Отива ли си Георги Лозанов от СЕМ?

През седмицата доц. Георги Лозанов най-после подаде оставка като председател и член на СЕМ. Това стана повод да бъде канен за многобройни интервюта, в които можа пространно да покаже колко е принципен и колко му е будна съвестта. Като повод за оставката си доцентът изтъкна своето несъгласие с даването на лиценз на телевизия ПИК. Както всеки човек, доц. Лозанов си има и симпатизанти, и критици. Симпатизантите търсят във всяка постъпка основание за похвали, а критиците гледат по-реалистично – разбира се, говоря за обективните критици, а не за хейтърите, които не харесват нищо. Симпатизантите на доцента – сред тях има и хора, които ценя – се възхитиха от оставката му и веднага реагираха с: „Достойно!“ Критиците пък веднага забелязаха, че доцентът се реши на тази оставка само месец преди края на мандата си в СЕМ и е доста пресилено в постъпката му да се открие някакъв героизъм.

Личното ми впечатление е следното: месеци наред на доц. Лозанов му беше чоглаво, че през лятото беше заявил готовност да подаде оставка във връзка с кризата в БНР, а всъщност не го направи и си навлече доста насмешливи коментари. И малко преди обективните обстоятелства, предопределени от края на мандата му, безапелационно да го принудят да се оттегли, трескаво е търсел начин да напусне дългогодишно заемания пост с гордо вдигнато чело, демонстирайки достойна позиция по някакъв казус. За негова радост, такава възможност му се отвори във връзка с лиценза на ПИК ТВ. В единственото интервю с доцента, в което беше потърсено мнението и на ответната страна, ПИК,  – по bTV с водещ Антон Хекимян – беше зададен въпросът защо Лозанов реагира предварително с отрицание, без още да е разбрал каква точно ще бъде тази телевизия. Доцентът отговори, че наистина не знае какво ще излъчва в бъдеще ПИК ТВ, но ако неговия жест с оставката послужи като предупреждение за спазване на добрия тон, значи от жеста му е имало полза. С други думи, доц. Лозанов иска да остави след себе си спомена за човек, който е бил много полезен на медийната среда. Немалко хора обаче основателно се съмняваме в това. 

 Няма да преразказвам аргументите на онези, които поставят под въпрос приноса на Лозанов в работата на СЕМ. Ще припомня само личните си непосредствени впечатления, които придобих при двукратното си включване в конкурса за генерален директор на БНР. И двата пъти видях в лицето на доц. Лозанов човек изцяло подвластен на конюнктурата. Безспорно, аз бях необичаен кандидат – през 2010 г. се явих на конкурса заедно с двама бивши и един все още действащ тогава генерален директор, а в административната си кариера самата аз бях достигала само до поста завеждащ редакция. Само че бях единственият кандидат, представил 6 препоръки, сред които и от международни организации: Секция „ТВ/радиопродукции и мултимедия” към Генерален секретариат на Съвета на Европа в Страсбург, Международния съюз за радио и телевизия със седалище в Париж (URTI), както и Българската секция на Международния съюз на журналистите франкофони (UPF), Сдружението на испаноговорещите журналисти в България, Европейското движение в България, Евроклубът към Българската търговско-промишлена палата. Ако председателят на СЕМ не робуваше на статуквото, би му направило впечатление, че след като някой получава подкрепа и признание за качествата си от толкова авторитетни организации, сигурно има нещо дълбоко погрешно в кадровата политика в БНР, щом на същия човек не са предоставени възможности за професионално развитие. Георги Лозанов обаче изобщо не обърна внимание на този факт и се отнесе към кандидатурата ми с подчертана ирония. Доста се изненада, когато  през 2013 г. се кандидатирах отново (ама на тая жена не й ли дойде умът в главата, не й ли показахме достатъчно красноречиво, че не я възприемаме сериозно?). При събеседването ми преди 3 г. обаче в един момент успях да заинтригувам СЕМ, заслушаха се в онова, което говорех. Тогава доц. Лозанов светкавично се овладя, приключи набързо разговора с мен с констатацията, че „конкурсът си е конкурс, но една от важните му страни е да водим един разговор за БНР и въобще за радиосредата.”  Възприех думите му като сигнал, че както и да съм се представила, аз конкурса няма как да го спечеля. И така стана. При събеседването с мен доц. Лозанов не даде възможност на присъстващитне да ми задават въпроси – нещо, което, както се вижда от протоколите на СЕМ, е направил с повечето други кандидати. Т.е. предварителното условие за равнопоставено отношение към всички участници в конкурса, изобщо не беше спазено. Да оставим настрана, че когато през 2013 г., част от подалите документи не бяха допуснати до събеседване по различни причини, доц. Лозанов не спря да повтаря, че неговите фаворити са отпаднали при предварителната селекция. Самото публично изявление, че е имал фаворити, не противоречи ли на презумпцията за безпристраност на председателя на СЕМ?

        Не само конюнктурността на доц. Лозанов е неговият проблем. За недостатъчното му познаване на новите тенденции в радиожурналистиката вече съм представила аргументи в блога си. Явно от светски изяви и участия като член на журита за присъждане на престижни награди не му оставаше време да следи медийните процеси в световен мащаб. Има сериозни пропуски и по темите, свързани с Европейския съюз. Повече за това съм писала в постинга си от 9 юли 2015 г..http://gerginadvoretzka.blogspot.bg/2015/07/blog-post_9.html

         Но, да речем, че всичко това вече е минало, защото доц. Лозанов най-после подаде оставка. Само че наистина ли той ще си тръгне от СЕМ? Дотолкова ми се струва невъзможно, както едно време ми изглеждаше непоклатим и установен веднаж завинаги социалистическият строй.  Първо, не се знае дали тази оставка ще бъде приета. Ако не бъде приета, дори и с изтекъл мандат, доцентът може да си остане на поста за още неопределено време, както е с други членове на СЕМ и досега. Дали пък чрез някакви умели организационни врътки Георги Лозанов, като за последно, няма отново да председателства регулаторния орган при поредните избори за генерални директори на БНР и БНТ, които предстоят?  В това има доста удобства, защото основната отговорност за избора ще носи доцентът и всякакви евентуални критики по-късно, ще бъдат пренасочвани към него, но без никакви последици, защото той в даден момент наистина вече няма да е в СЕМ. А и дори да напусне председателския си пост, къде е гаранцията, че в регулаторния орган няма да пребъде духът на лозановщината, т. е. конюнктурността, липсата на реална представа за ставащото в самите обществени медии. Защото в БНР, например от години липсват обективни критерии за оценка на професионалните постижения, напълно погрешна е кадровата политика, водена от десетилетия, при смяната на различни генерални директори и т.н..

Така че лично аз все още не бързам да се сбогувам с неразривно свързания със СЕМ доц. Лозанов.

        

Песен за прецъфтелите кокичета

Не са ли хубави и прецъфтелите кокичета?

С полички изпомачкани от танца с пролетта.

Те на принцеси малки вече не приличат,

но имат своята небрежна красота.

Не са така напети, както отначало,

не са предизвикателно-кокетни сред снега,

но всяко още носи в крехкото си тяло

мечта за слънцето сред сока от тъга.

20.02.2016 г.

Сбъднати молитви

Споделям в блога си и един разказ, вдъхновен от моята баба Иванка. Включих го в книгата си "Откриването на Дагоберта", която излезе през 2012 г.

 1.

         Никога не можа да обикне столицата София. Не само не я обикна, ами я мразеше. Така и не разбра защо хората толкова се натискат да идват в този град, да стават негови жители.

         Ако майка й не я беше изпратила тук, при двете й по-големи сестри, още щом навърши 13 години, и досега би си останала в Троян. Цял живот помнеше как всяка пролет излизаха като деца на хълма Капинчо и се търкаляха в тревата, капичкаха се, лудуваха... Обичаше да си представя как се къпе в река Осъм с приятелките, а майка й я вика откъм единия бряг, застанала сред бостана с едри дини и напълнила престилката си с ябълки: „Яно-о-о!”

     - Ида, мамо!

         През онези години беше напълно убедена, че никога няма да остарее, винаги ще е млада, пълна със сили. Толкова вярваше, че ще е така, че отначало дори не намираше за нужно да моли бога за това. Едва по-късно в молитвите й взе да се прокрадва: „Боже... да съм все млада! И хубава!” Но онова, за което най-горещо се молеше, беше да са й живи децата. А от четирите момиченца, които роди, успя да отрасне само втората й дъщеря, другите ги отнесе пневмонията.

         „Господи, господи, аз ли криво ти се моля, ти ли криво ме разбираш?” - мислеше си понякога.

         Двете й каки се бяха задомили в София за хубави, млади и богати мъже, но на нея избраха за жених един възрастен разсилен в начално училище. Яна не им се подчини и на 17 години пристана на Кольо Шапкаря. Дали затова господ не чуваше молбите й? Задето не послуша каките си? Ама как да ги послуша и да живее с оня стар човек - хем стар, хем беден! Добре искаха да я подредят каките й! Кольо поне имаше занаят и златни ръце.

         А каките не й простиха, че престъпи волята им - не спряха да й натякват: „Взе Кольо Пияницата! Добре се подреди! С Кольо Пияницата!”     Това беше друга нейна молитва към бога: мъжът й да не пие! Но господ пак не я чу. Пиянството е до гроб!

         Кольо Пияницата... ама успяваше с майсторлъка си да оцелее и след войните, и след инфлациите... На два пъти фалира и продадоха на публичен търг цялото им семейно имущество, но мъжът й пак се захващаше за работа, отваряше нова работилница за шапки, започваше да печели. Само всичките й деца да бяха живи! Ама й остана само едно...

         По някое време по-голямата й кака беше взела да носи хабери от Троян:

         - Питат ме хората, като си ходя до Троянът: „Ваша Янка още ли ражда?” А аз какво да им кажа? Ами ражда ли ражда! И все момичета!

         Тогава Яна взе да моли бога да не й дава повече деца, та да не й се смеят хората, че все ражда и все момичета. Господ и този път не я чу - още 26 пъти забременя. Но всичките ги махна. Като порасна, дъщеря й се чудеше: "26 аборта ли си направила? И сега имаш само с мен?"

         - Те, другите три, които родих, да бяха останали живи, ама... Едно време децата мряха като мухи, защо да раждам. - отговаряше Яна.

         След 9-ти септември, когато дойдоха комунистите на власт, богатите й каки се притесниха. Взеха да им отчуждават имотите. А мъжът на Яна беше успял да построи малка къщичка с работилничка и магазинче в предната част и никой не го закачаше.  Може би не го безпокояха, защото дъщерята на Яна се омъжи за комунист, за човек на новата управа. Каките опитаха пак да се подиграват на Яна, този път заради зет й, но не им вървеше подигравката, защото все повече обедняваха. Всъщност, за всички времената станаха трудни. Няколко години след комунистическия преврат Кольо почина, Яна продаде всичко и се премести да живее в апартамента при дъщеря си и зет си. Даде на младите парите от къщата и им помогна да си надвият на харчовете.

         Друга мъка обаче се загнезди в сърцето на Яна - дъщеря й не успяваше да износи дете, два спонтанни аборта направи и лекарите казаха: „Край! Няма шансове!”

         „Господи, господи, аз ли криво ти се молих, ти ли криво ме разбираш! - изплакваше Яна в молитвите си. - Исках аз да нямам повече деца, а ти наказа дъщеря ми! Дай й дете, господи!”

         Може би това беше една от малкото нейни молби, които господ чу и изпълни.

         Не можеше да се нарадва на внучката си! Растеше не много хубава, но пък умна! Отличничката на класа!

         - Бабо, има и други отличнички! - стесняваше се внучка й, докато Яна я хвалеше пред другите баби.

         Скромно дете! Малко кибритлия, все току се ядоса за нещо, избухне, скара се, ама после й минава! И една такава горда, сигурна в себе си! И талантлива! Най-хубавите съчинения в класа бяха нейните! От малка имаше свой стил!

         - Някога ще напишеш разказ за мен... - мечтаеше на глас Яна пред внучка си, а момичето й отговаряше с някаква шега и на нея й ставаше малко мъчно.

         Ама нищо! Някога внучка й ще напише разказ за нея... Няма защо да моли бога за това. Кой знае как ще я разбере господ, ако го помоли – май по-често криво я разбираше! И Яна се връщаше много назад във времето, когато в молитвите й се прокрадваше желанието да е винаги млада и хубава, а отдавна беше заприличала на бабичка. Но как ли бог да изпълни такава молба за вечна младост? Всички остаряват. Само да я беше оставила майка й в Троян, а не да я праща при каките й в столицата.

         - Тая София много я мразя! - споделяше пред внучката.

         Момичето се възмущаваше от думите й:

         - Аз съм се родила тук. И майка ми също. Защо мразиш София?

         - Ех, да си бях в Троян, - мечтаеше на глас Яна. - че напролет да изляза на Капинча с другите деца, да играем, да се капичкаме...

         - Какво значи „да се капичкаме”? - питаше внучката.

         - Не знаеш ли? Да се преобръщаме презглава!

         - Аха.

         И Яна си представяше зеления пролетен хълм Капично, и река Осъм, където се къпеше с приятелките, а на единия бряг, сред бостана с огромните дини, е застанала майка й, държи престилката си, пълна с ябълки, и вика: „Яно-о-о!”

         - Ида, мамо!

2.

         Като малко дете Калина не можеше да си представи, че е възможно човек да живее другаде освен в столицата. Мислеше го не от снобизъм, както по-късно би се изразила, а защото беше дълбоко убедена, че всички се раждат в София, а до провинцията или на село отиват само на почивка. Затова искрено се учудваше, когато родителите й я водеха през отпуската си на разни места из страната и там се запознаваше с деца, които никога не бяха виждали София. Не че самата Кали харесваше много този град, просто се беше родила в него и го възприемаше като даденост, както не избираме майка си и баща си.

         С годините осъзнаваше какво предимство е да бъдеш столичанин. По социалистическо време софийското жителство беше лелеяна мечта за много хора. Изумяваше се, когато баба й най-откровено заявяваше, че мрази София. Не се разбираше много с баба си. Все се разправяха за нещо. Баба Янка често говореше против баща й - че бил комунист, но не успял да се подреди добре в живота, въпреки, че неговите хора са на власт. Кали избухваше, защищаваше баща си, обиждаше баба си. Баба Янка не й оставаше длъжна, вземаше на сериозно кавгата, като че ли не спореше с внучката си, а с някоя стара жена на нейната възраст. Най-често победител в словесните битки се оказваше Кали и баба й заключаваше примирено: „Ученото си е учено.”

         Дълго след смъртта на баба си не можеше да почувства дали й е мъчно за нея. Интересно, че напоследък, след толкова години, все по-често започна да си спомня нейни любими изрази, забавни случки - баба Янка беше майтапчийка. Въпреки че животът й никак не е бил лек - родила четири дъщери и само една от тях останала жива, мъжът й често се напивал. Но баба Янка не говореше с озлобление за пиянството му. Най-често разказваше за детството си в Троян и все повтаряше:

         - Защо ме прати мама в София? Да стана слугиня на сестрите си! - и се впускаше да обяснява - Те затова ми бяха избрали стар и беден мъж, та да съм по-долу от тях и все да им слугувам - колко къщна работа съм им вършила, докато живеех у тях! Ама аз избягах и пристанах на дядо ти Кольо. А те, каките ми, богати и двете! Имаха телефони - едни от първите в София! Ама няма какво да си говорят, та сутрин по-малката ми кака се обажда на по-голямата и пита: „Како!... Как си?... Кво ша готвиш? А-а- а, яхния! А аз пък боб!”

         И баба й си преправяше гласа на много тънък и глезен, за да покаже как са разговаряли каките й, горди с модерната си тогава придобивка - телефон!

         Наистина, освен Троян, друга важна тема за баба Янка бяха сестрите й. За брат си, единственият останал в родния им град, споменаваше рядко, но за каките... Веднаж сподели с Кали как по-малката й кака я водила на лекар, да я прегледа, че много ядяла - да разбере докторът откъде е тази лакомия, дали не е болест.

         - И като се връщаме към къщи, вървим по „Пиротска”, а на мен - сълзите ми в гърлото, едвам преглъщам... - разказваше баба Янка. - Много съм ядяла! Млад човек, нали трябва да расте!

         - Е добре, но баба Бонка винаги е била дебела, а ти - не! - гневеше се Кали.

         - Е-е-е, свидело й се е! Не е искала да я подяждам. Добре, че после се задомих за дядо ти Кольо, той не ми е броил залците...

         Кали нямаше братя и сестри и не знаеше какво изпитва човек към такива близки роднини, но се изумяваше как каките на баба й са се отнасяли с нея. Сигурно, защото е била най-малката - изтърсачето! Майка й я беше родила на 40-годишна възраст. Янка е дошла, когато никой не я е чакал.

         - Поне да ме беше оставила майка ми в Троян, а тя си изпроводи всички дъщери в София, та целият имот да остане за брат ми - най-много него обичаше. Единствен син! - обясняваше на внучката.

         Кали слушаше тази история и си мислеше някога непременно да я разкаже върху белия лист, макар че реагира присмехулно, когато баба й даде същата идея:

         - Като пораснеш, ще напишеш разказ за мен!

         - Да, ще бъде като разказа на Елин Пелин за стария вол!

         Сега, от далечината на годините Кали усети как гърлото на старицата се сви от нейната глупава шега, но тогава баба й преглътна огорчението и впери очи напред.

         Всъщност, баба й беше човек с рядко чувство за достойнство! Кали разсъждаваше, че личното достойнство е вероятно вътрешна даденост, не зависи от образованието или материалното благосъстояние. Баба Янка нито беше много учена - имаше прогимназиално образование, нито някога е била много богата, но се държеше на положение, обикновено „не си оставяше магарето в калта!” - както обичаше да казва. Кали явно беше наследила от нея тази черта.

         Измежду нещата, които я различаваха от баба й, се оказа отношението към настъпващата старост. Баба Янка веднаж призна, че не е вярвала някога да остарее:

         - Аз така казвах на младини: „Няма да остарея!”

         А внучката я гледаше изумено, защото винаги беше възприемала баба си като една много възрастна жена. Самата Кали доста отдавна започна да се подготвя за момента, когато няма да изглежда млада.

         За първи път тази мисъл я споходи на 35-годишна възраст. Беше с група студенти в Париж,  отразяваше като журналистка голяма международна младежка среща. Студентите се учудваха, когато им кажеше, че е омъжена и има син:

         - Е, как е възможно, ти си толкова млада!

         А Кали си мислеше, че трябва да изживява такива моменти като последните слънчеви лъчи през есента, защото след някоя и друга година вече нямаше да е същата, никой няма да й казва, че е млада.

         По-късно, вече преминала 40-те, отново и отново попадаше сред младежи - колеги от редакцията или приятели на сина си - и всички винаги се отнасяха с нея като към млад човек. Кали знаеше, че скоро вече няма да е така и не се притесняваше, приемаше естествения ход на нещата, дори с радост се подготвяше психически за ролята си на баба - синът й растеше, скоро щеше да се ожени, фигурата на мъжа й вече започна да губи младежките си очертания... макар той да си оставаше така влюбен в Кали, както на младини, дори като че ли все повече се привързваше към семейството, след работа бързаше да се прибере вкъщи, не се заседяваше с приятели по кръчмите.

         Когато навърши 50, тя си даде сметка, че на нейната възраст баба Янка вече е имала внучка. Веднаж погледна своя снимка като бебе с баба си и дядо Кольо - двама откровено стари хора.

         Само че на Кали никой не й казваше, че е стара... И тя престана да мисли за времето, когато ще изглежда като бабичка.

         За кратко леко напълня, но бързо възвърна предишните си килограми и летеше по улиците - енергична, пъргава.

         - Внимавай да не бутнеш какичката! - предупреди една млада майка детето си, което се блъсна в нея наскоро в магазина.

         - Благодаря ви, но виждате, че не съм какичка! - обърна демонстративно лицето си Кали, а жената се усмихна и повдигна рамене:

         - Да, но сте млада !

         Може би младежите не я възприемаха като своя връстница, но определено я смятаха за привлекателна жена.

         Докато Кали постепенно започна да осъзнава нещо... Баба й Янка беше мечтала и молила бога да бъде вечно млада... вечно хубава, харесвана... да не ражда само момичета, да има само едно дете... да няма голям апетит, който може да се приеме като болестно състояние... мъжът й да не пие... И всичко това се беше сбъднало - само че в живота на внучката й! Господ забавя, но не забравя!

         Оставаше Кали да напише най-после разказа за баба Янка. Защото не само Господ, а и хората трябва да осъществяват чужди мечти, а писането си е съвсем човешка работа.

         Ще бъде разказ за това, че хубавите молитви все някога се сбъдват! Макар в живота на някой друг.

Гергина Дворецка

От романа в разкази "Откриването на Дагоберта", Военно издателство, 2012 г.

Стихотворение за моята баба

Вчера благодарение на припомнянията, които прави Фейсбук, си дадох сметка, че през различни години на 16 февруари съм писала стихове. Всъщност, тази дата не е случайна за мен. На нея преди 39 години почина баба ми Иванка, която живееше заедно с нас. Тя много се радваше на първите ми поетични опити, още когато бях дете. Неведнъж ме е вдъхновявала. Тук споделям едно от стихотворенията, които написах за нея през студенстката ми младост.

Баба ми се моли пред прозореца.

Малката икона е сменена.

Баба гледа как минават хората

и се моли някому. За мене.

Тя не знае всичко, от което

трябва в този свят да ме предпази.

Не разбира що за колелета

най-умело биха ме прегазили.

Но със пламенно присвити устни

тя се моли и ме благославя,

неспособна даже да допусне,

че и аз умея да ранявам,

че и моите изящни пръсти,

трогващи, когато са пребити,

вероятно нещо са разкъсали

и си заслужават синините.

От стихосбирката „Сняг и нежност“  – избрани стихове, 2007г., „Издателско ателие Аб”

Градска архитектурна поема

Това стихотворение съм написала на днешната дата преди 3 години, но тогава все още нямах блог, затова сега го споделям тук. То е част от цикъла "Стихове от делника" в стихосбирката ми "Балада за птицата Феникс", която излезе през януари 2014 г.

Постепенно сградата отсреща

придобива по-завършен вид.

Дупки за прозорци ми се блещят

до кокетни дупки за врати.

Беше интересно да я гледам

как расте от нищото пред мен:

тухла върху тухла се подрежда

над бетона, с влага напоен...

И додето тухленият дънер

наедрява с всеки ден и час,

се оказвам в кладенец бездънен –

слънцето съвсем се скри от нас!

Погледът опира до фасада

вместо до пространства в нежен злак

и поредната модерна сграда

много скоро вече ще е факт.

В сградата ще се заселят хора

и ще е различно от сега...

Прани дрехи ще красят простора

в цветове по-пъстри от дъга,

вечер от прозорците ще свети

и ще идва глъч на сутринта,

по балконите, като конфети,

ще блестят саксиите с цветя,

дечурлига ще бърборят нещо,

като палав пролетен капчук...

И навярно няма да се сещам,

че не виждам слънцето оттук :)

Гергина Дворецка

16.02.2013 г.

Има ги...

 Открих наскоро в една от тетрадките си това стихотворение, което съм нахвърляла преди около 2 г., броени седмици преди да напусна БНР. Естествено, помня конкретния повод, който ме вдъхнови за тези гневни редове: разказвах на една колежка какво мисля да правя, когато вече няма да съм в Радиото, а тя ми обясни: „Абе, то човек си прави разни планове, ама не знае колко ще живее… а и с годините идват болести.“ Познавам тази колежка още от младостта й. И тогава си беше такава. Възрастта не я е облагородила. Колкото и да вярваме в доброто у всеки, има ги такива, у които злобата преобладава и си остава неизменна част от същността им. Откакто вече не работя в Радиото, първата ми грижа е да не контактувам с хора, които ме затормозяват и ме правят лоша. Успявам да го постигна и това ми се отразява изключително благотворно. Честно казано, в момента дори ми е неудобно, че съм написала такива стихове преди време, но все пак ги споделям – да се знае до какво състояние могат да ни докарат някои, въпреки желанието ни да бъдем благоразположени и опрощаващи. Има ги такива… и трябва да ги игнорираме напълно.

Има ги такива, дето с гнусни думи

всяка наша радост ще попарят.

Даже да изглеждат кротички и умни,

в тях тупти сърцето на гробаря.

Ако се захванем с ново, трудно дело

и ни трябват ветрове попътни,

тези хора няма да ни вдъхнат смелост,

а ще ни напомнят, че сме смъртни.

Без ръка за помощ да са ни подали,

тайничко ще ни кроят засади

и ще се гощават с нашите провали

като ненаситни лешояди.

Ще слухтят за лоши вести, ще злорадстват,

ще ни стискат палци да се спънем

и от проклетия няма да мирясат,

докато земята ги погълне.

А сред кръговрата на метаморфозите,

мъкнейки дребнавите си злоби,

ще пребъдат в листни въшчици по розите

или пък в бацили и микроби.

6.07.2014 – 16.02.2016 г.

ПРИКАЗКА ЗА ВЛЮБЕНИ

В деня на Свети Валентин преди 3 години написах това стихотворение за двойка влюбени. Много се забавлявах с него и дори го включих в стихосбирката си "Балада за птицата Феникс", която излезе в началото на 2014 г.. Редакторът на книгата ми Мартин Христов обаче прецени, че то не се вписва добре сред останалите стихове в сборника и го махнах оттам. Днес пак си го припомням и го споделям в блога си - когато го писах все още нямах блог. 

Добавям и посвещението отпреди 3 г.: С любов към всички влюбени! :)

Някога, преди години,
някъде, накрай света
две души полуневинни
разпознали любовта!

Оттогава се обичат,
на несгодите напук.
Рутината е лирична,
ако са един до друг.

Някой май ги бе описал,
че са глупави на вид,
но в деня им има смисъл,
за невлюбените скрит!

14.02.2013 г.
Гергина Дворецка

smile emoticon

Зимни видения

Край клонките слаби

се ниже снегът,

а сенки на баби

на двора седят.

Бърборят безмълвно,

хихикат без звук,

додето покълне

в стрехите капчук.

Щом стане на локва

след време снегът,

и бабите кротко

ще се изпарят.

5.02.2016 г.

Кратък стих за самотното кокиче

Сред дребен камънак и лишей

под погледа ни безразличен

расте самотното кокиче.

И чака в дните ни безснежни

сред нереалните копнежи

все някой да го забележи. 

Гергина Дворецка

3.02.2016 г.