Дискусията около наградата Никола Вапцаров

 

Този портрет на поета съм заснела в неговата къща музей, ул. "Ангел Кънчев" 37, София 

Преди два дни споделих публично мнението си за възстановяването на националната награда за литература „Никола Вапцаров“. Мисля, че след като съществуват национални награди на името на не особено известни поети и писатели, като например учредената през 2014 г. в гр. Стрелча Национална литературна награда „Богдан Овесянин“ - писател с местно значение и с абсолютно непознато на широката публика творчество, е нормално да има национална награда на името на поет, известен в цяла България и с почитатели по цял свят. Оказа се, че много хора споделят мнението ми, но противниците на наградата ме заляха „с кални потоци от ропот и град от словесна атака. – Почакайте – казвам, - почакайте, нека... Но те ме прекъсват сърдито“: „Вапцаров е предател, терорист, убиец!“

Един от опонентите ми дори отиде толкова далече във фантазиите си, че описа Вапцаров като изпълнител на мокри поръчки на партията – един вид килър, бил пишел стиховете си, „докато е бърсал револверите си от кръв и ги е смазвал,“ т.е. дори не ги е използвал по предназначение, за да стреля, а е удрял хората с тях по главите. Попитах го къде е прочел това, но не ми отговори. Едва ли го пише в книгата „Оловна тишина“ на Ивайла Александрова, която често ме подканят да прочета. Знам, че е документална, но вече писах,    че не ми се гледат документи, които показват на какво е способен човек, когато е жестоко притиснат от обстоятелствата. То е все едно да гледаш снимки, безпощадно направени, когато някой е изпаднал в унизяваща достойнството му ситуация. Тогава човек просто не е себе си. Никой не би пожелал да видят самия него в подобна ситуация. Но такава е съдбата на известните – изследователите могат да ровичкат във всеки детайл от живота и дейността им, буквалното да ги разкостват и да вадят всичко на показ.

         По повод обвинението, че Вапцаров е предател, защото е извършвал дейност в полза на чужда държава, СССР, припомних моменти от речта на Чърчил, произнесена в деня, когато нацистка Германия напада СССР, 22 юни 1941 г. От нея тук ще цитирам само един откъс: „Заплахата за Русия е заплаха за нас и е заплаха за Съединените щати, така както каузата на всеки руснак, борещ се за своя дом и огнище, е кауза на свободните хора и свободните народи от всяко кътче на земното кълбо.“  Т.е. всеки, който в онзи момент е помагал на СССР, е застанал на справедливата страна на барикадата. Повече цитати от речта на Чърчил има в публикацията ми За наградата "Никола Вапцаров"

Особено ме озадачи аргументът на опонентите ми, че Вапцаров справедливо е осъден на разстрел, защото е действал срещу установения обществен ред в страната. В заповедта за разстрела директно пише, че е работил срещу „нашите съюзници германците“. Не им ли е неудобно на използващите този аргумент? Гордеят ли се, че в онзи момент България е била съюзник на нацистка Германия? Нямали ли са право несъгласните с това да действат?   

         Благодарна съм на обичаната и уважавана от мен преподавателка и преводачка от френски Галина Меламед, която също се включи в дискусията под поста ми:

„Правителството на маршал Петен осъжда на смърт генерал Де Гол, защото е напуснал Франция и е организирал Съпротивата, нарушавайки войнската клетва. Но той спасява Франция. Няма френски антифашист, който да не е почитан от французите. Колко улици има на името на Арагон, Елюар, Габриел Пери. Няма защо да ги изреждам. И те са получавали пари от СССР.

Срам ме от съотечествениците ми, които след 83 години така ожесточено воюват с един прекрасен поет. Разстрелян от власт, която е сътрудничела на фашисткия режим в България.“ – добави Галя Меламед.

         Контракоментарът на Стоян Стоянов във Фейсбук беше: „Ето разликата с изнесените "примери". Вапцаров се бори срещу държавата България като агент на СССР. Парашутисти, подводничари и бойните групи, които получават пари за дейността си, имат една цел- установяване на съветска власт в страната. Съюзниците на СССР имат друга цел- само капитулацията на Германия и денацификацията ѝ.“

На това му отговорих: „И една важна подробност - Вапцаров е вярвал, че ще бъде установен обществен строй, при който ще бъде "животът по-хубав, животът по-мъдър". Вярвал е, че се бори за едно по-хубаво бъдеще на народа си. Не е негова вината, че не си е представял цялата картина у нас след победата над хитлеризма.“

От днешна гледна точка някои вменяват в престъпление вярата на Вапцаров, че победата на Червената армия ще донесе по-справедлив обществен строй, но тогава такава вяра са имали много хора в Европа. Поетът е искал България да стане място, където „ще се радват на труда си хората и ще се обичат като братя“! Такава е била мечтата му. Борил се е, за да я осъществи. Да, заблуждавал се е, идеализирал е „съветския модел“, както бихме се изразили днес, но е платил с живота си за своята мечта.

Скъпата ми приятелка, преводачката и издателка Дора Минева, която очевидно е против наградата на името на Вапцаров, ме попита каква съвременна поезия ще бъде награждавана с това отличие, когато знаем, че стиховете му са силно политически ангажирани и в тях има призив за съюз с СССР. Отговорих, че наградата на негово име би трябвало да е бъде за стойностна поезия, заредена с човеколюбие, реализъм, но и с оптимизъм, каквито са Вапцаровите стихотворения.

А ако отнесем същия въпрос към наградата „Христо Ботев“, която също се предвижда да бъде възстановена? Каква поезия ще бъде отличавана с нея. Той е писал за борбата срещу османското владичество. Няма как в днешно време да очакваме подобна тематика от съвременните автори. Просто и с двете награди може да бъде удостоявана поезия с високи художествени качества.

Да видим дали и около Ботевата няма да се оформи дискусия, защото от днешна гледна точка някои определят завземането на парахода „Радецки“ като терористичен акт, а пък и през хъшовския си период поетът не е бил винаги пример да добро поведение. Но това е станало в по-далечни времена и няма как да му се сложи политическа стигма.

Съществуват толкова много литературни награди на името на знайни и незнайни за широката публика писатели и поети, за които никой не се замисля какви личности са били и достойни ли са да има отличие на тяхно име. Вапцаров е твърде ярък и затова привлича толкова гръмотевици и кални свлачища върху себе си.

            Истината е, че и без награда на негово име, той ще си остане ярък и обичан от мнозина.

Още по темата в блога ми:

За наградата "Никола Вапцаров" 

  

           

 

За наградата „Никола Вапцаров“

         

Портрет на поета зад книгата за впечатления в къщата музей "Никола Вапцаров" в София

От няколко дни чета коментари за литературната награда „Никола Вапцаров“, но важни лични ангажименти не ми оставиха време самата аз да изразя мнението си. Междувременно видях как самото определение за наградата претърпя метаморфоза: от Национална литературна награда „Никола Вапцаров“ тя беше сведена до „награда „Никола Вапцаров“. Това очевидно се прави, за да се поуспокоят онези, които възроптаха, че не може да има национална награда на името на автор, за когото мненията са диаметрално противоположни, т.е. – разделял нацията. Така се стига до парадокса, че, например, съществува учредената през 2014 г. в гр. Стрелча  Национална литературна награда „Богдан Овесянин“ - писател с местно значение и с абсолютно непознато на широката публика творчество, но наградата на името на поет, известен в цял свят, не бива да бъде национална! Имаше Международна литературна награда „Никола Вапцаров“, учредена през 1979 г. Връчена е през същата година, а после още два пъти – през 1984 и 1989 г. и нейни носители са известни чуждестранни автори. През януари 2023 г. Министерството на културата решава да учреди награда за поезия „Никола Вапцаров“, но тогава това остава само на книга. Три години и половина по-късно идеята е приведена в изпълнение. Благодаря на Силвия Недкова, която ми припомни тези факти!

Личното ми мнение е, че трябва да има награда на името на Вапцаров за високи постижения в поезията. Той е автор, любим на много българи, включително и мой. Като ученичка обичах да си рецитирам вкъщи на глас стихотворения и откъси от романи, които харесвам и ги знам наизуст. Нямате представа колко пъти съм си повтаряла „Песен за човека“! Такова просветление настъпваше в душата ми накрая, че си го казвах отново и отново, за да изживея цялата история и да стигна до нейния трагичен, но всъщност оптимистичен финал. Както слушаме отново и отново мелодия, която ни пречиства и извисява! Няма да изреждам всичките му стихотворения, които ми въздействат по същия начин. По-важното е да спомена, че неговите стихове вдъхновяват и чужденци от цял свят. Имала съм възможност да се убедя в това, защото покрай приятелството ни с изследователката и писателка Катя Зографова с Владимир Дворецки присъстваме на всички събития, които тя организира като главен уредник на къщата музей „Никола Вапцаров“ в София. В книгата за впечатления ще намерите възторжени думи на негови почитатели от различни държави.    

Хубаво е да имаме литературна награда „Никола Вапцаров“, защото ако ние я нямаме, нищо чудно нашите съседи от Северна Македония да я учредят. Те все повтарят, че Вапцаров е техен, а ние се възмущаваме и в същото време у нас има хора, които сипят огън и жупел срещу личността му. Бил терорист, предател, убиец (това пък е съвсем абсурдно, Вапцаров никого не е убил, ама като се посипят наплевателствата, хайде и това да се добави, та да стане още по-отблъскващ образът му). Бил и македонист. В Уикипедия за Никола Вапцаров пише, че е бил повлиян от тезата на Коминтерна от 1934 г. за създаването на македонска народност, но: „Когато по-късно осъзнава, че е станал проводник на политика, която има отрицателни последици, Вапцаров постепенно се завръща към българските си корени.“ При това, статията в Уикипедия очевидно е написана от човек, гледащ критично на дейността му, описва я като „подривна и противодържавна“.    

Колкото до обвиненията, че е терорист и предател, ще цитирам коментара на Михаил Иванов, когото не познавам лично, но ми попадна във Фейсбук:

„Във връзка с дискусията по повод наградата за поезия на името на Никола Вапцаров искам да напомня обръщението по радио BBC, произнесено вечерта на 22 юни 1941 г. от Уинстън Чърчил - човекът, който повежда свободния свят срещу Хитлер. Чърчил, съгласувано с американския президент Франклин Рузвелт, в този съдбоносен ден казва:

„Ние имаме само един стремеж и една единствена неотменима цел. Ние твърдо сме решени да унищожим Хитлер и всяка следа от нацисткия режим. От това нищо няма да ни отклони – нищо…ВСЕКИ ЧОВЕК ИЛИ ДЪРЖАВА, КОЯТО СЕ БОРИ СРЕЩУ НАЦИЗМА, ЩЕ ИМА НАШАТА ПОДКРЕПА. ВСЕКИ ЧОВЕК ИЛИ ДЪРЖАВА, КОЙТО ВЪРВИ С ХИТЛЕР, Е НАШ ВРАГ. Това се отнася не само до организираните държави, но до всички представители на тази долна порода на колаборационисти, които са се превърнали в инструменти и агенти на нацисткия режим срещу техните събратя съотечественици и срещу тяхната родна земя.… Следователно ние ще помогнем с всичко, което можем, на Русия и на руския народ.

(…) Заплахата за Русия е заплаха за нас и е заплаха за Съединените щати, така както каузата на всеки руснак, борещ се за своя дом и огнище, е кауза на свободните хора и свободните народи от всяко кътче на земното кълбо.“

За мене няма никакво съмнение, че, както това следва еднозначно от думите на Чърчил, в този върхов исторически момент, Никола Вапцаров застава на правилната страна на историята, когато в ранната есен на 1941 г. става деловодител на "минноподривната комисия" на Българската работническа партия (комунисти).“ (край на цитата). 

Добавям линк към цялата реч на Чърчил в оригинал, ще видите, че цитатите са автентични. Winston Churchill's Broadcast on the Soviet-German War, 1941

         Така че никакъв предател към България не е Вапцаров, както не е бил предател никой, който тогава по всякакъв начин се е борил срещу хитлеристка Германия. Ще се намери ли някой да ми каже колко неправ е бил Чърчил в онзи момент и дали, подкрепяйки СССР срещу агресора, е предал нацията си? А в заповедта за разстрела на Вапцаров и съратниците му откровено си пише, че са работили срещу „нашите съюзници германците“. Не им ли е неудобно на тези, които днес го хулят, че бил извършвал противодържавна дейност срещу установения обществен строй? Подривна дейност в държава, съюзник на Хитлер! Ако беше жив Чърчил, би ви се изсмял.

         Дейността на Вапцаров не бива да бъде вадена от контекста на времето си. Бил е воден от идеал, който впоследствие се е оказал мираж, но той не е могъл да го знае. Не е знаел за лагерите в СССР, не може да носи отговорност и за онова, което е последвало у нас след 9.09.1944 г.

         Ама пък вие знаете ли как се е държал по време на ареста, как е писал десетки страници с признания, как взаимно са се клепали с другарите му? Четете книгата на Ивайла Александрова „Оловна тишина“, за да разберете цялата истина! Ивайла ми е колежка от програма „Христо Ботев“ в БНР. Веднъж преди години я видях на събитие в къщата музей на Вапцаров в София и се учудих, защото, доколкото я познавам, не мислех, че е фен на Вапцаров. Сега разбирам, че е била там във връзка с книгата си. Не съм я чела и нямам намерение да я чета. Не ми се гледат документи, които показват на какво е способен човек, когато е жестоко притиснат от обстоятелствата. То е все едно да гледаш снимки, безпощадно направени, когато някой е изпаднал в унизяваща достойнството му ситуация. Няма да си причиня това.

         За мен Вапцаров е преди всичко поезия – сурова, но и нежна, реалистична, но и изпълнена с оптимизъм. Толкова човешка топлота и светлина има в стиховете му, че се чудя как дава сърце на някои да го обсипват с толкова обиди като личност.

         Да, литературна награда на негово име трябва да имаме! Разбира се, важно е кой ще бъде първият й носител. Мисля, че към нея гледа с въжделение председателят на СПБ Боян Ангелов, който според проучвания на сайта „Площад Славейков“, е носител на най-много български награди. В последно време върви акция от членове на СБП, които заявяват колко е талантлив и какъв голям човек е. Имам мнение по въпроса, но не му е мястото да го споделям тук. Ще го направя в друга публикация.