Римушки

През последните дни по конкретен повод си припомних как в някогашната Младежка редакция на Българското национално радио, където започнах работа, завършвайки университета, с колегите понякога са забавлявахме да пишем колективно стихове. Естествено, стиховете бяха римувани, защото римите са в основата на играта, наречена стихоплетене. Случва ми се да откривам в архивите си следи от тези римушки и те все така ме развеселяват.

Веднъж наша колежка покани на гости цялата редакция. На масата в хола беше сложена стъклена купа с орехи и един от колегите предложи да напишем колективно поема със заглавие „Орехче“ като постави за начало следното четиристишие:

      „В една кристална тънка купа –

                 ура! – открих те най-накрая!

                Как искам сам да те разчупя

                 и тайните ти да узная!“

Не чаках подкана и продължих:

               Под мойта костелива дреха

     аз тайните си ще прикрия.

               Макар да ти изглеждам крехка,

               на мен не ми минават тия!

Домакинята ни даде лист хартия и цялата редакция се надпреварваше да добавя още и още стихчета в рими – къде сполучливи, къде – откровено непохватни. Все пак не всички колеги имаха опит в писането на стихотворения, просто се забавлявахме.

През следващите години, вече в по-различен състав на Младежка редакция, също сме имали спонтанни поетични пориви. В началото на 80-те бяхме доста задружен колектив – тогава това беше думата за екип – и редовно ходехме заедно да обядваме в стола. Така се роди идеята за писане на стихове по меню. Особено впечатлих колегите с моя поетично-кулинарен специалитет „Тиквички с чесън“:

                    Колко е лесно да бъдеш харесан,

щом си любител на тиквички с чесън!

Идваш при мен парфюмиран и сресан,

но същността ти ухае на чесън.

Тръпна от нежност, не сещам къде съм!

Тиквички с чесън, о, тикнички с чесън!

Тази моя кулинарна римушка отприщи вдъхновението на колегите. Един веднага ми предложи своя „Таратор“:

Рядък юлски таратор

двама сърбахме в Обзор,

а сърцата ни във хор

викаха: Амор, амор!

Ще уточня, че между мен и колегата с таратора никога не е припламвала любовна искра, но нали в стихоплетенето важно е римата да върви!

Друг се въодушеви да направи поетично малеби:

„Твойто старо малеби/ всичко мъжко в мен уби.“

Приветствахме тази кулинарна поетична инвенция, защото бяхме на такава възраст, че никоя колежка не се засегна на „старо малеби“.

Истинско колективно творчество обаче беше създаването на „Фрикасе“. Използвахме художествения похват „подтекст“ в смисъл на недоизказване. Бяхме гледали по телевизията един скеч, в който Ицко Финци играеше поет стихоплет и редеше следните стихове:  

                 „Край заспалото море

с тебе бродехме сами.

Моите стихотворе...

двамата си деклами....“

Такова недоизказване в буквалния смисъл използвахме и в колективното готвене на поетичното ни фрикасе:

                 Твойто свежо фрикасе

ме прикани та да се...

Ама съм над петдесе

и е трудничко да се...

Само пиша си есе

и се капя с фрикасе.

Ако някой сега се възмути: „Аууу! Какви са тези намеци?“, ще му отговоря: „Всичко е до подсъзнанието!“ А пък напоследък съм чела толкова ачик-ачик поетични вакханалии, че намирам нашето „Фрикасе“ за направо невинно.        

После останах сама на кулинарно-поетичния фронт и колегите започнаха да ми поръчват любимите си ястия. Така се появиха моите „Яйца по панагюрски“, „Мусака“ и др. Някой път ще ги публикувам всичките в блога си.  

Вдъхновявала съм се да пиша римушки и през 90-те, когато политическите промени ни накараха да наблюдаваме с интерес какво се случва в Народното събрание (впрочем, и днес е така!). Сега в паметта ми изникват едни мои стихове за въображаем бал в Парламента, когато депутат от БСП кани на танц колежката си Шерифе Мустафа от ДПС с думите: 

„Поободрен от турското кафе,/подавам аз ръка на Шерифе“,

а тя му отговаря:

„Но ще играем смесен танц, демек,/ синтез от ръченица и кючек!“

Споменавам тези римушки, някои от които – колективно творчество, защото си помислих: „Що ли не подбера най-забавните от тях и да ги издам в книжка? Други хора така правят!“ Само че докато аз години наред поставях на първо място журналистиката и пишех стихове само за забавление, други хора са си създавали в публичното пространство име на поети. Нормално е техните римушки, също писани за забавление, да предизвикват читателски интерес.

Но кой знае, може пък да го направя за близки и приятели. Ще видим! Работното заглавие засега е... е, какво да бъде? „Римушки“!