Фотосесия със совата Нина в Малта

Едно от забавните неща, които ни се случиха в Малта, беше фотосесията със совата Нина. Забелязахме Нина, след като посетихме прочутия пазар в живописното градче Марсашлок и после се разходихме с лодка из Сините пещери в залива Вид Иж-Жури. Тръгнахме из селцето в близост до пещерите и край едно дърво забелязахме колоритна групичка, съставена от млад мъж в старинни дрехи и три птици: един орел, въпросната сова Нина и една нейна посестрима, която през цялото време дремеше в клоните на дървото. 

Младият мъж предлагаше на туристите да си направят снимка с някоя от птиците. Всички, които се изкушаваха от това предложение, искаха да се снимат със совата Нина. Разбрахме, че се казва така, защото нейният стопанин непрекъснато я викаше по име. Аз също реших да се снимам с нея.

Младият мъж ми сложи кожена ръкавица, дълга до лакътя, и подкани подскачащата патраво по земята Нина да кацне на ръката ми. Нина обаче явно осъзнаваше, че е безспорната звезда на тази атракция и проявяваше капризи. Загърби ни и скокна настрани, като че ли се връцна и ни каза: „Пет пари не давам за вас!“ „Нина, Нина! – подвикваше й мъжът. „Нина!“ – подвикнах и аз. Тя реагира на гласа ми, защото не го познаваше. Обърна се и ме погледна внимателно, като че ли ме попита: „Откъде ми знаеш името?“ Стопанинът й изгуби търпение, явно нямаше да я примами, без да й даде компенсация. Извади парче сушено месо, отряза съвсем малко късче и го приближи до ръкавицата, която ми беше надянал.

Нина не се колеба повече и хвръкна към опънатата ми ръка. Бях очаквала да е по-тежка, защото изглеждаше едричка, но всъщност никак не тежеше. Щом кацна, се обърна към мен и ме загледа високомерно с огромните си жълти очи. Погледът й означаваше: „Ти пък коя си?“ Явно такъв си беше нейният ритуал – преди това забелязах, че се извръща по същия начин към всеки, с когото се снимаше.

„Нина, Нина, гледай напред!“ – обясних й аз и кимнах към посоката, в която беше насоченият към нас фотоапарат. Не ми се подчини веднага, но все пак в един момент обърна глава напред. Над нас на дървото дремуцаше посестримата на Нина, за която така и не научихме как се казва.

Мъжът ми ни снимаше, после стопанинът на Нина му предложи и той да се приближи, за да ни направи обща снимка и на тримата.

Накрая стопанинът на Нина майсторски улови с обектива как тя отлита от ръката ми.

Естествено, удоволствието да имаш снимка със совата Нина не беше безплатно, но нямаше фиксирана цена, всеки можеше да даде колкото поиска. Ние дадохме за Нина 2 евро. Преценихме, че за същество, склонно към звездомания, това е напълно достатъчно.