Среща с Маргарита

През 2018 г. имах щастието за първи лично да се срещна с четири талантливи поетеси. За всяка от тях ще пиша отделно. И четирите са неповторими в поезията си и като личности, но в моите очи Мая Панайотова, Димана Иванова и румънката Линда Мария Барос си приличат по това, че аз доскоро не познавах творчеството им, а те не бяха и чували за моето.

Затова първата ми лична среща с Маргарита Петкова е много специална. Години наред съм чела стиховете й, слушала съм ги като текстове на песни и вътрешно съм им се удивлявала. Пишещите хора са наясно с едно усещане - когато някакъв текст ти хареса, да си кажеш: „Това и аз мога да го напиша!“ Поезията на Маргарита често ме е карала да си мисля: „Това аз точно така не бих могла да го напиша!“ Баба ми имаше един израз, с който определяше какво е създадено с творческо съвършенство – „като с ръка непипнато!“ Ето такива са за мен стиховете на Маргарита!

През всичките изминали години обаче не съм правила никакви опити да се срещна с нея. По разбираеми причини. Самата аз за дълъг период от време се бях отдала предимно на журналистическата си работа в БНР, а когато отново реших да се върна в литературния живот, повечето от старите ми събратя и посестрими по перо просто не пожелаха да ме приемат отново като автор. Вече бяха свикнали да ме възприемат единствено като журналистката, която отразява техните литературни премиери. Отдавна никой не ме канеше да участвам със свои стихове в литературни четения. Канеха ме само като публика. Един път дори в поканата пишеше, че трябва да платя вход от 10 лв. За да слушам поезията на колеги, с някои от които в младостта си бях чела свои стихотворения пред пълни зали!

Това, че познатите ми поети и писатели не пожелаха да ме припознаят отново като една от тях, ни най-малко не ме озлоби. Напротив, искрено се възхищавам от всяка тяхна хубава книга. Само че за дълъг период от време рядко ходех на премиерите им и рядко лайквам техни стихове или откъси от проза във Фейсбук. Не виждам смисъл от този външен израз на внимание от моя страна към хора, които отказват да ме приемат изобщо за автор.

         С какво беше уникална първата ми среща с Маргарита Петкова?

В началото на ноември тя представи новата си стихосбирка „Тъй рече Виктор“ в клуб „Журналист“ на СБЖ. Отидох на тази премиера. Клубът беше препълнен с народ, буквално се пукаше по шевовете. Бях се постарала да бъда точна, а не заварих никакви свободни места и стоях права през цялото време, докато Маргарита четеше стиховете си. И отново ми дойде наум изразът на баба ми: „Като с ръка непипнати!“

         Купих си книгата, но се изви такава опашка за автографи, че не се надявах да се вредя и мислех да си тръгна. Само че се заприказвах с колеги от някогашния Кабинет на младите писатели студенти „Димчо Дебелянов“ и останах по-дълго. Междувременно опашката за автографи понамаля и реших също да се подредя.

-                     Все пак дочаках реда си! – казах на Маргарита, докато й подавах моя екземпляр от „Тъй рече Виктор“ и понеже тя ме погледна изненадано, й подсказах на кого да я надпише – Гергина Дворецка.

-                     Аз знам наизуст стиховете ви от списание „Родна реч“ – каза Маргарита.

            И започна да ми рецитира едно мое ученическо стихотворение: „Вилите под слънцето се правят на заспали, вече им досажда неговата нежност...“

-                Рецитирам ви ги, защото всеки може да ви каже, че ви е чел стиховете, а аз искам да покажа, че наистина ги знам. Има едно, на което финалът ми се губи: „Не знам какво лежеше на витрината, която гледах съсредоточено. Стъклото беше бляскаво и синьо, като очите, в него отразени...“

После добави, че редовно е четяла стихотворенията ми в списание „Родна реч“...

Защо разказвам подробно всичко това? Защото тогава не можех да повярвам на ушите си! Случваше се нещо невероятно за мен. Една от най-големите съвременни български поетеси помнеше наизуст стиховете от ранната ми младост и държеше да ми докаже, че е така.

Тази случка, естествено, не ме върна отново в българската литература, но си заслужаваше да я разкажа заради това, което направи Голямата Маргарита Петкова. На собствената си премиера, след десетките автографи, които беше дала същата вечер, тя ми рецитира мои стихове! Кой друг поет или писател би се занимавал с творчеството на друг автор в момент, когато изживява поредния си личен триумф!   

По-късно, когато вече започнахме да се чуваме по телефона, станахме приятелки във Фейсбук и си пишем лични съобщения, разбрах, че е следила до определен момент публикациите ми в литературния печат. После ми е изгубила следите. Питала е за мен, но са й казвали, че вече се занимавам само с журналистика.

Случи се така, че след онази нейна триумфална премиера не можахме да се срещнем отново. Знам само, че когато трябваше да дава автографи на Коледния панаир на книгата на щанда на издателство „Персей“, върволица нейни читатели я чакаха с „Тъй рече Виктор“ в ръка много преди началния час. Разбрах, че някои от тях са дошли от провинцията, за да се видят с любимата си поетеса. Тогава нямах възможност да я изчакам, но намерих начин да й предам три мои стихосбирки от последните години, защото ми беше казала, че иска да прочете какво съм писала.

По-късно отново бях изумена от жеста й да публикува на два пъти мои стихотворения в личния си профил във Фейсбук. Събраха много повече лайкове, отколкото ако самата аз ги бях публикувала на стената си. Така че имах и аз, благодарение на Маргарита, моите 15 минути слава! Не си правя илюзии, че те ще са решаващи, за да заема отново мястото си в литературата, но ми стоплиха сърцето.

И съм щастлива, че най-сетне животът ме срещна с Маргарита! Винаги съм обичала името й, защото така се казваше моята майка! А Маргарита Петкова я обича всеки, който е плакал или тържествувал със стиховете й, и който е имал шанса да бъде край нея и да почувства горещия милващ полъх на душата й!

Бъди честита, Маргарита!