Споделям още един откъс от книгата си
„Откриването на Дагоберта“, издадена през 2012 г. във Военно издателство. Напоследък се случва да си спомям за Лисабон, а той се споменава и в този мой разказ.
МОЖЕ БИ ЩЕ СЕ СЛУЧИ...
...в Лисабон или Париж, в Брюксел, в
Берлин, в Ню Йорк или Варшава... Тя ще седи край масата пред някакво кафене на
оживена улица, ще преглежда разсеяно някакъв вестник, колкото да си дава вид,
че прави нещо, докато чака... Ще се пита дали усеща някакво вълнение и
откровено ще си отговаря, че май не... Хората наоколо ще говорят високо, ще се
смеят... и от това тя ще се чувства добре... дори много добре... Ще си мисли,
че дори и да чака напразно, си струва, щом се е потопила в този освежителен
фреш от делнични разговори и смехове...
После мъжът ще дойде. Ще се усмихне
бодро, с енергично движение ще отдръпне стола срещу нея и ще седне... Ще я
поздрави с Бoн диа (или бонжур, гутен морген,
или гуд моонинг, или джиен добри)... Тя любезно ще му отговори...
Той
ще се загледа в нея и ще й каже: „Сеньора (или Мадам, или Фрау, Мисиз или
Пани)... Не сме се виждали отдавна... Изглеждате много добре!”
Тя
ще му каже същото... Ще заговорят за онова, което всеки от двамата прави в
момента... и инстинктивно няма да се осведомят взаимно как са
съпругът/съпругата, децата...
След
първата размяна на учтиви реплики всеки ще изучава ненатрапчиво чертите на
другия... ще открива някакви промени, но, като по чудо, от паметта ще изплува
образът, познат отпреди...
Той
ще се запита дали да й каже, ей така, почти на шега: „Знаете ли, Сеньора (или
Мадам, или Фрау, Мисиз или Пани)... тогава бях почти влюбен във Вас. Може би
наистина бях влюбен във Вас...” и няма да й го каже...
Тя
ще се запита дали да му отговори, също почти на шега: „Мисля, че и аз бях малко
влюбена във Вас!”, но няма да отговори нищо...
Ще
продължат да разговарят за това как преди време животът ги е срещнал случайно и
за кратко. И после всеки от тях, за кратко, си е спомнял за другия... Каква хубава
идея, да се срещнат отново, за кратко!
Тя
ще осъзнава, че е имало защо да си спомня за него... макар и за кратко... Той
ще осъзнава същото... Всъщност, може би
не трябваше само любезно да се поздравят при тази среща след толкова време, а
да се устремят един към друг, той да я прегърне, тя да се сгуши в ръцете му...
Всеки от тях си отдъхва с облекчение, че не се е случило точно така... Човек не
бива да обръща внимание на моментните си увлечения, просто сърцето ти отлита за
малко нанякъде, рее се зашеметено в някакви висоти, където кислородът вече не
достига... и после се връща опитомено там, където му е мястото. Случва се на
всеки, на такива неща няма смисъл да се отдава значение.
„Е, добре, вече трябва да тръгвам!” –
казва той. Тя съжалява, че не е произнесла първа тези думи. Но си дава сметка,
че по-скоро би казала: „А аз не искам да си тръгвам.” И знае, че той би й
отговорил: „Впрочем, аз също...”
... и в този момент аз ще се отдалеча
от мястото на срещата им, за да ги оставя да правят каквото намерят за добре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар