Разочарованието „Шарли Ебдо“

Не бях от хората, които замениха профилните си снимки във Фейсбук с „Аз съм Шарли“, но съчувствах от цялото си сърце, когато на 7 януари 2015 г. при атентата в сатиричния вестник загинаха 12 човека. И аз бях от мнозинството, което до този момент не беше и подозирало за съществуването на това издание. В самата Франция, както впоследствие се разбра, продажбите му дотогава били слаби. Трагедията обаче накара хиляди хора по света да застанат зад екипа на вестника, да заявят открито солидарността си.

Самата аз не се идентифицирах с „Шарли Ебдо“, защото, когато след атентата за първи път видях някои от карикатурите му, не ми хареса начинът, по който се осмиват религиите – често рисунките бяха вулгарни. Намирах за недопустимо да се гавриш с вярванията на когото и да било, но пък категорично не можех да приема заради едни карикатури да се убиват хора.

През последните дни „Шарли Ебдо“ отново се прочу, само че този път предизвиквайки не солидарност, а възмущение заради карикатурата „Земетресение по италиански“. На нея са показани мъж и жена с червени петна по телата и дрехите – очевидно от какво, а над всеки от тях е написано името на характерна италианска пица – с домати и препечена. До тях е нарисувана конструкция на няколко пласта, измежду които стърчат човешки крака и ръце и над нея пише „лазаня“. Колко ли болно въображение трябва да има имаш, за да представиш срутените етажи на къщите, затрупали обитателите си, като пластовете тесто в лазанята с пълнеж от човешки тела?

Да се изумяваме ли как е възможна такава стряскаща липса на човешко състрадание? Може би неин предвестник бяха неприличните рисунки във вестника, осмиващи религиите. Когато някой системно доказва, че за него няма нищо свято, странно ли е, ако се окаже, че не приема и човешкия живот за свята ценност?

Италианският журналист Чиро Пелегрино написа по повод тази карикатура: „Сега бих искал да видя всички италианци, които обявяваха „Аз съм „Шарли“. „Днес никой не е „Шарли““ – заяви в.“Кориере дела сера“.

Да накараш много хора да се почувстват дотолкова омерзени, че да се самоупрекват за проявената някога солидарност с теб, е истински провал. За съжаление, това се случи с „Шарли Ебдо“. Смелостта и хапливостта са нормални за сатирика, но има събития, които просто не се поддават на окарикатуряване. Ако не усещаш това, значи сетивата ти са закърнели и не можеш да бъдеш коректив на недъзите в обществото, за какъвто се приема сатирата.

Нямам представа ще бъде ли търсен в бъдеще този сатиричен вестник, а и не ме интересува. Не съжалявам за напълно човешката си реакция на състрадание след атентата през 2015 г., когато загина част от екипа му. Само че карикатурата за земетресението в Италия е едно огромно разочарование за мен.

За илюстрация към този мой текст няма да използвам въпросната карикатура. Едно е тя да бъде описана с думи, както направих по-горе, а съвсем друго - да видиш с очите си такава пошлост. Прекалено е шокираща. За сметка на това слагам снимка на едни кактуси, които заснех в началото на лятото в пострадалата наскоро от земетресенията област Лацио.  За мен кактусите олицетворяват ролята на сатирата в живота ни – формата им често е забавна, но имат тънки и остри бодлички, които те карат да бъдеш нащрек - възможно е да се забият в кожата ти и да напомнят дълго за себе си. Никога обаче не нараняват до кръв. Сатирата може да бъде като тези бодлички, но не и като нож, който потъва в телата на беззащитни невинни хора.