понеделник, 28 февруари 2022 г.

За почитта към мъртвите

     Тази година Голяма Задушница се падна на 26 февруари. Както винаги, с мъжа ми отидохме на Централните софийски гробища да почетем нашите починали близки. За да стигнем до тях, минаваме по алеята, край която са гробовете на Пейо Яворов и на съпругата му Лора. Този път една жена се беше привела край големия каменен кръст с името на Лора Каравелова и старателно бършеше нещо. Същевременно подхвърляше хапливи забележки към групичка от четирима човека, застанали пред гроба на Яворов. Помислих си как крамолите около драматичната семейна двойка продължават и след смъртта на двамата...  

Стигнахме до мястото, където почиват дядо ми, баба ми и майка ми (подреждам ги в реда, по който си тръгнаха от този свят) и си спомних какво ми беше разказвала баба навремето: че до гроба на дядо е имало още един, в който са били положени техните три дъщерички, починали като малки деца. Само че по време на бомбардировките над София през Втората световна война бомба паднала върху гроба и го заличила.

Не е чудно, че си спомних този епизод от семейната ни история точно на Голяма Задушница 2022 година. На 24 февруари президентът Путин разпореди да бъде нападната Украйна и всички следим изтръпнали новините за обстрелите, на които са подложени украински градове. Мина ми през ума, че тези обстрели всъщност са и върху гробовете на войниците, извоювали мира през 1945 г., защото ставащото в момента в Украйна хвърля сянка върху техния подвиг. Не е справедливо да бъде заличен споменът за този подвиг, както бомба е изтрила напълно от земята гроба на трите мамини сестрички, недоживели възрастта да станат мои лели? Най-вече не е справедливо да загиват хора във войни!

 Да мислим за живите и да не тревожим покоя на мъртвите!

Снимката е на съпруга ми Владимир Дворецки: част от Централни софийски гробища, където са погребани френски воини, загинали или починали на наша земя през Първата световна война,  

 

вторник, 22 февруари 2022 г.

22.02.2022

Бях решила непременно да напиша нещо в блога си на тази уникална дата, за да я отбележа. Да отбележа факта, че съм имала щастието да я доживея и да я изживея с всичките ми всекидневни грижи и ангажименти. Искаше ми се такова уникално съвпадение на цифри да бъде почетено по някакъв начин, независимо че само по себе си нищо особено не внася в живота ми. Е, някои са планирали да се оженят или да предприемат друга важна житейска стъпка точно на тази необикновена дата – хората често се очароват от магията на цифрите, но за повечето от нас тя е просто огледално изображение на двойки с по една нула между тях.

Дори ми хрумна едно стихче – нали обичам римушките:  

На тази огледална дата

все тъй ще се върти земята,

макар под странна върволица

от двойки, правещи шестица.

Само че животът ме опроверга. 22.02.2022 не се оказа само уникална комбинация от двойки. На този ден се събудихме с впечатленията от предишната вечер, когато руският президент Путин реши да признае независимостта на намиращите се в Украйна самообявили се народни републики Донецк и Луганск. Не ми се правят политически коментари. Само ще кажа, че усетих – и не само аз - студения полъх на страха от война.

         Дано този полъх не предвещава буря! Би ми се искало на днешната огледална дата светът да види себе си в огледалото на времето, да се взре в зарасналите грозни белези от миналото и да не си причинява нови рани, които също ще оставят белези, сигурно още по-страшни.

Към този текст добавям моя снимка, направена от съпруга ми Владимир Дворецки, когато през ноември 2014 г. бяхме в Прилеп за сватбата на нашите приятели азербайджанката София и македонецът Филип. После те избраха да живеят в България. Тук се родиха двете им деца – момче и момиче! На днешната дата ми се иска да мисля за тях, за хора от различни националности и религии, които се влюбват, женят се и отглеждат децата си в трета страна, където с много обич са изградили своя уютен дом. 

Иска ми се на днешната огледална дата светът да се вгледа в огледалното си отражение и да разбере, че му любовта и мирът му отиват и трябва да ги пази.



неделя, 20 февруари 2022 г.

Римушки

През последните дни по конкретен повод си припомних как в някогашната Младежка редакция на Българското национално радио, където започнах работа, завършвайки университета, с колегите понякога са забавлявахме да пишем колективно стихове. Естествено, стиховете бяха римувани, защото римите са в основата на играта, наречена стихоплетене. Случва ми се да откривам в архивите си следи от тези римушки и те все така ме развеселяват.

Веднъж наша колежка покани на гости цялата редакция. На масата в хола беше сложена стъклена купа с орехи и един от колегите предложи да напишем колективно поема със заглавие „Орехче“ като постави за начало следното четиристишие:

      „В една кристална тънка купа –

                 ура! – открих те най-накрая!

                Как искам сам да те разчупя

                 и тайните ти да узная!“

Не чаках подкана и продължих:

               Под мойта костелива дреха

     аз тайните си ще прикрия.

               Макар да ти изглеждам крехка,

               на мен не ми минават тия!

Домакинята ни даде лист хартия и цялата редакция се надпреварваше да добавя още и още стихчета в рими – къде сполучливи, къде – откровено непохватни. Все пак не всички колеги имаха опит в писането на стихотворения, просто се забавлявахме.

През следващите години, вече в по-различен състав на Младежка редакция, също сме имали спонтанни поетични пориви. В началото на 80-те бяхме доста задружен колектив – тогава това беше думата за екип – и редовно ходехме заедно да обядваме в стола. Така се роди идеята за писане на стихове по меню. Особено впечатлих колегите с моя поетично-кулинарен специалитет „Тиквички с чесън“:

                    Колко е лесно да бъдеш харесан,

щом си любител на тиквички с чесън!

Идваш при мен парфюмиран и сресан,

но същността ти ухае на чесън.

Тръпна от нежност, не сещам къде съм!

Тиквички с чесън, о, тикнички с чесън!

Тази моя кулинарна римушка отприщи вдъхновението на колегите. Един веднага ми предложи своя „Таратор“:

Рядък юлски таратор

двама сърбахме в Обзор,

а сърцата ни във хор

викаха: Амор, амор!

Ще уточня, че между мен и колегата с таратора никога не е припламвала любовна искра, но нали в стихоплетенето важно е римата да върви!

Друг се въодушеви да направи поетично малеби:

„Твойто старо малеби/ всичко мъжко в мен уби.“

Приветствахме тази кулинарна поетична инвенция, защото бяхме на такава възраст, че никоя колежка не се засегна на „старо малеби“.

Истинско колективно творчество обаче беше създаването на „Фрикасе“. Използвахме художествения похват „подтекст“ в смисъл на недоизказване. Бяхме гледали по телевизията един скеч, в който Ицко Финци играеше поет стихоплет и редеше следните стихове:  

                 „Край заспалото море

с тебе бродехме сами.

Моите стихотворе...

двамата си деклами....“

Такова недоизказване в буквалния смисъл използвахме и в колективното готвене на поетичното ни фрикасе:

                 Твойто свежо фрикасе

ме прикани та да се...

Ама съм над петдесе

и е трудничко да се...

Само пиша си есе

и се капя с фрикасе.

Ако някой сега се възмути: „Аууу! Какви са тези намеци?“, ще му отговоря: „Всичко е до подсъзнанието!“ А пък напоследък съм чела толкова ачик-ачик поетични вакханалии, че намирам нашето „Фрикасе“ за направо невинно.        

После останах сама на кулинарно-поетичния фронт и колегите започнаха да ми поръчват любимите си ястия. Така се появиха моите „Яйца по панагюрски“, „Мусака“ и др. Някой път ще ги публикувам всичките в блога си.  

Вдъхновявала съм се да пиша римушки и през 90-те, когато политическите промени ни накараха да наблюдаваме с интерес какво се случва в Народното събрание (впрочем, и днес е така!). Сега в паметта ми изникват едни мои стихове за въображаем бал в Парламента, когато депутат от БСП кани на танц колежката си Шерифе Мустафа от ДПС с думите: 

„Поободрен от турското кафе,/подавам аз ръка на Шерифе“,

а тя му отговаря:

„Но ще играем смесен танц, демек,/ синтез от ръченица и кючек!“

Споменавам тези римушки, някои от които – колективно творчество, защото си помислих: „Що ли не подбера най-забавните от тях и да ги издам в книжка? Други хора така правят!“ Само че докато аз години наред поставях на първо място журналистиката и пишех стихове само за забавление, други хора са си създавали в публичното пространство име на поети. Нормално е техните римушки, също писани за забавление, да предизвикват читателски интерес.

Но кой знае, може пък да го направя за близки и приятели. Ще видим! Работното заглавие засега е... е, какво да бъде? „Римушки“!