Как се става НЕизвестен в БНР

Още докато работех в БНР, където без прекъсване премина целият ми трудов стаж до 21 септември 2014 г., си бях наумила да напиша как се става НЕизвестен в тази медия. Когато ме назначиха там, бях на 21 г. и името ми беше популярно в литературните среди като надеждна млада поетеса. Имах публикации в средношколските издания сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“, а като  студентка - във вестниците „Пулс“, Литературен фронт“, „Стършел“ и в рубриките за поезия на други вестници и списания. Станах член на Кабинета на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“. Самото ми назначаване в тогавашната Младежка редакция на БНР стана, защото главният й редактор, Стефан Симеонов, беше чел мои стихове в пресата и ги беше харесал. По онова време в тази редакция имаше традиция да работят поети...

Когато си тръгнах от БНР преди малко повече от 4 г., вече почти никой не ме знаеше като поетеса и изобщо като автор, въпреки че имам общо 5 издадени стихосбирки и 3 книги с проза.  

На пръв поглед изглежда странно, че работещият в национална медия с годините може да изгуби своята литературна популярност. Та нали ти си част от самия механизъм за създаване на тази популярност – дори да не си в екипа на редакцията за литература и изкуство, си в непосредствена близост – на няколко стаи разстояние, докато външните автори търсят подстъпи към нея и са щастливи, ако бъдат интервюирани за новата си книга.

Изхвърлянето ми от литературния живот стана постепенно. За някои моменти от това изхвърляне съм писала вече. Първата ми стихосбирка „Понякога е обич“ излезе в издателство „Народна младеж“ през 1978 г., но... в сборник „Петима млади поети“. За самостоятелната си книга трябваше да почакам... 12 години. По-голямата част от тях тя прележа в пловдивското издателство „Хр.Г.Данов“, където излезе едва в началото на 1990 г. Така и не можах да стана член на Кабинета на младия писател, защото там изискването беше да имаш издадена самостоятелна книга.

Независимо от това обаче до началото на 80-те години на миналия век аз все още продължавах да бъда известна като поетеса заради публикациите на мои стихове в пресата. Трябва да уточня, че тогава се подписвах като Гергина Иванова. През 1983 г. се омъжих за Владимир Дворецки и приех неговата фамилия. Сега се замислям дали тази „дворцова“ фамилия не повлия на по-нататъшната ми литературна съдба. Помня и досега как един редактор от издателство „Народна младеж“, когато му казах как ще се представям в бъдеще, изкоментира саркастично: „Много белогвардейска фамилия!“ През 1983 г. това не беше комплимент. Нямам представа дали промяната на фамилното ми име оказа влияние, но е факт, че така както самостоятелната ми стихосбирка отлежа с години в три издателства едно след друго, за да бъде публикувана едва „в зората на демокрацията“, така и публикациите на мои стихотворения в периодичния печат започнаха да се бавят с месеци, което не се беше случвало по-рано.

Имаше със сигурност един важен фактор – в самата медия, където работех, някои шефове и колеги се дразнеха от литературните ми изяви. На мястото на главния редактор, който ме назначи в Младежка редакция заради стиховете ми – Стефан Симеонов, дойде една жена, която ни най-малко не искаше да ме възприеме като поетеса. Иронизираше публикациите ми в печата, уязвяваше ме публично. Критикуваше и предаванията ми, но не успя да ме изкара некадърна радиожурналистка. Само че ми струваше доста усилия да устоявам на професионалните двубои с нея и с подкрепящата я група колеги... И в един момент просто престанах да пиша стихове. Или пишех твърде рядко.

Все пак, когато през 1990 г. излезе самостоятелната ми стихосбирка „Човекът, когото си чакал“, много хора, които още ме помнеха като поетеса, я забелязаха, поздравяваха ме за нея. Но в онова политизирано време на никого не му беше точно до поезия. А и аз се заех с нова важна за мен журналистическа задача – предаването ми „Младежта среща Европа“. Бях вдъхновена от идеята за европейско обединение.

Така и не обърнах внимание, че постепенно вече никой от колегите ми поети не ме кани да участвам с мои стихове в литературни четения. Не ме включваха и в литературни антологии – а преди години съм получавала хубави отзиви дори за отделно стихотворение, публикувано в антология.

Дадох си сметка, че отдаването ми на журналистиката ме е отдалечило от литературните среди. Честно казано, не съжалявах за избора си. Харесваше ми онова, което правех в Радиото. През 1993 г. измислих седмичното предаване „Шарена „Гага“ – по онова време младежките предавания по програма „Христо Ботев“ се наричаха „Радио Гага“. В това мое авторско предаване включвах и свои стихове. Една поетеса, която междувременно беше започнала да се занимава с издателска дейност, ми предложи да ги съберем в книга и през 1996 г. се появи стихосбирката ми „Шарени думи“. С право мога да я нарека „радиостихосбирка“. След като тя излезе, поредният главен редактор, който се дразнеше от литературните ми изяви, спря „шареното“ ми предаване. Така стихосбирката реално стана непродаваема, защото се налагаше да сложа във всеки екземпляр по едно писмено обяснение, че радиопредаването, за което пише в предговора й, вече не съществува. Не ми се занимаваше с това. Пак се отдадох на други неща и оставих поезията на заден план.

През 2007 г. се замислих, че е добре да събера на едно място стиховете си, които някога се харесваха на немалко хора, и издадох стихосбирката „Сняг и нежност“... Никой не й обърна внимание. Просто вече бях изпуснала влака. Други автори се возеха в него. За мен там място нямаше.

Между 2009 и 2013 г. издадох романите „Славянско танго“, и „Искрено ваша“, сборника с разкази „Откриването на Дагоберта“, стихосбирката „Балада за птицата Феникс“... Малцина знаят за тях. Причината е ясна – в очите на повечето си познати съм журналистка. Не могат да ме възприемат вече и като поетеса, че и писателка.

И се връщам на темата как се става НЕизвестен в БНР. Основната причина е, че работата там те поглъща до степен да пренебрегнеш всичко друго. Това обаче не може до обясни факта, че още докато активно пишех стихове, в даден момент те престанаха да излизат в пресата, а стихосбирката ми се забави с години. Различни фактори са допринесли за това. Вече споменах един от тях - началниците ми, на които се зловидеше, че пиша стихове. При социализма цялата система в интелектуалните среди беше взаимно обвързана и не беше невъзможно, ако си журналист,  главният ти редактор да подлее вода на литературните ти изяви.  

Нещата обаче имаха своето продължение и след промените през 1989 г. За последен път това се прояви малко преди да напусна Радиото. Иво Тодоров, един от малкото радиошефове с литературни изяви, организира по случай 24 май през 2014 г. пред Централно студио литературно четене на радиожурналисти, които пишат стихове и проза. Успехът беше невероятен. Накрая колегите ни поздравяваха, някои ми казваха, че след като са чули стиховете ми, са ме видели в нова светлина, макар че ме познават от години. Иво Тодоров, който тогава беше програмен директор на БНР, реши четенията да продължат и в районните радиостанции. Първо трябваше да гостуваме в Радио Благоевград. Дори ни бяха подготвили командировъчните. В последния момент се получи заповед да не заминаваме. Тези командировки били излишни разходи. Точно тогава се провеждаха много мероприятия покрай 80-годишнината на БНР и по този повод имаше концерти на съставите на Радиото в различни градове на страната. Всеки може да прецени дали командировките на десетките оркестранти не са по-голям разход от този за командироването на няколко журналисти, пишещи стихове и проза.

Истината я изплю една началничка, която освен с умението да се изкачва в служебната йерархия, с друг талант не блестеше. Тя написа по повод останалото единствено наше литературно четене една злъчна филипика, че Радиото било станало „люпилня за поети“. Как да й обясня, че лично за мен, Радиото беше не люпилня, а душегубка за поезията ми!

Затова никак не е чудно защо толкова силно се трогнах, когато наскоро при първата ми лична среща с голямата българска поетеса Маргарита Петкова, тя ми каза, че помни наизуст мои стихове от „Родна реч“. Описах това в блога си. За съжаление, настоящата ми непопулярност като автор, стана причина да няма кой знае колко харесвания под публикацията ми, но за мен е важно, че под нейните стихове в социалните медии има стотици лайкове. Това ми вдъхва надежда, че хубавата поезия още се харесва, въпреки масовата чалгизация на вкусовете.

А иначе на мен ми остава утехата, че някогашните ми слушатели още помнят предаванията, които съм правила в БНР. Вече от 4 г. не съм там, а и досега срещам хора, които са ги слушали. Просто в даден момент избрах журналистиката пред поезията и сега си нося последиците. Излиза, че онези, които цял живот са останали верни на литературната си муза, на моята възраст с гордост могат да се наричат поети и писатели, независимо кой какъв талант има. Но така е, предаността трябва да се възнаграждава. Не го казвам с ирония. Мисля го с уважение към всички, предпочели Поезията при различни житейски обстоятелства.