Има ги...

 Открих наскоро в една от тетрадките си това стихотворение, което съм нахвърляла преди около 2 г., броени седмици преди да напусна БНР. Естествено, помня конкретния повод, който ме вдъхнови за тези гневни редове: разказвах на една колежка какво мисля да правя, когато вече няма да съм в Радиото, а тя ми обясни: „Абе, то човек си прави разни планове, ама не знае колко ще живее… а и с годините идват болести.“ Познавам тази колежка още от младостта й. И тогава си беше такава. Възрастта не я е облагородила. Колкото и да вярваме в доброто у всеки, има ги такива, у които злобата преобладава и си остава неизменна част от същността им. Откакто вече не работя в Радиото, първата ми грижа е да не контактувам с хора, които ме затормозяват и ме правят лоша. Успявам да го постигна и това ми се отразява изключително благотворно. Честно казано, в момента дори ми е неудобно, че съм написала такива стихове преди време, но все пак ги споделям – да се знае до какво състояние могат да ни докарат някои, въпреки желанието ни да бъдем благоразположени и опрощаващи. Има ги такива… и трябва да ги игнорираме напълно.

Има ги такива, дето с гнусни думи

всяка наша радост ще попарят.

Даже да изглеждат кротички и умни,

в тях тупти сърцето на гробаря.

Ако се захванем с ново, трудно дело

и ни трябват ветрове попътни,

тези хора няма да ни вдъхнат смелост,

а ще ни напомнят, че сме смъртни.

Без ръка за помощ да са ни подали,

тайничко ще ни кроят засади

и ще се гощават с нашите провали

като ненаситни лешояди.

Ще слухтят за лоши вести, ще злорадстват,

ще ни стискат палци да се спънем

и от проклетия няма да мирясат,

докато земята ги погълне.

А сред кръговрата на метаморфозите,

мъкнейки дребнавите си злоби,

ще пребъдат в листни въшчици по розите

или пък в бацили и микроби.

6.07.2014 – 16.02.2016 г.