Блогът на Гергина Дворецка: Метаморфозите на Женския пазар

Струва ми се, че промените в обществото, на които ставам свидетел през годините, се усещат много отчетливо на Женския пазар в София. На пазара ходех инцидентно от малка с баба ми и майка ми. Баба обикновено се спираше пред сергиите с писани грънци, защото й напомняха за любимия й роден Троян. Слушах разговорите й с продавачите грънчари – откъде са, за какво служи всеки от глинените съдове...

С майка ми пък всяка есен отивахме на Женския пазар да купим лук за зимата. Мама го избираше внимателно, гледаше да не е воднист, защото щял да изгние. Запасявахме се с десетина килограма. Сега се питам дали по социалистическо време не се е продавал лук през цялата година, както е сега, или майка ми просто обичаше да има основни продукти в запас. В младостта си беше преминала през военновременния недоимък и той за цял живот я беше белязал със страстта към запасяване с неща от първа необходимост. За всеки случай.

За съжаление, тези мои инцидентни посещения на Женския пазар с баба и с мама не ми оставиха никакъв спомен за цялостния облик на пазара от социалистическия му период. Отивах там с не особено желание, като придружител, и не обръщах внимание на нищо наоколо. В детството и ранната ми младост имах ангажимента да купувам само хляб и кисело мляко от хлебарницата и от бакалията в квартала – тогава това бяха два отделни магазина, не беше възможно да се снабдиш с всичко от едно място, като в днешните супермаркети. За останалите храни баба ми и майка ми не се доверяваха на момиче с малък житейски опит – на всичкото отгоре, разсеяно и винаги рискуващо да го излъжат в сметките. Това със сметките ми се случва и досега, в доста зряла възраст.

Започнах да се отбивам сама на Женския пазар едва след началото на демократичните промени. По две съществени причини. Първата е, че баба ми почина, майка ми остаря и се налагаше все по-често да пазарувам аз. Втората съществена причина е, че след 1989 г., наемателката, настанена от Софжилфонд, която живя десетилетия наред срещу 7 (седем) лева наем в наследствената ни семейна къща на ул. „Пиротска“, беше принудена да я освободи и там се нанесоха родителите ми. Къщата се намира близо до пазара и, когато ходехме при тях, отскачахме да видим какво се предлага по сергиите. Точно край тези сергии усетих реално сблъсъка между старото и новото и си дадох сметка колко трудно се променя манталитетът.

В първите години на демокрацията вече се продаваха толкова много банани, че на нас, израслите при социализма, не ни се вярваше. Навремето бананът обикновено беше предновогодишен лукс, който можеш да си доставиш с пожертване на повечко пари и с висене на големи опашки в магазина близо до Детмаг – оттам татко ми купуваше бананите за Нова година. Детмаг или Детския магазин вече отдавна го няма, разделен е на отделни бутици, в които се продават скъпарски маркови стоки, а магазинът със заветните социалистически банани сега май е станал гръцки ресторант. Можете да си представите опиянението ми, когато, вървейки из Женския пазар в началото на 90-те на ХХ век, навсякъде виждах сергии с банани. Спрях веднъж пред една такава сергия, избрах си голям сноп от въжделените плодове и вече се готвех да платя, когато забелязах, че един от тях е съвсем скапан. Откъснах го от снопа и подадах останалите на продавача, за да ми ги премери. Беше съвсем младо момче, изпълнено със законна гордост, че продава банани. Момчето ме погледна, взе снопчето, което му подадох, и демонстративно го сложи при непродадените плодове. На изумения ми поглед отговори назидателно: „Или ги купуваш всичките, или – нищо!“ Значи проблемът беше в нежеланието ми да взема скапания банан заедно с останалите и момчето ме наказваше за нахалството ми да не приема шкартото наред с хубавите плодове. Дори не ме попита дали все пак не бих се съгласила на компромиса да платя и за този боклук, а директно ме лиши от правото да бъда негов клиент. Единственото, което си помислих, докато отминавах към следващата сергия, беше, че на това момче бизнесът му няма да потръгне. Наистина, никога повече не го видях.

Имах и друг подобен случай на Женския пазар от времето, когато продавачите се чувстваха вездесъщи, защото продаваха доскоро дефицитна или просто качествена стока. Пред една камара щайги, пълни с ягоди, се беше извила невъобразима, типично социалистическа опашка. Загледах се в ягодите – бяха наистина доста апетитни. Подредих се и аз и зачаках реда си. Хората пред мен купуваха по няколко щайги, бизнесът вървеше с пълна сила. Когато най-после дойде и моят ред, казах: „Един килограм.“ „Какво?“ – попита ме продавачът така, като че ли му бях казала най-безобразната глупост. Повторих: „Един килограм.“ „Следващият!“ – произнесе присъдата си продавачът без повече да ме удостои с каквото и да било внимание. „Пет щайги!“ – заяви следващият купувач и покупко-продажбата на ягоди продължи, а аз стърчах нелепо встрани от опашката. След едночасово чакане редът ми беше дошъл, но ме беше подминал.

„И на теб бизнесът ти няма да провърви“ – констатирах, отправяйки се към другите сергии. И този продавач никога повече не го видях.

Не че и в двата случая някаква всевисша справедливост е наказала хората, които са ме унижили безпричинно. Просто такава е логиката на свободния пазар, която продавачите, доскоро живели в социализма, все още не можеха да проумеят. Някога възможността да снабдяват с дефицитни стоки ги караше да чувстват превъзходство над купувачите. Въоръжени с това чувство на превъзходство в първите години на прехода те понякога си позволяха да се държат като началници, да налагат условията. С годините самочувствието им се изпари, а някои от тях направо отпаднаха от бранша, защото желаещите да се занимават с търговия станаха много, а покупателната способност на повечето хора намаля. В променящата се ситуация оцеляваха само търговците, които се научиха да показват уважение към клиентите си.

Преди дни пред очите ми една бабка си хареса снопче банани, а продавачката я предупреди: „Тези ще са ти много, колко точно искаш!“ Явно познаваше клиентката си и искаше да й спести неудобството да вземе количество, което няма да може да плати. И се сетих за младия продавач от зората на демокрацията, който беше отказал да ми прeмери сноп банани само защото си бях позволила да махна от тях един скапан плод… В днешно време безочливата му постъпка би била невъзможна.

На Женския пазар обаче се е запазила една особеност, известна на всички редовни купувачи. Там все още почти никой продавач не ти позволява да си избираш стоката – нещо напълно нормално не само в супермаркетите, а дори в малките квартални магазини. Другият голям трик, който е запазена марка на продавачите от Женския пазар, е да наредят отпред най-хубавата стока, а отзад да скрият некачествената, от която ти пълнят плика, ако си се полъгал по представителната фасада. Колко пъти, след като вкъщи съм поглеждала във въпросния плик, съм се питала: „Ама аз това ли си харесах на Женския пазар?“ Естествено, че не! На това в плика изобщо не бих си спряла погледа, но търговците там са се изхитрили как да ни пробутват боклуците си. Затова вече винаги поглеждам не само продуктите най-отпред на сергията, а и тези откъм продавача и, когато забележа разлика в качеството, подминавам. Има и други дребни трикове на Женския пазар. Например, да сложат кантара встрани, така че купувачът да не го вижда, а само търговецът да си знае какво количество е измерено. Иди разбери дали не те е ударил с няколкостотин грама! От такива, които крият кантарите си настрани, също не купувам.

От всичко описано дотук, става ясно, че на Женския пазар и досега се е съхранило някакво островче от социалистическо време, когато клиентът нямаше право на избор и беше нормално да бъде лъган по различни начини от продавача.

А иначе, архитектурните промени не подминаха пазара. Когато през лятото на 2013 г. го затвориха за реконструкция и остана да функционира само част от него, в един момент осъзнахме, че и през ум не ни е минавало да запазим спомени отпреди ремонта. Тогава направихме серия от снимки на опразнените сергии, но те не дават никаква представа за някогашния му колорит и оживлението, което го изпълваше.

По средата беше дългата редицата от постройки с огромни открити витрини, на които се излагаше стоката. Покрай тротоарите пък бяха подредени дървените сергии, също пълни със стока – тези сергии обикновено имаха покривчета и приличаха на малки къщурки.

Пред тях, на самия паваж, клечаха бабички от селата и продаваха продукти от дворчето си, понякога наслагани върху вестник и винаги в малко количество. Наоколо в навалицата сновяха амбулантни търговци, които непрекъснато повтаряха какво предлагат: „Отрова срещу плъхове и хлебарки!“ „Препарати за растения!“ и т.н. Някои шушнеха конфиденциално: „Цигари!“ В годините на прехода беше толкова нормално на Женския пазар всякакви хора да продават там какво ли не, че веднъж една жена се спря пред домакинската ни количка, пълна с продукти, от която стърчеше връзка копър, зачовърка в портмонето си и каза на мъжа ми: „Купувам копъра“. Обяснихме й, че и ние току-що сме го купили и не го препродаваме.

След реконструкцията Женският пазар доби съвсем различен вид. Дървените сергии край тротоара и бабичките, клекнали пред тях, напълно изчезнаха.

Постройките в средата са обновени – целите от дърво и с остъклени навеси, но приличат на най-обикновени магазини, в които трябва да влезеш, за да разгледаш стоката. Явно някогашните големи открити витрини липсват на сегашните наематели на пазара и те изнасят много продукти навън, пред самите магазини. Това не е кой знае какъв проблем. Бедата е, че в реконструирания Женски пазар са обособени няколко огромни празни пространства – поне четири – където няма нищо.

Когато минавам оттам, винаги си представям колко сергии могат да се разположат на тези празни площи и се питам къде ли отидоха стотиците производители, които по-рано идваха от цялата страна и продаваха тук. В новопостроените магазини на пазара търговците са по-малко и със сигурност плащат високи наеми, каквито малцина могат да си позволят.

Напоследък се замислих дали пък тези празни пространства не са предвидени за някакви артистични прояви. Новосъздадената галерия "Сердика", която се намира на втория етаж в една от новите постройки на пазара, близо до малките шадравани, е хубава идея. Щом в моловете има киносалони, защо на пазара да няма галерия, в която не само да гостуват съвременни художници, но да се представят и творци от други изкуства. Почитателите на галерията стават все повече.

Нещо от духа на някогашния пазар с дървените сергии е останало в покритата с навес част, запазена след реконструкцията, но тя не го прави най-големия софийски пазар, какъвто беше някогашният, известен под името „Георги Кирков“. Впрочем, паметникът на популярния социалист все още се намира на старото си място всред една отъпкана тревна площ край пазара.

Самата аз завърших софийската френска гимназия, която навремето се наричаше „Георги Кирков“ – сега вече е „Алфонс дьо Ламартин“. Мъжът ми пък е възпитаник на прочутата пловдивска английска гимназия, която също се казваше „Георги Кирков“. По каква причина и Женският пазар беше „Георги Кирков“ за нас си остава загадка. И досега не сме си отговорили на въпроса защо толкова обекти в социалистическа България носеха името на този човек, макар че той е бил безспорно интелигентен, независимо кой как възприема възгледите му от днешна гледна точка.

Ако си послужа с един шаблон от младежките ми години, Женският пазар е „място, където се срещат старото и новото“. Бих казала, че нито съхраненото старо в него ме изпълва с носталгия по миналото, нито новото ме въодушевява особено, защото с модернизирането си пазарът изгуби от смисъла на своето предназначение – множество дребни производители да могат да предлагат стоката си на централно място в столицата. Сега всичко е далеч по-спретнато, но не така колоритно.

На Женския пазар ходя вече предимно в сезона на боровинките, защото колкото и да ме удрят продавачите в кантара, пак ми излиза по-евтино, отколкото в кварталния супермаркет.

Обичам да се поспирам и пред грънчарските изделия, както правехме в детството ми с баба. Точно край шарените грънци открих една нова местна забележителност на пазара – шарен гълъб, който постоянно обикаля тук. Продавачите ни казаха, че го хранят редовно и дори са му измислили име: Тошко. Не е плашлив и успяхме да се снимаме с него.