Възрастовите изменения

Наскоро ми се случи следното: след като повече от година не беше забелязвала присъствието ми във Фейсбук, моя виртуална приятелка най-неочаквано ми писа на „Лични“: „Здравей! Как си? Как върви дейността на фондацията ти?“

С жената се познавахме от няколко години, случвало ми се е неведнаж да работя с нея, преди да напусна БНР, и я бях запомнила като приятен човек и много добър професионалист. Единственото, което ме смущаваше в общуването ни, беше, че когато ме питаше: „Как си?“ изразът на лицето й неизменно подсказваше отговора: „Зле си, нали!“ Разбира се, аз винаги отговарях, че съм добре, но веднаж я попитах защо когато се интересува как съм, като че ли очаква отговора, че нещо не е наред. Тя се засмя, но не отрече, че е така. Не й се сърдех. В очите й аз едва ли бях успешен човек. Два пъти се бях кандидатирала за генерален директор на Радиото, като втория път дори се класирах сред петимата най-добре представили се от 12 кандидати, но реално това не повлия по никакъв начин на професионалното ми развитие. Наистина е крайно време да напиша как кадровата политика в БНР години наред определяше за хора с качества ролята на лузъри. Но това е друга тема.

         Когато моята позната се сети за мен след дълги месеци на пълно игнориране и ме попита как съм, веднага си спомних изражението, с което ми задаваше този въпрос, докато още работехме заедно, и това изражение винаги предполагаше отговора, че не може да съм добре. Само че аз се чувствам отлично, откакто напуснах БНР, и й го написах. Обясних, че без да имаме амбицията да се самодоказваме чрез нашата фондация, се стараем да бъдем полезни на творческите личности, както и че си доставяме удоволствието да пътуваме при всяка възможност. Напомних, че вместо да се чуди как съм, просто може да преглежда профила ми, сайта ни и блога ми. Видях, че е прочела моя отговор и реших, че съм задоволила внезапно възникналото й любопитство към мен.    

         Два дни по-късно ми писа отново на „Лични“. Радвала се, че дейността на фондацията ни се развива добре. „Ние с теб се бяхме уговаряли да ти дойда на гости в офиса.“ – добавяше в края на съобщението. Така беше. Още преди 2 г., когато си тръгнах от БНР, я поканих да се видим на кафе на новото ми работно място. Дори неведнаж се уточнявахме за конкретен ден и час и тя все отлагаше, така и не дойде. Сега си беше спомнила за нашите уговорки. Потвърдих, че винаги е добре дошла. „То аз да дойда, ама с тези мои проблеми…“ – започна моята позната и продължи с проблемите си. Естествено, че самата аз няма да ги описвам тук, но бяха доста потискащи. Накратко: разбрах, че е оставена сама да се справя с всичко и никак не й е лесно. Споменаваше и за едни натрупани неплатени сметки…

Тази изповед, която ме връхлетя съвсем ненадейно, предизвика у мен първо чувство за вина, че дни по-рано на въпроса „Как си?“ най-откровено бях отговорила на моята позната колко добре се чувствам, без да подозирам, че самата тя е в толкова трудна ситуация в момента. Същевременно изпитах и неловкост, както, когато някой не особено близък човек, разкрива пред вас твърде лични подробности от битието си - от драматичната изповед на моята позната научих за нейни съществували от години проблеми, за които никога не беше споделяла с мен, докато работехме заедно и се виждахме редовно не само по работа, а понякога и на кафе. Недоумявах защо точно сега ми говори за тях и не знаех как да реагирам. Написах й няколко окуражителни думи, тя ми благодари.

         Всичко би могло да приключи дотук. Само че откровенията на моята позната се загнездиха в мислите ми и не можех да ги подмина. Каквото и да правех през деня, те не ми даваха мира. Продължавах да изпитвам чувство на вина и си казвах: „Защо ми трябваше да й се хваля, след като тя била толкова зле! Но аз откъде да знам…“ Отново и отново си преповтарях всички подробности от разказа й, както и безрадостния извод, че жената е оставена сама да се справя с всичко… а има едни натрупани неплатени сметки… В някакъв момент пъзелът изведнаж като че ли започна да се подрежда… около натрупаните неплатени сметки. Жената явно се нуждаеше от пари! Нещата се навързваха логично в следния ред: моята позната трябва да изплати едни натрупани сметки, парите й трябват спешно, защото сроковете текат и тя се сеща за свои познати, които задълго е оставила на заден план, изненадва ги на „Лични“, осведомява се как се справят с живота и след като получава положителен отговор, им стоварва изневиделица проблемите си… та евентуално да им стане неудобно, че те са добре, докато на нея й е зле, и да решат да й помогнат. Такава логика обясняваше и защо познатата ми споделяше с толкова голямо закъснение за свои дългогодишни проблеми, за които и дума не бе обелвала по времето, когато бяхме доста по-близки отсега. Сега обаче тези проблеми явно трябваше да подсилят драматизма на разказа и да станат катализатор на желанието за помощ, и то по-реална от няколко окуражителни думи. Представих си колко съм разочаровала познатата си с моите пожелания всичко да се оправи, при положение, че тя е очаквала друго. Излизаше, че съм си направила оглушки за нейните трудности, измъкнала съм се само с празни думи.

         Признавам, че видяна в тази светлина, цялата история никак не ми хареса. Не ми допада хората да се сещат за мен само когато се нуждаят от помощ. Преди да излезе напълно от полезрението ми около година по-рано, тя и друг път се беше обръщала към мен за някакво съдействие: получавала съм от нея есемеси с молба да слушам предаването й в еди-колко си часа и после да й направя разбор, изпращала ми е свои текстове с молба да ги редактирам, макар че не работехме в една и съща редакция – просто искаше лична услуга от мен. Това продължи и няколко месеца след като напуснах БНР. И досега помня един случай, когато изцяло бях погълната от работата по сайта на фондацията ни, и получих на „Лични“ от същата моя позната два текста: единият беше оригиналният, подготвен от нея, а другият – неговият вариант, редактиран от нейната началничка. Познатата ми държеше на моето мнение кой вариант е по-добър. Тогава се запитах как е възможно тази жена дотолкова да не цени времето ми. Изпълних молбата й, но недвусмислено й дадох да разбере, че не мога повече да бъда част от професионалното й всекидневие. Горе-долу оттогава тя престана да се интересува от мен във Фейсбук.

         Сега ненадейно се появяваше отново с драматичния разказ за съдбата си, включително за финансовите си нужди.

         Реших да й пиша отново, защото държа на ясните отношения. Обясних й, че ако разказвайки ми за перипетиите си, е очаквала от мен и по-реална подкрепа, то аз мога да й помогна само морално. Фондацията ни не развива дейност, която реализира печалби, ние за момента сами финансираме проявите си, включително поддръжката на офиса ни, който е в наша наследствена къща, строена в началото на миналия век, и се нуждае  от постоянни грижи.

         Моята позната реагира светкавично на „Лични“: „Аз те питам как си, а ти ме обвиняваш, че прося от теб пари! Изглежда възрастовите особености не прощават на никого. Гери, съжалявам те!“

         Само дето, освен че ме попита как съм, беше ми споделила, ни в клин, ни в ръкав, и какви трудности, включително парични, има в момента…

         Не крия, че при споменаването на „възрастовите особености“ ми стана неприятно. На каквато и възраст да си, ако някой, който отдавна те е забравил, изневиделица се сети за теб и ти заразказва за нуждите си, в това число и финансови, е логично да помислиш, че си прави устата за пари. Явно жената държеше да излезе с достойнство от ситуацията, но не устоя на желанието да ме уязви, напомняйки ми, че съм по-възрастна от нея. Писах й, че за мен е било важно да изясним нещата и че бих й се извинила, ако не съм я разбрала правилно, но с обидата за напредналата ми възраст тя ми е спестила извинението, защото не го заслужава. Добавих, че се потвърждава тъжната истина хората да те разстрелват с непремерени  думи, когато ти се ядосат, забравяйки, че в някои моменти са се ползвали от помощта ти. Накрая дадох карт бланш на познатата ми да ме разприятели във Фейсбук, защото аз самата не го правя никога, дори ако човекът ме е разочаровал. Жената моментално ме блокира така, че вече изобщо не мога да видя профила й. Никаква загуба не е за мен това.

         Замислих се обаче за възрастовите ми особености, със споменаването на  които жената явно искаше да се почувствам по-малоценна от нея, по-младата от мен.

Най-откровено казано и без никаква поза, аз много харесвам възрастта си.  С напредването на годините се научих по-добре да разбирам хората, да не ги съдя прибързано. Станах по-търпелива, по-спокойна. Есента е наистина златен сезон, сезонът, когато събираш плодовете на живота си – някои са сладки, други направо горчиви, но и горчивината има чар в лъчите на есенното слънце.

По някаква символична случайност, докато се разиграваше моят диалог с онази жена на „Лични“ във Фейсбук, гледах по един телевизионен канал филма „Острието“, в който главният герой, възрастен милиардер в изпълнението на Антъни Хопкинс, претърпява злополука заедно с любовника на красивата си млада съпруга – също младият, изпълнен с физическа сила и самочувствие персонаж на Алек Болдуин. В драматичната ситуация, когато действащите лица трябва да се спасяват всред суровата природа, става ясно, че младият любовник е имал намерение да убие стария милиардер. Само че, напук на логиката, възрастният човек е единственият, който оцелява след тази катастрофа, докато далеч по-младите от него се оказват и далеч по-слаби – и телом, и най-вече духом. Особено силен беше финалът на филма, когато журналистите питат възрастния мъж как са загинали останалите му спътници и най-естествено би било той да разобличи грозния им замисъл да го убият, а неговият отговор е: „Те загинаха, за да спасят моя живот.“  Благородството на човека, натрупал житейски опит!

Докато гледах филма, се възхитих как великодушно, като истински мъж, постъпва героят на Антъни Хопкинс, показвайки колко достоен може да бъде възрастният човек, когото някои са склонни да подценяват, защото са по-млади. Боже опази, ако единственото, с което превъзхождаш някого, е че си по-млад от него! Неволно направих сравнение със случката, в която ме въвлече моята доскорошна виртуална приятелка, и която приключи с обидните й думи за напредналата ми възраст. Запитах се дали бих реагирала великодушно като героя от филма „Острието“. Вероятно да, но все пак той е мъж, а аз – жена и не мога, а и не искам да избягам от тази своя същност. Затова пожелавам на моята позната първо да доживее до моята достолепна възраст. После, когато стане стара като мен, все още да чете без очила. Да може да се снима в близък план, без да е нужно да прибягва до фотошоп.  Да не й се налага да си боядисва косите, защото не си заслужава заради няколко бели косъма... Това си беше съвсем по женски, но все пак съм жена и ми харесва да бъда. И още едно важно пожелание: когато стане на моята преклонна възраст, близките й непрекъснато да й повтарят колко е млада и красива - дори да е така само в собствените им очи, зарежда с много енергия! Най-искрено пожелавам всичко това на моята позната, защото хората остаряват по различен начин: някои – благородно, други – съвсем не. А е изключително тъжно да се превърнеш в оплакваща се, недоволна бабичка, винаги готова да замери околните с обиди. Някои навлизат в този период доста рано, още когато се имат за млади.