Знаете
ли българската народна песен за мома Тодорка, която брани остров Малта? Оказва,
че има над 60 нейни варианта, които са се изпълнявали по нашите земи и са
старателно записвани от събирачи на български фолклор в края на XIX и началото на ХХ век. Ако напишете в Google или в друга търсачка „Мома защитава остров
Малта“, ще ви излязат различните версии на песента на сайт с обредни и
исторически песни, създаден от Тодор Моллов - той е отбелязвал и източниците на
съответния текст, ако са известни. В някои от версиите не се споменава за момата
бранителка на Малта, но в повечето я има и почти винаги се казва Тодорка. Не само че
носи българско име, ами във вариантите на песента от Ловеч, Горна Оряховица и
Дряново се говори за „Малта касаба българска“! Повтаря се в различни варианти и
името Сюлейман – Сулюман, Сюлюман, Силюман, Сулю – като той ту е султан, ту е
войнът, който е изпратен от султана да превземе остров Малта.
С
други думи, българският народ е възпял битката на Сюлейман Великолепни за
острова през 1565 г. А защо българите от онези времена ще знаят за тази битка?
Защото голяма част от еничарите, с които турският султан е обсаждал Малта, по
произход са били българчета, взети от семействата си като деца чрез „кръвния
данък“. Семействата им обаче никога не ги забравят, интересуват се какво става
с тях, питат, разпитват познати и непознати. Така до тях достига ехото от
голямото поражение на Сюлейман Великолепни край Малта, където загиват 2500
еничари от българско потекло. Естествено, всеки българин се е надявал неговото
чедо да е останало живо, пък макар и да е далеч от майчини и бащини очи. За
съжаление, от цялата султанска войска се спасяват само деветима…
Това
ни разказа екскурзоводът Бойко, докато обикаляхме с него из Малта сутринта на
Разпети петък по Великденските празници. Същият екскурзовод ни припомни още
един отзвук от събития от онези времена. В романа на Антон Дончев „Време
разделно“ един от героите е ислямизиран венецианец, попаднал в плен на остров
Родос – там рицарите хоспиталиери са разбити и прогонени от Сюлейман
Великолепни, а после се заселват в Малта – откъдето техният орден получава
името Малтийски - и при следващата битка със султана вече не му се дават…
На снимката: крепостта в град Биргу, където Сюлейман Великолепни претърпява тежко поражение през 1565 г.
Честно
казано, избрахме да прекараме Великденските празници в тази малка островна
държава, не само заради интересната й история, а най-вече по една напълно
съвременна, актуална причина – в момента Малта председателства Съвета на
Европейския съюз, а догодина по това време същото председателство вече ще е
поела България. Искахме да видим какво правят малтийците, изпълнявайки този
отговорен ангажимент за всяка страна членка на ЕС. Не видяхме почти нищо по
темата освен логото на Малтийското председателство, окачено на 2-3 места в
столицата Ла Валета. Друга важна последица от това председателство беше, че една
от големите забележителности, Дворецът на Великия магистър, се оказа затворен
за посетители, защото там се провеждат важни официални срещи. Дали по същата
причина и НДК ще бъде затворен за посетители през първите 6 месеца на 2018 г.?
Имахме обаче друг шанс – да разгледаме Оръжейната палата, която се помещава в
част от Двореца и е отворена само в броени дни от годината. Случи се да
попаднем в Ла Валета точно в такива дни и видяхме автентични доспехи и оръжия,
с които са се били рицарите от Малтийския орден!
В
Малта обаче открихме и „българската връзка“. Не само заради народната песен как
мома Тодорка брани острова от турците, а и защото по улиците непрекъснато
чувахме българска реч. Прочетох в един постинг от 2012 г., че към 7000 наши
сънародници живеели в момента там. Самият
наш екскурзовод, от когото научихме за гореспоменатата песен, е на острова
от 26 години, двете му деца са завършили малтийски училища. Веднага след
промените у нас, в началото на 90-е Бойко заминал първо за ЮАР, но по-късно се
преместил в Малта, където е и до днес.
Сега
много българи посещават курсовете по английски език на острова – обучението е
по съвременна методология и тези курсове са все по-популярни у нас. Немалко
български младежи си опитват късмета да намерят работа в Малта. Може би си
мислят, че в мъничка държава ще им е по-лесно да се устроят, отколкото в
Германия, Франция, Испания…
Имахме
забавни срещи с българи. На остров Гозо в един магазин за местни специалитети,
където с мъжа ми разглеждахме конфитюри от кактус в миниатюрни бурканчета и си разменяхме
по някоя дума, продавачката в малтийска национална носия, която ни даваше
разяснения на английски, в един момент ни попита откъде сме – макар че вече
беше разбрала – и когато получи потвърждение, че сме от България, продължи на
чист български. И да сме имали някакви колебания относно малтийския конфитюр от
кактус, когато разбрахме, че нашенка го продава, веднага си купихме. Дори
изявихме желание да купим и сирене на малки кръгчета, каквото бяхме видели в
гастронома до хотела ни, но нашенката ни каза, че за нея няма никакво значение
дали ще си купим сиренето от магазина, където тя работи, или от другаде. Дребен
детайл, но показателен – тя се справяше отлично с представянето на продуктите,
но й беше напълно безразлично дали собственикът, който я е наел, ще има повече
продажби. Явно не получаваше процент от тях и й беше все тая.
На
плажа в Сейнт Джулианс – един от малкото малтийски плажове с пясък, а не с
камъни – отидохме да си потопим краката в морето. Въпреки летните температури,
през април водата все още не става за плуване. Беше рано и нямаше почти никого, само
един младеж се разхождаше край чадърите. Газехме с мъжа ми покрай брега и си говорехме.
По едно време младежът се приближи към нас и каза възхитено: „Да не повярва
човек! Идвам сутринта на плажа в Малта и какво да чуя – българска реч!“ Разказа
ни, че е дошъл да си намери работа тук, но имало места само за сервитьори, а това не му допадало.
Английският му обаче не бил добър, което е пречка да се уредиш с по-престижно занимание. „Е, тук ще си усъвършенствате английския!“ –
окуражихме го ние и му пожелахме късмет.
При
едно от пътуванията ни в градския автобус към Ла Валета (в Малта всички автобуси са градски транспорт, защото
разстоянията са малки) близо до нас
седяха четирима българи – приличаха на възрастно семейство с дъщеря си и
съпруга й. Тъщата държеше в ръце карта и заедно с дъщерята преценяваха на висок
глас по кои маршрути да се насочат през деня. Мъжете не вземаха особено участие
в обсъждането. Покрай прозореца на автобуса се проточваше типичната малтийска
гледка - безкрайна крайбрежна улица, но под звуците на българската реч ние се
чувствахме като в България. Когато стигнахме до Ла Валета, жената с
туристическата карта се обърна към нас -
явно и тя беше доловила, че си говорим на български - и реши да се посъветва
със сънародници: „Извинете, как да стигнем до Ботаническата градина?“ Обяснихме
й, че сме пътували дотам с екскурзовод и специален автобус – възможности за
такива екскурзии се предлагат във всеки хотел. Тези наши туристи обаче явно
предпочитаха да разчитат на себе си. Може би мислеха, че ще им излезе по-евтино.
Всъщност, с екскурзовод спестяваш времето за лутане кое къде се намира, а
понякога научаваш и неща, които ги няма в никой туристически справочник. Като
песента за мома Тодорка, която спасява остров Малта.
Накрая
ще се опитам да обобщя отговора на въпроса какво свързва българите с Малта. Вече
стана дума за старата българска народна песен, както и за българите, които в
наши дни си търсят късмета в островната страна, и за все повечето български
туристи, които избират тази дестинация. Приличат ли си обаче малтийците и
българите? И да, и не. До този отговор стигнахме за шестте дни престой там. Срещнахме
и любезни, и апатични малтийци - така е и в България.
Има
обаче нещо, което усетихме в Малта, а невинаги го усещаме у нас. Малтийците са
силно привързани към страната си. Можете ли да си представите, че обитавате
остров, където няма нито една река и където през лятото е абсолютна суша, а
през зимата и пролетта се изливат такива порои, че буквално отнасят почвата? Ето
така е в Малта. А малтийците, вместо масово да напускат това трудно обитаемо
място, са измислили начини да се справят с проблемите, създавани от климата.
Още от най-стари времена строят къщите си с плоски покриви, за да се събира
всяка капка дъждовна вода и по специални канали да достига до резервоарите,
разположени в мазето. За да отглеждат растения, правят тераси и ги укрепяват с
камъни, така че да не се отмие почвата по време на пороите. Тези подробности
научихме от друга наша екскурзоводка – рускинята Юлия, която също като нашенеца
Бойко, от години живее в Малта. И нещо, което ме удиви – и тя, и Бойко говореха
за Малта със съпричастност, която явно са възприели от самите малтийци.
И
си помислих за нашата земя хубава, благословена с природа и климат, за какъвто
хората могат само да мечтаят. А привързани ли сме към нея? Съпричастни ли сме
със съдбата й или по-често се отдаваме на хули, ругатни или недоволно мърморене,
което прелива в бездействие?
Иска
ми се на въпроса какво свързва българите с Малта да има и още един отговор: свързва
ги съпричастността, която изпитват към своята родина!