Вчера,
докато вървях по „Цар Иван Асен II“ видях това
дърво. Зарадвах му се като на стар приятел. Такова дърво растеше пред прозореца
ми на друга софийска улица – също централна, но много тиха. То ми харесваше,
вълнуваше ме. Като дете обичах да гледам как се раззеленява, как листата му се
изпълват със сила през лятото, а през есента губят тази сила и постепенно окапват.
После дървото залиня, изсъхна и го отсякоха. Липсваше ми.
Години по-късно разбрах от майка ми, че причината дървото да залинее е била
моята баба. Тя преценила, че то пречи слънцето да влиза през прозореца в стаята
ми, а това не е здравословно за мен, и тайно вечер ходела да го полива със солен
разтвор… Така дървото изчезна от погледа
ми и моята баба е била доволна. Но не и аз. Колко неща правят близките ни за
наше добро, без да са ни питали дали го искаме!
Сега
всеки път, когато видя такова дърво, му се радвам като на стар приятел и много
бих искала то отново да се разлисти пред прозореца ми, но е невъзможно, защото
квадратчето с почва, където някога растеше, отдавна е запълнено с асфалт.
Няма коментари:
Публикуване на коментар