше кисело, и не
знам защо домакинът ни толкова се гордееше с него. Но това също е достойно - да
се гордееш с виното, което сервираш на гостите си! За теб то е специално, значи
има история, има в него някаква харизма. А дали гостите ще я усетят, си е техен
проблем.
После в дома на нашия млад домакин дойде
непредвиден посетител - едно младо, приятно, стеснително момче, което ни се
представи:
- Фабрицио.
Възможно ли беше в реалния живот човек
да се нарича с такова красиво име? Не прекаляваха ли италианците с тази своя
слабост изкуството да бъде част от всекидневието им? Фабрицио дел Донго...
героят на Стендал от „Пармския манастир”... а току-що се връщах от Парма...
Литературни измислици и действителност се смесваха... Фабрицио! Не, можеше ли
трезвомислещ човек да нарече детето си с невероятно поетичното име Фабрицио?
След гостуването в дома на младия
римлянин се сбогувах с колегата от букурещкото радио и се поразходих сама по
улица „Корсо”. Не съм типична преставителка на жените - не обичам да се отбивам
в магазините за дрехи, но на улица „Корсо” всяка витрина ме привличаше. И
досега за мен италианската дамска мода е едно от най-магнетичните преживявания.
Накрая не устоях на изкушението и си купих един костюм в тъмнозелено. По-късно
в София той ми донесе много шумни комплименти... и тайната омраза на колежките.
Някои от тях и досега, 20 години по-късно, си спомнят този мой невероятен
италиански костюм...
Дали проблемите ми в Радиото започнаха
заради моя изключителен костюм, който си донесох от Италия?... или защото
наистина от следващия месец след завръщането си започнах да правя предаването
„Младежта среща Европа” - за реалността на европейската ни мечта, за Европа без
граници... И наистина се заех усилено да уча италиански, така че само след два
месеца се осмелявах вече да говоря по телефона на този език... Нямаше начин да
ми се размине... Само че още не допусках какво ще се случи. Нямах никаква
представа, че раздразнението на някои колеги - по-точно колежки, които и досега
са преобладаващата част от екипа ни - ще прегрее дотолкова, че в един момент
върху мен ще се посипят една след друга най-невероятните, унищожителни клевети,
след които едва оцелях... Все пак оцелях!... В онова прекрасно лято на 1990 г.
аз учех италиански и правех първите си европейски радиопредавания, които вече
навършват 20 години! И бях щастлива! И сега съм щастлива!
Ако някой днес ме попита бих ли се
заела с всичко това, ако знаех каква задушаваща помия ще се изсипе върху мен
през следващите години, бих казала - да, разбира се, струваше си! Нали оцелях!
В един кратък период от време - някакви
си две години - още не знаех каква отровна чаша ми предстои да изпия. От време
на време пътувах до Италия за поредното събитие, свързано с конкурса „Младежта
среща Европа”. Намирах за справедливо моята главна редакторка също да участва в
тези събития - тя ме беше изпратила в първата ми, оказала се изключително
важна, командировка до Парма. Препоръчах с най-хвалебствени думи шефката си на
организаторите на конкурса „Младежта среща Европа” в РАИ и след време
констатирах, че те започнаха да й засвидетелстват много по-голямо уважение,
отколкото на мен, която реално работех за конкурса. Просто тя беше началник, а
аз не! Но това беше съвсем по социалистически! Значи и от другата страна на
„желязната завеса” оценяваха човека не според качествата и приноса му, а според
поста, който заема? Горчивите ми констатации обаче се натрупваха постепенно, а
междувременно пътувах често до Италия и не само до там...
Някога мислех, че ще напиша цяла книга,
озаглавена „Младежта среща Европа”. Исках да разкажа за пътуването ни с първите
победители в българския радиоконкурс за есе на тема „Европа без граници”.
Тогава бяхме във Венеция... и отново се срещнах с Константин от букурещкото
радио и с възрастния унгарец, който не искаше да говори руски език... защото,
както ми разказа впоследствие, е бил отвратен от набега на съветските танкове
срещу унгарското антисоциалистическо въстание през 1956 г. При първата ни среща
в Рим си бях помислила, че не ме харесва, а се оказа точно обратното - във
Венеция ми подари зелено-златна гривна от муранско стъкло... Във Венеция
направих и първото си публично изказване на италиански език и младият швейцарец
Освалдо дойде отново да ме поздрави, както в Парма, когато ми каза, че говоря
добре френски... Също във Венеция се запознах с Вацлав, млад журналист от Прага
– оказа се, че има дъщеричка, връстница на сина ми... Тогава видях отново и
девойката от братиславското радио, която, както винаги, вихрено сновеше
напред-назад, но сега старателно отбягваше колегата от радио Будапеща, с когото
бяха тръгнали заедно нанякъде след първата вечеря предишната година в Парма.
Унгарецът така и не успя този път да се добере до хубавицата и непрекъснато ни
питаше дали сме я виждали...
Исках да разкажа подробно и за голямото
ни пътешествие из Европа с победителите в следващия конкурс, през септември
1992 г. Тогава тръгнахме с влак от Рим, спирахме последователно в Мюнхен, Виена
и Прага, а накрая стигнахме до Москва и Санкт Петербург и оттам се върнахме със
самолет до Рим. Отново бях направила глупостта да си взема само летни дрехи,
като за почивка на море, а още в Прага сви такъв студ, че се наложи да ме спаси
Вацлав, който ми даде едно свое огромно яке - то ми свърши чудесна работа, макар че можех да се побера
три пъти в него... Някога държах да опиша и пребиваването ни в Санкт Петебург,
разходките ни край Нева - тръгнахме напосоки с Освалдо, но ни догони Вацлав и
тръгна с нас, още помня, че минахме покрай улица „Гогол”, Освалдо попита каква е тази улица, защото не
можеше да чете на кирилица, и се оказа, че не знае кой е Гогол - явно в
Швейцария не изучаваха този автор - и ние с Вацлав се спогледахме озадачено,
защото чехът Вацлав знаеше кой е Гогол... После тримата се припичахме на
есенното слънце в двора на Петропавловската крепост, а небето беше невероятно синьо
и на неговия фон като че ли виждах да се откроява въздухът, който ми приличаше
на огромен, разпрострял се открай докрай кристал - ефектът на северните ширини!
В Санкт Петербург неочаквано за нас,
журналистите, се разигра изключително драматична сцена. На гала-вечерята в един
огромен ресторант, при прощалната реч на господин Пинцаути, официалният шеф на
конкурса „Младежта среща Европа” - Пиеро Карози беше неформалният лидер,
човекът, който организираше всичко, но Пинцаути изпълняваше функциите на представителна
фигура - някои от наградените победители поискаха думата и изразиха
негодуванието си, че по време на цялото пътуване са били настанявани в
треторазредни хотели, за разлика от журналистите и организаторите на конкурса.
„Питаме се кой беше награден с това пътуване - ние или журналистите!” Отначало
ми се стори, че победителите са прави, но, когато продължиха с възмутените си
изказвания за руската кухня, която не била по вкуса им, разбрах, че отиват
твърде далеч. Бяха участвали в конкурс за художествена творба на тема „Европа
без граници”, а се оказваше, че реалното им съприкосновение с по-голяма Европа
ги разочарова, не са съгласни да поживеят като средностатистическия гражданин
от страните, които посещават, не са любопитни да опитат чуждестранни ястия...
Впрочем, възмутените победители бяха единици... но само след няколко месеца
италианският конкурс „Младежта среща Европа” приключи - може би ехото от
нелицеприятните изказвания в Русия беше дало ефект. Европейското ми предаване в
нашето Радио обаче остана, излъчва се и до днес, макар и вече с друго
заглавие...
Само че желанието ми да напиша цяла
книга „Младежта среща Европа” постепенно се изпари и се сведе до този разказ. В
книгата си щях да поставя в центъра на повествованието други лица, а сега, двадесетина години по-късно, ги споменавам само
мимоходом. Сега читателят едва ли би се досетил към кого от описаните хора
изпитвах определена слабост. Хайде да видим дали ще познаете! Към румънеца
Константин? Към Пиеро Карози? Към Вацлав от пражкото радио? Не, не познахте!
Беше друг, чието име също фигурира в този разказ, но по нищо не личи, че съм
имала към него по-специално отношение. В момента разбирам, че изобщо няма
смисъл да казвам кой е той. Нека приемем, че е бил Вацлав, защото от
разстоянието на времето осъзнавам колко добър приятел беше той - как ми даде
якето си в Прага, за да не мръзна, а после, в края на пътуването ни, когато се
сбогувахме преди той да отлети за тогавашна Чехословакия, а аз - за България,
през цялото време държах това яке в ръцете си и забравих да му го върна, а той
през цялото време го е гледал в ръцете ми и забрави да си го поиска обратно (после му го занесе в Прага мъжът ми
при една своя командировка). Да, както описвам нещата, ще излезе, че между мен и Вацлав
е имало по-особена симпатия. А не беше така!... Остава само да добавя и спомена
си за краткото любителско филмче, което ми прожектира колежката от българската
телевизия, когато години по-късно й бях на гости в София: във филмчето сме пред
малък огън, запален в една петербургска градина, аз съм загърната с огромното
яке на Вацлав и очевидно ми е станало горещо близо до огъня, защото правя
няколко крачки встрани, а Вацлав също прави няколко крачки встрани и застава до
мен. В Санкт Петебрург не бях забелязала този малък детайл, видях го във
филмчето и ми направи впечатление. Добре! Към историята на европейското ми
предаване добавяме и един по-личен и лиричен елемент, макар и с друг герой, не
онзи, за когото някога исках да разкажа повече... Чудим се на фалшификациите в
човешката история, а самите ние след време с лекота подменяме истината в
собственото си минало. Но дали я подменяме? Или с времето истината
изкристализира? Кой е казал, че в настоящето разбираме всичко по-добре,
отколкото от дистанция?
Сега се питам искам ли да срещна отново
хората, за които разказах тук, и си отговорям откровено, че не. Нямам желание
да ги видя остарели. Предпочитам да си остана с най-ранния спомен от „едно
италианско лято”, в което като че ли нищо особено не се случи, а го помня вече
20 години.
Гергина Дворецка
от романа в разкази
„Откриването на Дагоберта”, 2012 г.
Военно издателство
Няма коментари:
Публикуване на коментар