Пловдив - Европейска столица на културата

Както всички нормални българи, и аз бих искала Пловдив да се представи впечатляващо през годината, когато е Европейска столица на културата. Искрено се надявам това наистина да се случи, въпреки тържественото откриване на 12 януари, което силно ме озадачи.

Семейството ни проследи откриването по телевизията. Отначало гледахме внимателно, после – доста разсеяно. Идеята за огромната кула, специално изградена за церемонията, поначало не ме грабна – не съм фен на гигантоманията. Отделен въпрос е – и то никак немаловажен – колко скъпо струва. Но си мислех, че на екраните на тази кула ще бъдат представени знакови моменти от историята на един от най-древните градове в света. Предполагах, че голям акцент ще бъде поставен на времето, когато Филипополис е бил част от Римската империя – това е и важно свързващо звено с другия град, който е Европейска столица на културата през 2019 г. – италианският Матера.

За съжаление, основното позоваване на миналото бяха кукерите, повечето от тях - с високи островърхи шапки - маски на главите. 

Както ние, българите, знаем, кукерските маски са с най-разнообразни форми, но изборът да се покажат най-вече островърхите даде основание в социалните мрежи да се коментира, че напомнят за ку-клукс-клан. Лично на мен ми напомниха за подобни шапки, които видяхме на религиозните шествия по улиците по време на Семана Санта, седмицата преди Великден, в Малага, които видяхме преди 4 години. 

Може пък и действително да е търсена някаква аналогия с Испания, защото в един момент от вчерашната церемония в Пловдив чух от кулата - сцена да се подвиква нещо на испански език. Защо ли точно на испански? Можеше и на немски – нали концепцията за събитието е била на германска артистична компания. А, както в някои коментари веднага беше отбелязано, не се чуха езиците на многото етноси, съставляващи от векове пловдивското население.

И се питам защо трябваше да търсим услугите на чужденци, за да ни организират артистичното откриване на Пловдив като Европейска столица на културата. Междукултурните контакти са важни, но не е ли най-нормално български екип да представи един български град като международно културно средище. Кой познава българския дух и традиции по-добре от самите нас? Защо да се учудваме тогава, че на вчерашната церемония традициите ни бяха символизирани от най-банализирания образ в туристическите справочници за България – кукера!

Най-много ме изуми обаче рецитацията на неукрепнали гласчета, достигаща до викане. Четох сравнения с някогашната детска асамблея „Знаме на мира“. На мен повече ми напомниха за фестивала на политическата песен „Ален мак“, също от онова време. В паметта ми дори изникна по аналогия една фраза, скандирана от комсомолска агитка на фестивалната сцена: „Гордей се с правото да кажеш: Този свят е и мой!“ Фразата се повтаряше многократно и стигаше до кресчендо. Доколкото си спомням, беше извадена от някаква реч на Тодор Живков или на Людмила Живкова към младежта и я бяха направили на политическа песен. Но такова нещо не можеше да се изпее, та затова се скандираше.  

Няма да си кривя душата, че само на „Ален мак“ се викаше така. Това го има и в някои днешни театрални постановки, претендиращи за новаторство. Така че снощните подвиквания от кулата - сцена в зимната пловдивска вечер вероятно е трябвало да се възприемат като новаторски, но навяха спомени за недалечното минало.  

 Докато проследявах – с различна степен на внимание – церемонията по телевизията, се питах как ли я възприемат чужденците, които я гледат. И се самоутеших, че може и да не са така критични като нас, българите. В други европейски страни също се случват подобни неща.

Няма да забравя един спектакъл, който ме озадачи не по-малко от вчерашния в Пловдив. Той беше представен в сградата на Съвета на Европа в Страсбург през ноември 2015 г. на финала на Международния форум за демокрация и се състоеше от танци и рапиране на фона на сменящи се изображения върху екран в центъра на голямата заседателна зала. 

Доста се чудих защо точно това трябва да бъде показано пред международната публика, но тя възприе спектакъла съвсем нормално. Може пък и вчерашното пловдивско представление да се възприеме така от чуждестранните зрители. За нас си остава съжалението, че беше показано твърде малко от онова, с което е забележителен Пловдив.

Такива асоциации пробуди у мен официално откриване.  

Оставам с надеждата, че богатата програма, с която градът ще се представи през годината, ще му спечели славата на истинска Европейска столица на културата.