Елегия за едно дърво

Вчера, докато вървях по „Цар Иван Асен II“ видях това дърво. Зарадвах му се като на стар приятел. Такова дърво растеше пред прозореца ми на друга софийска улица – също централна, но много тиха. То ми харесваше, вълнуваше ме. Като дете обичах да гледам как се раззеленява, как листата му се изпълват със сила през лятото, а през есента губят тази сила и постепенно окапват. После дървото залиня, изсъхна и го отсякоха. Липсваше ми.

Години по-късно разбрах от майка ми, че причината дървото да залинее е била моята баба. Тя преценила, че то пречи слънцето да влиза през прозореца в стаята ми, а това не е здравословно за мен, и тайно вечер ходела да го полива със солен разтвор…  Така дървото изчезна от погледа ми и моята баба е била доволна. Но не и аз. Колко неща правят близките ни за наше добро, без да са ни питали дали го искаме!

Сега всеки път, когато видя такова дърво, му се радвам като на стар приятел и много бих искала то отново да се разлисти пред прозореца ми, но е невъзможно, защото квадратчето с почва, където някога растеше, отдавна е запълнено с асфалт.