Забелязах, че в
много постинги във Фейсбук хората пишат с вдъхновение за август. Това е и моят
любим месец, защото през него преди години родих сина си. Споделям и своето есе за този поетичен месец.
В домовата книга на настоящия ни адрес
е отбелязано, че сме се преместили в този апартамент преди много години в
началото на септември. А в моята памет е останало, че преместването ни е било
през август, може просто по-късно да сме се регистрирали в общината. Това,
разбира се, е малко вероятно, защото правилата за адресната регистрация по
социалистическо време бяха доста строги. Така че август се оказва последият
месец, през който съм живяла в дома ни на ул. „Шести септември”, моят роден
дом. Впрочем, родена съм в Първа градска болница, но на „Шести септември” е бил
първият личен адрес в живота ми.
Като малка, когато баба ме караше да
спя след обед, а аз само се кокорех от леглото си, гледах оттам през прозореца
отсрещната кооперация и си мислех: „Сега ще затворя очи и щом ги отворя отново,
ще видя нещо друго, не къщата отсреща!” Затварях очи, отварях ги отново и
виждах същата къща, но бях убедена, че нещата някога ще се променят. Така и
стана. Преместихме се да живеем - пак в центъра на София, но в съседен квартал.
Сега, когато отворя очи, виждам други гледки - например, дърветата в двора, но
през годините неведнаж съм сънувала дома ни на улица „Шести септември”, макар
че насън той никога не прилича напълно на реалния от детските ми спомени.
Сигурно е вярно, че първите 7 години имат най-голямо значение за човека, а през
6 и половина от тях аз съм живяла на онзи адрес и сигурно „пъпът ми е хвърлен
там”, както казваше баба ми. И август е бил последният месец, който съм
прекарала в този първи мой дом, преди началото на нещо ново.
В юношеството ми август беше месецът, през който с мама и татко заминахме за
Париж на гости на чичо Коста, брат на баща ми. Той работеше там в
представителството на българските авиолинии. Така че за мен август е свързан с
първите ми спомени от Париж...
През младостта си свързвах месец август
с края на лятото. Дори, ако трябваше да го озаглавя, бих нарекла август: „Тъга
в края на лятото”, по заглавието на едно стихотворение от Станислав Костка
Нойман. А един мой познат, който за кратко ми беше съпруг, написа поема, чийто
първи стих беше: „Не тръгвайте, жерави, лято е още!” После го промени на: „Не
отлитайте, жерави, август е още!”, което, по мое мнение, не звучеше толкова
ритмично, както първият вариант, полетът на жеравите някак се сепваше пред
месец август - така го усещах.
Пак през младостта си, самата аз
измислих стих – по-точно, фрагмент, който започваше някак от средата на
изречението и никога не успях да открия началото му: „...като очи с цвета на
месец август, или гора, прорязана от слънце.” Очите с цвета на месец август, за
които измислих стиха, всъщност бяха топлокафяви с тъмнозелени петънца и златни
нишки в тях.
Така че открай време за мен месец
август е свързан с очакване на нещо ново, със сбъдване на нещо ново, с усещане
за топлина и малко тъга - но сладка... и с поезия. И като описвам всичко това,
разбирам, че за мен август означава просто... влюбване.
Сигурно неслучайно синът ми се роди в
началото на август. Оттогава това за мен е най-щастливият месец в годината и
вече го чувствам не като края на лятото, а като най-истинското лято. Тъгата в
края на сезона за мен се измести през септември.
Много години по-късно, през един месец
август оперираха майка ми, а синът ми беше приет в университета с много висок
бал. Люшкахме се между тревогата за мама и радостта заради сина ни... В края на
месеца прибрахме мама от болницата. И досега помня онова усещане за пълно, всепобеждаващо
щастие, което изпитах, когато се събрахме четиримата вкъщи – с мъжа ми, нашия
син и мама - макар и на легло, но с нас! Баща ми тогава живееше сам в
наследствената ни къща на ул. „Пиротска”.
Мама почина в началото на октомври...
Но от онзи месец август все пак ми остана споменът за щастието, че майка ми е
отново с нас, и надеждата, че ще живее, която ни се струваше съвсем реална...
А преди две години през август бях на
летен курс за чужденци във Варшавския университет... В момента не успявам да се
сетя как точно да определя какво стана там... Да речем, бих продължила така:
Никога не бях допускала как едномесечният престой във
Варшава ще промени начина ми на писане. Дълго време бях стояла пред затворената
врата на белетристиката и вече не допусках, че ще намеря ключ към нея -
поетичната ми нагласа като че ли не беше най-подходящото средство, за да стигна
до по-дълбоките тайни на прозата, а във Варшавския университет получих този
ключ. Стана съвсем случайно. Първо ми дойде вдъхновение да пиша есета на
полски, после си дадох сметка, че не е по силите ми да създавам литература на
чужд език и продължих да изразявам вдъхновението си чрез езика, който владея
най-добре - българския... и някак неусетно открих, че съм в свои води... Както
човек, който се е старал да плува, спазвайки всички правила, мислел е методично
за движенията на ръцете и краката, стремял се е да регулира дишането си, а все
повече се е задъхвал, и в даден миг просто се отпуска във водата и... вече се
придвижва в нея без усилия... с лекота... с опиянение.
Така август стана за мен месецът, в
който опознавах Варшава и... благодарение на който започнах да пиша по-зряла и
по-искрена проза.
Сега отново е август... И скоро ще
довърша книгата си за Дагоберта...
Гергина
Дворецка
От романа в
разкази „Откриването на Дагоберта”, Военно издателство, 2012 г.