Покрай подготовката за поредицата от пет 30-минутни предавания "Радиоенциклопедия на смеха”, които се излъчват през май т.г.
Думата ми не е за онзи оздравителен
смях, който ни помага да се възвисим над трудностите в живота или да покажеш
безсмислието на нещо. Не, не става дума за това, а за смеха с обратен знак, за
разрушителната подигравка, която взема на прицел не пошлостта, не човешката
глупост или подлост, а тъкмо обратното - иска да дискредитира добротата,
радостта на другия, постиженията му.
Още като дете изпитах разрушителната
сила на този смях. Бях 8-9 годишна,
седяхме една пролетна вечер в стаята с мама и тя ми разказваше весели истории, от които аз буквално се
заливах от смях и бях на върха на щастието. Под прозореца мина някой, който
дебелашки изимитира как се смея. Не знам кой беше този, на когото щастливият ми
детски смях се е сторил смешен и пожела да го прекърши с подигравката си, но аз
наистина внезапно помръкнах. В тази далечна вечер мама не успя повече да ме
развесели.
В училище съучениците са ми се
присмивали, че пиша стихове. Никога не съм мечтала да бъда поетеса – то е
някаква нагласа да изразяваш себе си чрез думите, която имам от дете и явно тя
не се губи с годините. Но доста подигравки отнасях всеки път, когато се появяха
публикации с мои стихове в сп. „Родна реч” и някогашния в. „Средношколско
знаме”. Дори в университета, като член на Кабинета на младите писатели студенти
„Д.Дебелянов”, където бях сред млади колеги по перо, ми се е случвало да отнеса
по някой сгряващ шамар от саркастична насмешка, когато публикувах за
пореден път в централния литературен печат.
Неслучайно в стихотворението, което ми
подсказа заглавието на най-новата ми книга „Балада за птицата Феникс”, един
куплет започва така: „... а все кънтеше нечий смях, злорадо тъпчещ,
непрекъснат...” Писала съм го на 20-годишна възраст. Странно ли ви се струва,
че съм го писала толкова млада? Не е странно. Децата и младите също могат да ни
смазват с подигравки, това не е приоритет само на вече зрелите хора, за които
озлоблението като че ли изглежда по-естествено състояние, след повечкото
преживени удари в живота.
С подигравка е по-лесно да
дискредитираш някого, отколкото със сериозна критика или с груба обидна дума. Окарикатурен
ли е някой, вече е истински окалян. На този, когото осмиват, трудно можеш да се
притечеш на помощ, защото веднага ще ти кажат: „Ама това е майтап. Нямаш ли
чувство за хумор!” А в това време подигравката продължава да виси във въздуха и
да разнася зловонието си.
Тук бих могла да цитирам как бях
окарикатурена в някои вестници, когато през май 2013 г. за втори път се
кандидатирах за генерален директор на БНР. Не виждам нищо смешно в това човек, работил без прекъсване в медията още от студентските си години и който има идеи
за развитието й, да се кандидатира за този пост. В един жълт вестник бях
определена като „вечна кандидатка с нездравословен статус”. Същото не се
споменаваше по адрес на други кандидати, явяващи се за пети-шести път на такъв
конкурс, някои от тях-бивши генерални директори на медията. Още по-оригинално
бях осмяна в един друг, не много четен бизнес вестник, който кой знае защо се
занимаваше и с конкурса за генерален директор на БНР. Една журналистка ми се
обади по телефона, задаваше ми въпроси, на които отговарях съвсем откровено.
Казах й, че съм си направила изводи след предишното си участие в този конкурс,
когато не се бях подготвяла предварително за събеседването със СЕМ, а разчитах
на красноречието и вдъхновението си, както когато представям пред публика
поредната си стихосбирка. Този път имах намерението да подходя по-делово. После
в статията си журналистката ме описа като кандидатка за високия пост, която има
международни специализации, владее чужди езици, не споменаваше, че пиша стихове,
но завършваше пасажа за мен с думите, че този път съм си обещала да бъда
по-делова, за разлика от предишното си участие в конкурса, когато съм
представила концепцията си „под формата на стихосбирка”. Какво бихте си
помислили за човек, който има международни специализации, владее чужди езици,
но представя концепция за развитието на БНР под формата на стихосбирка? Попитах
в лично съобщение въпросната авторка как точно си представя една стихосбирка с
идеи за БНР, но не получих отговор. Само за пореден път си дадох сметка с каква
лекота думите ни могат да бъдат изопачени, така че да бъдем представени като
ненормалници...
Сега, покрай новия си сборник със
стихове „Балада за птицата Феникс”, пак имах срещи с Негово Неблагородие
подигравчията. Бях изпратила съобщение за премиерата на книгата до един мой
някогашен колега от Кабинета на младите писатели студенти, за да го публикува в
електронното си издание. Иформацията за премиерата ми се появи, но в нея беше втъкнато
едно изречение, в което се обясняваше, че двама изявени литератори са „наметнали тогите на литературни защитници, гарантиращи
художествените качества на тази сборна книга...”. Идеята на корицата да има
мнения на изявени творци за стиховете ми не беше моя и бях казала това
предварително на моя някогашен колега, но той все пак беше сметнал за нужно да
упражни за моя сметка остроумието си, че двама души са си наметнали тогите, за
да защитят художествените качества на книгата ми. Ако имате избор от няколко
премиери за една вечер, ще предпочетете ли тази, на която се представят
стихове, нуждаещи се от мощна външна защита? Слава богу, че независимо от тази
„препоръка”, на премиерата ми залата в „Гринуич” беше пълна.
Ден след
събитието във фейсбук прочетох едно хубаво стихотворение от поет, когото уважавам
и който следеше с внимание, макар и от разстояние, издаването на новата ми
книга и подготовката премиерата й, през последните 3 месеца си бяхме разменяли
често лични съобщения по този повод. Под въпросното си стихотворение моят
колега по перо беше добавил не само заглавието на стихосбирката, където е било
публикувано, но и имената на: редактор, рецензенти, художник, художествен редактор,
технически редактор – след чието име беше уточнил: рускиня, съпруга на големия
актьор....., а след името на коректора следваше пояснението: арменка от Пловдив
и лична приятелка на големия френски комедиен актьор Луи дьо Фюнес. Списъкът
приключваше с
директора на издателството.
Искрено се
смях, но се замислих, че в съобщението за премиерата си самата аз бях посочила
имената и на техническите изпълнители по изданието, което обикновено не се
прави. Написах на този поет, че може шаржът
му да визира и мен, но това няма да ме откаже и в бъдеще да споменавам имената
на хората, заедно с които правя нещо, защото намирам за важно приносът на всеки
да бъде оценен, ако не с друго, то поне с добра дума. И съм готова отново да
понеса подигравки заради изброяването на много имена, придружено с
благодарности. Поетът не ми отговори нищо, въпреки че до този момент бяхме
водили активна кореспонденция във фейсбук. Повече не си писахме... Явно по нашите ширини да уважиш труда на всеки буди
насмешка, а може би дори презрение.
Даваме ли си сметка колко често се
осмиват неща, които изобщо не заслужават подигравка?
Подигравчиите са изобретателни, сигурно
тяхната хапливост е някакъв вид талант, за който обаче не си заслужава да им се
завижда. Когато някой обливаше с отровни думи блясъка на нечие постижение или
пък злорадстваше за чужд неуспех, баба ми казваше: „Туй да му е радостта!”
Подтекстът беше: „Щом подигравката над другите го радва, друга радост да не
види!” С времето обаче аз достигнах до друга житейска истина. Подигравчията е
човек, на когото нещо не достига – или не е съвсем уверен в собствената си
стойност, или не е постигнал достатъчно признание, колкото си мисли, че
заслужава. И дори да не е съвсем лош човек, явно не му достига доброта. Защото
истински добрият, благодорният не се присмива нито на по-слабия, нито на
по-талантливия от себе си. Най-жалкият вид подигравчии са онези, които
изпълняват чужди поръчки да окалят някого. А който знае какво може и живее в
хармония със себе си, е широко скроен и чуждите качества не го дразнят. Та,
когато се сблъквате с подигравчиите, можете само най-искрено да им съчувствате.
А може и да ви осени друго още
по-щастливо прозрение, както се случи на мен. В един момент, както се ядосвах
на моя колега, който беше измислил оригиналното изречение за защитниците,
наметнали тоги, за да спасяват имиджа на поезията ми, най-неочаквано си спомних как в далечната ни
младост същият колега с още двама наши приятели от Кабинета на младите писатели
студенти дойдоха да ме намерят на морето, където бях на почивка, как седяхме четиримата
върху пясъка на една малка дюна край устието на Камчия и рецитирахме свои стихове...
И от този спомен в душата ми просветна. Всеки би могъл да надмогне огорчението
от някого, ако си припомни хубава предишна случка, свързана с него. Изобщо, да
направи така, че да не товари душата си с лоши чувства и мисли, защото те
изтощават. Аз правя така и продължавам напред.
А тук прилагам линкове към първите два епизода от поредицата ми "Радиоенциклопедия на смеха" по пр. "Хр.Ботев" на БНР: http://bnr.bg/hristobotev/post/100403101
Няма коментари:
Публикуване на коментар