Моят спомен за 10 ноември 1989 г.

 

На 10 ноември 1989 г. в следобедните часове бях в една от малките зали на НДК, където се провеждаше събитие на МХТИ (Младата художествено-творческа интелигенция). Отразявах го като журналистка в Младежка редакция на БНР. От трибуната говореше представител на ЦК на Комсомола. Всичко си вървеше рутинно, нормално монотонно. По едно време се появи младеж, очевидно също комсомолски активист, който се приближи към човека от ЦК на Комсомола, нещо му прошушна и припряно се отправи към изхода на залата. Ораторът като че ли не обърна особено внимание на онова, което му беше казано на ухо, и подхвана отново каканиженето си. Младежът-вестител се обърна рязко и драматично се провикна: „Другарю (еди кой си), много е важно!“ Стана ми странно. Не бях чувала някой да говори така тревожно по време на комсомолски мероприятия, някак в дисонанс с дневния ред. Представителят на ЦК на ДКМС претупа набързо изказването си, обяви края на проявата и аз си тръгнах към къщи. Честно казано, не се замислих каква беше тази случка с разтревожения комсомолски активист.

Прибрах се у нас, а малко по-късно от работа се върна и мъжът ми, радостно развълнуван: „Трябва да слушаме новините! Ще съобщят, че бай Тошо е паднал!“ Не му повярвах. Живеех от години с подсъзнателното чувство, че Тодор Живков е вечен. Мъжът ми обаче беше сигурен, разбрало се беше в редакцията на техния вестник „София нюз“. Струпахме се около радиоапарата и зачакахме. Да, във вечерните новини по радиото съобщиха за оставката на Тодор Живков като генерален секретар на БКП и председател на Държавния съвет. Малко по-късно видяхме и по телевизията репортаж от пленума на ЦК на БКП, на който му изказваха благодарност и го изпращаха в заслужен отдих, а Живков гледаше неразбиращо иззад дебелите стъкла на очилата си и въртеше глава в недоумение. Целият му вид казваше: „Ама какво правите, бе!“

През следващите 2-3 дни не можех да осъзная напълно значението на ставащото, докато една вечер, пътувайки в трамвая, който тогава все още минаваше по бул. „Витоша“, видях през прозореца в тъмното група младежи, които вървяха по паважа покрай трамвайната линия и викаха: „Стига страх! Стига страх!“ Това беше моментът, в който разбрах какво се е случило. Вече нямаше да живея в страх!

От какво съм се страхувала преди 10 ноември ли? Да не кажа или направя неволно нещо, което ще бъде изтълкувано като политическа грешка и да бъда уволнена от Българското национално радио. Аз не само обичах работата си като радиожурналистка и не исках да я изгубя, но ако бъдех уволнена заради политическа грешка, нямаше да си намеря работа в нито една друга редакция в страната. С такова клеймо трябваше да се простя окончателно с журналистиката. А никой не иска да се раздели с любимата си професия. И за да не си помислите, че говоря празни приказки, ще ви дам някои примери. Сега те може да ви се сторят абсурдни, но, за съжаление, бяха истина.

Радиостанция „Младост“, в която постъпих на работа още като студентка в последния курс, имаше предавания по двете основни програми на БНР - „Христо Ботев“ и „Хоризонт“, но за дълъг период от време през 70-те и 80-те години административно се водехме към „Хоризонт“. По тази причина един път месечно всеки от журналистите в нашата редакция трябваше да дава нощни дежурства в новинарската програма. За мен това беше голяма тегоба, защото новинарството е специфична дейност, съвсем различна от това да подготвяш предавания, какъвто беше основният ми професионален ангажимент. Съставянето на новинарски емисии е изключително отговорна задача, а по онова време криеше сериозни опасности като например, да не подредиш новините по значимост. Точно това ми се случи веднъж, накъде в края на 70-те години. Застъпвахме нощното дежурство около 23 ч. предишната вечер и оставахме докъм 7 ч. сутринта, като трябваше да подготвяме емисии на всеки кръгъл час, а дежурният говорител ги четеше. Някъде към полунощ по телекса изтече съобщението, че Съветският съюз е изстрелял космически спътник. Прецених, че няма смисъл да включвам тази новина в емисията в 1 ч., защото по това време на нощта по-малко хора слушат радио и я оставих за 3 ч. На сутринта се прибрах вкъщи без никакви притеснения – след нощно дежурство ни се полагаше почивен ден. В ранния следобед ме потърсиха на пожар от редакцията, защото колегите от „Хоризонт“ открили мой непростим гаф в подготовката на емисиите. Побързах да отида в Радиото и там разбрах каква е била огромната ми грешка. Контролът на новинарите очевидно е бил изключително прецизен, защото някой ме беше проверил и забелязал, че съобщението за изстреляния съветски космически спътник е дошло около полунощ, а аз съм включила новината чак в 3 ч., а не още в емисията в 1 ч., както се полага на вест за поредното постижение на съветската наука и техника! Отговорната ми редакторка в Радиостанция „Младост“ е била извикана на спешно съвещание с ръководството в новинарската програма, на което са обсъждали простъпката ми. Един от маститите новинари в „Хоризонт“ настоявал да бъда уволнена, защото да подцениш новия успех на Съветския съюз си било политическа грешка. Когато след 10 ноември излязоха списъци със сътрудниците на ДС в БНР, името на същия мастит новинар беше в него. Нищо чудно, че така се е пенявил по мой адрес заради подценения от мен съветски спътник. Единственото нещо, което ме е спасило от уволнение, както ми предаде моята отговорна редакторка, бил нейният аргумент, че аз не заемам постоянна бройка в редакцията, а работя по заместване - тогава беше по член 64. Не знам как точно заради това не бях уволнена, но факт е, че останах в Радиото. Да уточня, че докато в ръководството на „Хоризонт“ са обсъждали моята „простъпка“ по отношение на съветския спътник и е било на кантар дали да ме изхвърлят от работа, и през ум не им беше минало да ме извикат, за да чуят самата мен. И линчуването ми, и спасението ми бяха станали зад гърба ми.

Чудно ли е, че впоследствие, когато на три пъти бях канена да работя в програма „Хоризонт“, най-вече заради радиофоничния ми глас, аз и трите пъти панически отказвах. Осъзнавах, че в тази програма, която се стреми към свръхактуалност, всекидневно над мен щеше да виси дамоклевият меч на политическата грешка, защото винаги можеше да се окаже, че не съм дала предимство на събитие, което се оценява като особено важно. Младежките предавания, които правех по програма „Христо Ботев“, криеха по-малко такива рискове.

Веднъж пък облаците се насъбраха отново над главата ми, когато като редактор на „Хоризонт на вълните на младостта“ с водещ Кристин Христов, Бог да го прости, не бях забелязала, че един от авторите му, беше написал в текста си, който прочете на запис, „руските специалисти“, а трябвало да бъде „съветските“! Някой прослушвател забелязал тази „неточност“, докато се излъчвало предаването, и веднага сигнализирал за политическа грешка. Трябваше да давам обяснения защо не съм заменила в текста „руските“ с правилното „съветските“. Обясних съвсем логично, че става дума за конкретна народност в Съветския съюз, каква грешка е това! Но по онова време някои бдителни другари доста се престараваха, та дори и „руски“ им се струваше като кощунство спрямо идеологически правилното „съветски“. Тогава поне не ме заплашиха с уволнение, а само с наказание, но и то ми се размина. Явно се беше намесил самият автор, впоследствие професор, който след 10 ноември се прояви като пламенен русофил.

Страховете ми да не бъда обвинена в политическа грешка се пренасяха и извън БНР. Помня, че когато Боби беше на 2-3 годинки, т.е. около 1988 г., кой знае защо му хрумна, докато се разхождахме в градинката на НДК, да започне да се провиква: „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ „Тихо, Боби, тихо!“ – зашътках му уплашено. Как пък реши това дете точно името Тодор да използва, в близкото ни обкръжение няма мъж, който да се казва така! Като нищо около нас из градинката можеше да се навърта някой, който, ако го чуе, щеше да докладва, където трябва, че вкъщи злословим за Тодор Живков. „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – продължаваше да подвиква Боби. Тогава баща му го поправи: „Не, ти си едно чисто Тодорче!“ „Аз съм едно мръсно Тодорче!“ – упорстваше Боби. „Не, не, чисто Тодорче си!“ – повтаряше мъжът ми и набързо се прибрахме вкъщи.   

Та ето за какъв страх става дума. 10 ноември ме спаси от него. Минахме през какви ли не трудности в началото на прехода, но никога не пожелах да се върне „татовото“ време. И сега не желая! А който иска, да си го спомня с умиление.         

 

Случка на Задушница

 

Тъжна влажна Задушница... Около обед на Централните софийски гробища почти нямаше хора заради ръмящия дъждец. Навестихме с мъжа ми гробовете на нашите близки и към края на обиколката ни, на алея „Ангел Господен“, една жена ни повика от прозореца на спрял автомобил. Попита ни: „Извинете, бихте ли приели нещо за Бог да прости?“ Честно казано, въздържам се да приемам храна от непознати и сигурно това си е проличало по изражението ми. Жената повдигна разбиращо рамене, но в следващия момент си дадох сметка, че е грехота да откажеш да вземеш понос, затова отговорих: „Да, разбира се!“ Жената се зарадва и ми подаде прозрачна пластмасова кутия, плътно затворена с капак и пълна с лакомства, като поясни: „Виждате, че няма как да се замърси“. Обърна се към другата жена, която беше до нея в автомобила, очевидно майка й. Тя подаде още една кутия с понос на мъжа ми. Благодарихме от сърце и казахме: „Бог да прости!“ Тогава по-младата жена се поинтересува дали бихме приели и малко ракия. Помислих си, че ако ще трябва да отпивам ракия от общо шише, доста ще се поколебая, но тя извади от един плик малка бутилка гроздова със запечатана тапа. „Ето, виждате, че не е отваряна!“ – добави жената, като че ли интуитивно разчиташе страховете ми. „А кого да поменем?“ – попита мъжът ми. „Татко ми – отговори тя. – Той беше...“ и тя направи жест с ръка, като че ли описваше огромно пространство пред себе си – жест, по-красноречив от думи. Означаваше широко скроен, ларж. „Той беше пич!“ – завърши жената и се усмихна. Очевидно е бил човек, който е искал споменът за него да бъде ведър, а не тъжен. „Бог да го прости!“ – повторихме с мъжа ми и също се усмихнахме, а очите ни се пълнеха със сълзи.

Докато излизахме от гробищата, си спомних как като малка баба ми ме водеше на Задушница на същите гробища, за да почетем паметта на дядо ми Никола. Тогава най-различни хора ни даваха понос и ние без колебание го взимахме, макар че не беше добре опакован. Вярно, по онова време нямаше Ковид, не бяхме подозрителни доколко е чиста храната, която ни дават непознатите. Но има и друго - с годините, поне на Централните софийски гробища, все по-малко хора раздаваха понос и сега това вече изглежда екзотично.

   Междувременно видях как покрай нас към изхода на гробищата премина автомобилът с двете жени. По-младата приятелски ни помаха от прозореца. „Ей, ние не я попитахме как се е казвал татко й!“ – сетих се със закъснение. „Явно е предпочела да не ни каже“ – успокои ме мъжът ми. Сигурно е прав. Така нашето „Бог да прости“ е за всички татковци, майки и обични хора, които не са с нас в реалния свят. Да почиват в мир, а ние ще ги помним и споменаваме!