Ако
не беше краят на годината, щях да си измисля друг момент, в който периодично да
правя равносметка какво съм направила и какво не съм. Последният ден на
декември обаче наистина е подходящ за това.
За
мен 2018 г. беше необикновена. Не само защото с мъжа ми посетихме едно магично
място – полуостров Юкатан, за да отпразнуваме там 35-годишнината от сватбата
си. И друг път сме били на магични места. В Мексико обаче имахме някои екстремни
преживявания. Спускахме се по въжета в Сеноте Мая – пещера с езеро в дъното й.
Плувахме в подземните канали на увеселителния парк „Шкарет“ и при излизането ни
на повърхността се снимахме с индиански воин.
Изкачвахме се по стъпалата на пирамидата в древния град на маите Ек
Балам – нямахме възможност да го направим в Чичен Ица, защото световноизвестният
храм на Кукулкан е вече ограден и туристи не могат да се катерят по него, след
трагичен инцидент. Самото изкачването по грапавите стъпала на пирамидата в Ек
Балам не е чак толкова трудно. Изпитанието настъпва, когато започнеш да слизаш
и пред очите ти се опне една невъобразима стръмнина, а ти трябва да се смъкнеш
по нея. Не ми беше ясно как ще стане. Владо се опитваше да ми помогне, подаваше
ми ръка, но така рискувах да завлека и него по стръмнината. В един момент ме
осени идеята как да се справя. Извърнах се така, че да не гледам надолу и заслизах
по стъпалата странично. По този начин не виждах плашещото нанадолнище под
краката си и престана да ми се вие свят. Благополучно стигнах до долу.
Като че ли индианските
богове ми подсказаха какво да направя. Нещо подобно ми се случи преди 6 г. в
Индия, когато се катерех по едни по широки стъпала на храм в Каджураху и местен
пазач ми подвикна, че трябва да бъда боса, а не със сандали. Стреснах се и
буквално политнах надолу, но в последния момент благополучно се приземих в
подножието на храма и стъпих здраво на двата си крака. Като че ли нещо ме пое и
ме пренесе на земята. Как да не повярва човек, че на такива места витаят
божествени сили!
На два пъти през 2018 г. пътувах със сина ни
Боби за участията на хора, в който пее – Академичен хор „Св. Параскева“ при
Националната художествена академия - в международните фестивали в Солун и в
Габрово. Вълшебно е съпреживяването с това колективно изкуство, дори когато
самият ти не си сред пеещите. На връщане от Солун се отбихме в Мелник, където
съм била многократно, и в Рупите, където отидох за първи път. Много бях чувала
за странната атмосфера в тази местност. Наистина е странна и преживяването там
също бих определила като необикновено.
Най-необикновеното
през отминаващата година обаче беше, че в живота ми се появи... една котка!
Всъщност, първоначално котките бяха две – 6-месечни братче и сестриче, които
нарекохме Цуни и Гуни. Взехме ги в къщата ни, където е офисът на нашата
фондация, за да ни спасят от един много нахален плъх, който безчинстваше не
само в мазето, а вече и из стаите горе. Котетата се справиха бързо с проблема. Още
първата седмица обаче братчето Цуни избяга. Остана ни Гуни. Тя се оказа толко
любвеобилно, интелигентно и деликатно същество, че влезе в душата ми. И като че
ли отвори в нея незабележима досега врата, зад която открих толкова доброта,
която не бях и подозирала у себе си. Удивително е как домашните любимци могат
да ни направят по-добри към целия свят! През лятото Гуни роди 4 котарачета. Уж
щяхме да раздадем три и да запазим само едно, да прави компания на майка си, но
сърце не ни даваше да се разделим с което и да било от тях. Сега си ги гледаме
всичките, само обезопасихме Гуни да не ражда повече. Котешкото семейство е
такъв образец за всеотдайна любов и взаимопомощ, че е постоянен извор на радост
за нас.
Имахме
изключително драматичен момент в нашата идилия с котенцата, когато в една
клиника набедиха две от тях за болни от смъртоносната болест „котешка чума“. А
те просто са били под влияние на ваксината, която им беше сложена наскоро.
Дадохме „болните“ котета на стационар във въпросната клиника. За 5 дни семейството
ни олекна с 1056 лв. – няма грешка в цифрата: хиляда и петдесет и шест
лева! За напълно излишно „лечение“ и изследвания на цялото котило, защото
болестта е острозаразна и трябваше да вземем мерки. През това време изживяхме ужаса,
че всичките ни любими котенца ще умрат! Бързо се усъмнихме в правилността на
диагнозата и си прибрахме „болните котета“, преди приключване на „лечението им“.
Тест в друга клиника доказа, че са здрави. Това преживяване обаче ни показа колко
беззащитен е човек в обичта си към домашните любимци – готов е на всичко за тях
и някой може да злоупотреби. Във всеки случай, ще продължим да търсим
отговорност от клиниката, която стана причина да изживеем гореописаното.
Намислила
съм си следващата ми книга да е за котетата ни. Няма да е детска, а за взаимоотношенията
между хора и животни.
Това,
което не направих през 2018 г., е, че не издадох отдавна готовия си сборник с
разкази „Островът Уикенд“. Причините са различни. Първо, доста български автори
напоследък са сложили в заглавията си думата „остров“, а аз нямам намерение да
променям моето заглавие, та реших да изчакам да поотмине „островната“ вълна. Другата
причина е, че след като през годините се превърнах постепенно от популярен в
младостта си в неизвестен понастоящем автор, аз си нося съответните последици.
За популярните автори е нормално да издават книга всяка година, докато ако
неизвестен автор реши да го прави, може да го определят като графоман.
В
този смисъл отново ще спомена друго мое необикновено преживяване през 2018 г. –
първата ми лична среща с голямата поетеса Маргарита Петкова, която ме изуми с
това, че още помни наизуст мои стихове от списание „Родна реч“. Отдавна не ми
бяха засвидетелствали уважение към поезията ми! И не съм допускала, че поетеса
от такава величина се е интересувала от творчеството ми. Разбира се, в случая
най-хубавото е, че вече съм в постоянен контакт с Маргарита, която е не само
огромен талант, но и изключителен човек – сърдечен и добронамерен.
С
още една необикновена личност се запознах през тази година – поетесата Мая
Панайотова. И тя някога е публикувала стихове в сп. „Родна реч“, участвала е в
семинарите за авторите на списанието, но поради малката ни възрастова разлика „леко“
сме се разминали във времето. Дотолкова, че доскоро буквално не знаехме една за
друга. Можеше за пореден път да се разминем, но ни събра отново поезията!
Запознахме се с Мая и съпруга й, известния белгийски българист Раймонд Детрез,
на приема по случай националния празник на Белгия. На такива места човек и да
размени телефони, често не се свързва с новите си познати, но после се случи
така, че бях на литературно четене на Алеята на книгата и там Мая чете свое
стихотворение. Отидох при нея да й припомня коя съм и оттогава, преди поредното
й заминаване за Белгия, се видяхме няколко пъти, защото се оказа, че софийският
им семеен апартамент е близо до нашата къща с котетата. А Мая също обожава
котки. Толкова добър и запазил детското у себе си човек като нея рядко съм
срещала!
Не
мога да изброя всички имена на хора, които са ми направили впечатление през
отминаващата година. Няма как обаче да подмина това, че през нея от нашия свят
си тръгнаха неколцина, на които много държах. Вътрешно ги възприемах като „вечни“
и през ум не ми минаваше, че са смъртни като всички. Загубата им отвори голяма
празнота у мен. Журналистката и писателка Мария Владимирова – винаги заредена с
вътрешна енергия и с идеи за нови книги, преводачката Петя Игнатова – ведър дух
и неуморна пътешественичка, леля Фанче, съпругата на чичо ми Коста, брат на
баща ми – живата памет на цялото семейство, знаеше наизуст рождените дати на
всички роднини и неизменно ни ги честитеше... Професор Александър Федотов – за него
по никакъв начин не мога да повярвам, че вече го няма. Толкова жизнен,
лъчезарен, намиращ време за всеки и всичко, раздаващ се без остатък... Продължавам
да мисля, че напусналите ни са с нас.
В
по-общ план 2018 г. беше необикновена с това, че за първи път България пое
ротационното председателство на Съвета на Европейския съюз. Като журналист,
който от 1990 г., т.е. вече от 26 години, следи процесите в ЕС, за мен това
беше изключително важно събитие. Признавам, че в процеса на подготовката му,
взех да се питам дали България ще се справи добре. Справи се. Председателството
ни получи висока оценка. Отделен въпрос е какво ще се случва в самия Европейски
съюз по-нататък. Но това е въпрос на бъдещето, за него ще продължим да мислим
през 2019 г. Важното е да е мирна!
Мирът,
разбира се, зависи най-вече от политиците, но все си мисля, че ако всеки
направи нещо, според собствените си сили, за да си станат хората наоколо и по
света по-близки, би било от всеобща полза. В този смисъл съм удовлетворена от
това, че фондацията ни „Европа и светът“ стана инициатор и съорганизатор на
първата в България Вечер на мароканската поезия, която се проведе на 1 юни в
резиденцията на Н.Пр. Закиа Ел Мидауи, посланичка на Кралство Мароко у нас.
Четохме стихове от марокански поети преведени от арабски от поета и преводача
Хайри Хамдан, и от френски – в мой превод. Вечерта беше посрещната с голям
интерес и затова в сътрудничество с посолството на Кралство Мароко организирахме
втора, за по-широка публика, в клуб „Журналист“ на СБЖ на 20 ноември.
За
дейността на фондацията ни ще добавя, че и през четвъртата година от
съществуването си информационният ни сайт www.evropaworld.eu
продължи да популяризира стойностни творци и събития в
сферата на културата, изкуството, образованието, науката, бизнеса.
Дългичка
стана равносметката ми за отминаващата 2018-а, но така е, когато за някого
годината е била необикновена!
Няма коментари:
Публикуване на коментар