Август

Забелязах, че в много постинги във Фейсбук хората пишат с вдъхновение за август. Това е и моят любим месец, защото през него преди години родих сина си. Споделям и своето есе за този поетичен месец.

    

         В домовата книга на настоящия ни адрес е отбелязано, че сме се преместили в този апартамент преди много години в началото на септември. А в моята памет е останало, че преместването ни е било през август, може просто по-късно да сме се регистрирали в общината. Това, разбира се, е малко вероятно, защото правилата за адресната регистрация по социалистическо време бяха доста строги. Така че август се оказва последият месец, през който съм живяла в дома ни на ул. „Шести септември”, моят роден дом. Впрочем, родена съм в Първа градска болница, но на „Шести септември” е бил първият личен адрес в живота ми.

         Като малка, когато баба ме караше да спя след обед, а аз само се кокорех от леглото си, гледах оттам през прозореца отсрещната кооперация и си мислех: „Сега ще затворя очи и щом ги отворя отново, ще видя нещо друго, не къщата отсреща!” Затварях очи, отварях ги отново и виждах същата къща, но бях убедена, че нещата някога ще се променят. Така и стана. Преместихме се да живеем - пак в центъра на София, но в съседен квартал. Сега, когато отворя очи, виждам други гледки - например, дърветата в двора, но през годините неведнаж съм сънувала дома ни на улица „Шести септември”, макар че насън той никога не прилича напълно на реалния от детските ми спомени. Сигурно е вярно, че първите 7 години имат най-голямо значение за човека, а през 6 и половина от тях аз съм живяла на онзи адрес и сигурно „пъпът ми е хвърлен там”, както казваше баба ми. И август е бил последният месец, който съм прекарала в този първи мой дом, преди началото на нещо ново.

         В юношеството ми август беше месецът, през който с мама и татко заминахме за Париж на гости на чичо Коста, брат на баща ми. Той работеше там в представителството на българските авиолинии. Така че за мен август е свързан с първите ми спомени от Париж...

         През младостта си свързвах месец август с края на лятото. Дори, ако трябваше да го озаглавя, бих нарекла август: „Тъга в края на лятото”, по заглавието на едно стихотворение от Станислав Костка Нойман. А един мой познат, който за кратко ми беше съпруг, написа поема, чийто първи стих беше: „Не тръгвайте, жерави, лято е още!” После го промени на: „Не отлитайте, жерави, август е още!”, което, по мое мнение, не звучеше толкова ритмично, както първият вариант, полетът на жеравите някак се сепваше пред месец август - така го усещах.

         Пак през младостта си, самата аз измислих стих – по-точно, фрагмент, който започваше някак от средата на изречението и никога не успях да открия началото му: „...като очи с цвета на месец август, или гора, прорязана от слънце.” Очите с цвета на месец август, за които измислих стиха, всъщност бяха топлокафяви с тъмнозелени петънца и златни нишки в тях.

         Така че открай време за мен месец август е свързан с очакване на нещо ново, със сбъдване на нещо ново, с усещане за топлина и малко тъга - но сладка... и с поезия. И като описвам всичко това, разбирам, че за мен август означава просто... влюбване.

         Сигурно неслучайно синът ми се роди в началото на август. Оттогава това за мен е най-щастливият месец в годината и вече го чувствам не като края на лятото, а като най-истинското лято. Тъгата в края на сезона за мен се измести през септември.

         Много години по-късно, през един месец август оперираха майка ми, а синът ми беше приет в университета с много висок бал. Люшкахме се между тревогата за мама и радостта заради сина ни... В края на месеца прибрахме мама от болницата. И досега помня онова усещане за пълно, всепобеждаващо щастие, което изпитах, когато се събрахме четиримата вкъщи – с мъжа ми, нашия син и мама - макар и на легло, но с нас! Баща ми тогава живееше сам в наследствената ни къща на ул. „Пиротска”.

         Мама почина в началото на октомври... Но от онзи месец август все пак ми остана споменът за щастието, че майка ми е отново с нас, и надеждата, че ще живее, която ни се струваше съвсем реална...

         А преди две години през август бях на летен курс за чужденци във Варшавския университет... В момента не успявам да се сетя как точно да определя какво стана там... Да речем, бих продължила така:

         Никога не бях допускала как едномесечният престой във Варшава ще промени начина ми на писане. Дълго време бях стояла пред затворената врата на белетристиката и вече не допусках, че ще намеря ключ към нея - поетичната ми нагласа като че ли не беше най-подходящото средство, за да стигна до по-дълбоките тайни на прозата, а във Варшавския университет получих този ключ. Стана съвсем случайно. Първо ми дойде вдъхновение да пиша есета на полски, после си дадох сметка, че не е по силите ми да създавам литература на чужд език и продължих да изразявам вдъхновението си чрез езика, който владея най-добре - българския... и някак неусетно открих, че съм в свои води... Както човек, който се е старал да плува, спазвайки всички правила, мислел е методично за движенията на ръцете и краката, стремял се е да регулира дишането си, а все повече се е задъхвал, и в даден миг просто се отпуска във водата и... вече се придвижва в нея без усилия... с лекота... с опиянение.

         Така август стана за мен месецът, в който опознавах Варшава и... благодарение на който започнах да пиша по-зряла и по-искрена проза.

         Сега отново е август... И скоро ще довърша книгата си за Дагоберта...

Гергина Дворецка

От романа в разкази „Откриването на Дагоберта”, Военно издателство, 2012 г.