Красотата и българската филология

Когато сутринта чух, че следващият гост в една от телевизиите ще бъде поредната българка, спечелила титлата „Мис“ в някакъв международен конкурс за красота, се приготвих да сменя канала. Грях ми на душата, не се интересувам особено от размислите на победителките в такива конкурси. Преди да превключа обаче видях на екрана лицето на момичето – то излъчваше не само красота, а и интелигентност. В следващия момент водещият попита събеседничката какво следа, тя отговори, че е студентка в четвърти курс, специалност българска филология, т.е. моя млада колежка, и реших да изгледам интервюто с нея.

Момичето не само беше много красиво и одухотворено, но се държеше свободно пред камерата, беше приятно да я слуша човек как непринудено разказва за срещите си с участничките в конкурса от други държави. Водещият обаче държеше красавицата да се представи и като специалист по български език и литература, затова бързо насочи разговора в тази сфера. Попита я как е по-правилно да се каже за една жена: колега или колежка, журналист или журналистка. Момичето бързо и категорично отговори, че правилното е: колега и журналист. Водещият, който явно не беше на същото мнение (както, впрочем, и аз), попита: „Ако, след като завършиш българска филология, започнеш да преподаваш, нали все пак ще бъде учителКА, а не учител?“ Девойката авторитетно обясни, че формите в мъжки род се налагат, защото езикът върви към опростяване. Явно в представите й формите на някои думи в женски род са излишно езиково усложнение и затова ще отпаднат от само себе си.

Водещият предпочете да не се задълбочава в спорове и подхвърли на събеседничката си друг препъникамък в българския език – употребата на пълен и кратък член. Девойката се съгласи, че има проблем с тая употреба, и даде пример как понякога хората се престарават с пълния член, примерът беше: „КметЪТ каза…“ Никак не било нужно такова подчертано произнасяне на „ЪТ“. Не разбрах само дали, според девойката, подлогът „кметът“ в дадения от нея пример не трябва да е с пълен член или просто той няма смисъл да се произнася отчетливо.  

  Водещият отново предпочете да не се задълбочава и реши да мине към по-лесни въпроси: „Добре ли е, например, един министър на образованието да казва „училищА“ с ударение на последната сричка.  „Ами, не е окей!“ – засмя се девойката и с това свое „окей“ (а тя го подхвърли неведнаж в интервюто) ми прозвуча така, като че ли беше произнесла „училищА“. Сетих се как пред едно гише в община „Триадица“ преди години прочетох надпис: „Не обслужваме клиенти, които отговарят с „окей“. Питам се никой ли от преподавателите в специалност българска филология не беше казвал на девойката, че когато българин разговаря с друг българин и употребява „окей“, това никак не е окей.

Водещият умело подхвана темата за чуждиците. Оказа се, че красивата девойка никак не ги одобрява, особено онези от английския (!), направо зле й ставало от тях. Вместо английски заемки по-добре било да се вземат думи от старобългарския език. Лично на мен това не ми се стори парадоксално, защото в Естония имат практика да връщат към живот някои стари, позабравени думи и те отново започват да се използват, само че там има специална, целенасочена политика по отношение на езика. Би ми било интересно коя модерна чуждица красивата девойка би заменила с дума от старобългарския език, но явно тя просто подхвърляше идея, а не беше мислила да я конкретизира.

Водещият попита и за литературните предпочитания на събеседничката си. Обичала Яворов. И веднага направи уговорката, че това може да не допадне на някого, защото много хора не го харесват (!), но тя пък си го обичала. Ботев също си обичала и го предпочитала пред Вазов.  Откровено добави, че българската литература не й е по сърце, имало много битовизъм в нея, друго нещо били западноевропейските автори. От тях пък харесвала Мопасан. „А руската класика?“ – поинтересува се водещият. „От нея – Чехов!“ – каза красавицата. „А какво точно от Чехов?“ „Имаше една пиеса... – замисли се девойката и добави въпросително – „Иванов“? Е, естествено, не мога да помня всички заглавия.“

Открай време българска филология следват или хора, които чувстват литературното творчество като свое призвание, или такива, на които балът не е стигнал за друга специалност. Случаят с поредната наша „Мис“ е ясен, щом си призна, че българската литература не й е по сърце. Това, че, стигайки до четвърти курс, е прелетяла над различните литератури като красива пеперуда, кацайки инцидентно от цвят на цвят, също се е случвало нееднократно през годините с други като нея. На девойката бих казала: “Sois belle et tais-toi!” (Бъди красива и си мълчи!) Ако не й бях чула интервюто, щях да остана с хубавото впечатление от одухотворената й красота… Добре все пак, че чух това интервю, защото, ако момичето не беше спечелило конкурса за хубост и колегите от телевизията не бяха решили да го представят и като много начетено, нямаше да знам за последните тенденции в българския език: че постепенно женският род отпада от някои съществителни, защото езикът върви към опростяване; че е излишно престараване да се произнася пълният член в края на думите от мъжки род, дори, когато са подлог; че е нормално един бъдещ специалист по български език да отговаря с „окей“.  

Впрочем, може би някои от четящите този текст също мислят като девойката? Е, тогава остава да спечелят и конкурс за красота и всичко ще бъде окей!

И все пак, ако това красиво момиче стане учителка по български език и литература?