Да преминем по „Аврамовия мост“ на добротата!

 

Отдавна очаквах новия роман на Вивиана Асса „Аврамовия мост“, след като ме беше развълнувала с предишния – „Моят Шабат“ (издателство „Факел“), който беше отличен с Националната литературна награда „Хр. Г. Данов“ през 2020 г. Искаше ми се отново да се срещна с героите й, да ги видя в различни ситуации.

Този път в центъра на сюжета е една драматична семейна история – красивата съпруга на прадядото Аврам забягва в Истанбул с богат турчин, изоставяйки две от децата си. По-късно прибира дъщеря си, а в България остава само синът й Михаел, дядото на Виви, на когото тя е посветила романа си. Постъпката на хубавицата Бука дава отражение върху живота на цялото семейство за години напред. Горчилката съпътства и следващите поколения. Желанието на авторката е: „Да разчистя къщата от мистично недоволство. Да се сдобря с всички духове. Да ги накарам да си простят...“.

Затваряйки последната страница на книгата, читателят е убеден, че писателката е успяла да помири недоволните призраци от миналото. Превела ги е през „Аврамовия мост“ на добротата и те са намерили покой. А „Аврамовия мост“ се свързва с добротата, защото носи името на човек с голямо, щедро сърце – прадядо Аврам. Как жителите на Карабунар, днешният град Средец, решават да дадат това име на моста над местната река? Може този въпрос да е една от причините да бъдете заинтригувани от романа, но съвсем не е единствената. Най-важно е умението на Вивиана Асса да разказва, да описва с няколко щриха човешки характери така, че те застават живи пред очите ни. В типичния си стил, без умишлено търсени ефектни словесни хватки, а с естествено бликаща поетична образност. За всеки от героите си е намерила добра дума. С възхищение описва външността на Бука, завладяла сърцето не само на скромния Аврам, а и на турския богаташ Мехмед, заради когото напуска семейството си. Разбира се, не пропуска да отбележи особеностите на своята прабаба – била убедена, че е родена за охолен живот, че той й се полага. Умеела да прилага женски хитринки при общуването си с хората, с което ги омагьосвала – не само двамата си съпрузи, но и сина си Михаел, когото идва да види в България след много години, след като вече е овдовяла. Няма открит укор от страна на авторката към младежкото прегрешение на Бука, преобърнала толкова съдби. Описани са само последиците от него, а те сами по себе си са красноречиви.

С много обич е изграден образът на Аврам, артистичен шегаджия и добряк, душата на всяка компания, любимец на децата, но лишен от търговски нюх и поради това – обречен на бедност. Цял живот той страда заради напусналата го любима жена. Нейният образ изплува пред него и в предсмъртните му минути, когато се опитва да премине през бушуващата река. Това е един от най-вълнуващите, майсторски описани епизоди в романа, като сцена от филм на забавен каданс – издигащият се и потъващ сред талазите Аврам, виковете на тълпата, която безпомощно го наблюдава от брега, и изникващият от водата призрачен образ на Бука.  

Покрай основната сюжетна линия има и други, които са толкова необикновени, че си казваш какви неочаквани изненади може да поднесе животът - като запознанството на Михаел, като млад момък, с бъдещата му съпруга Виктория, бабата на Виви. Виктория е пример за това как и в патриархалната еврейска среда една млада девойка може сама да се бори за правото си на лично щастие.  

Както и в „Моят Шабат“ темата за съдбата на еврейството е представена деликатно, без назидателност. Според приетия Закон за защита на нацията, приет в края на 1940 г. от правителството на Богдан Филов, Михаел и неговите роднини мъже са изпращани в трудови лагери, където условията са били тежки. Разбира се, и там мнозина от тях са запазвали чувството си за хумор, напук на несгодите. Друг момент, за който не пише в учебниците по история е, че когато плъзва слухът за предстоящо изселване на евреите извън границите на България, доста семейства продават имуществото си на безценица или направо го раздават. След като се отменя заповедта за изселването, не всички успяват да си върнат обратно раздаденото. Посрещали ги с аргумента: „Бъдете благодарни, че не ви унищожиха! Ще ви върнем нещата, но на друга цена“. Авторката не коментира гневно тези реплики, останали в семейната памет. Лаконичният й извод е: „Унищожението ги е подминало. Но унижението – не. С него евреите са свикнали от момента, в който са се родили. Еврейската съдба!“.

Много умело Вивиана Асса вплита в повествованието епизоди от житието на герои от Стария завет – Авраам и Сара, сина им Исаак. Знак за дълголетието на еврейската традиция от древността до наши дни. В романа има и легенди, и исторически факти за описваните места и селища. Всичко това прави книгата един модерен литературен пачуърк, в който отделните части са съчетани хармонично.

Не мога да не спомена и главата, посветена на магаренцето Кукурикото. Историята на Аврам и сина му Михаел е представена и през неговия поглед. Съдбата на Кукурикото също е трагична, както и на други герои в книгата. Описана е толкова трогателно, че искрено се възхитих за пореден път от майсторското перо на авторката. В най-трудния момент от краткия си живот магаренцето си представя най-обичното за него същество на този свят – своята майка, от която е било разделено, и това видение го изпълва с радост: „И бях щастлив, много по-щастлив от всеки, който не може и не знае как да обича“.

Истината е, че заживях с героите на „Аврамовия мост“.  И това не е, защото с Виви Асса се познаваме още от младостта ни и със сигурност съм видяла някои от тях на сватбата им с Румен Леонидов, мой приятел и съратник от Кабинета на младите студенти „Димчо Дебелянов“. Почувствах близки тези герои заради начина, по който авторката ги е описала. Без да ги идеализира, но с топлота и разбиране.

Преди дни бяхме със съпруга ми Владимир Дворецки в Пловдив и ми мина през ума къде ли се е намирал магазинът за платове на някогашния ухажор на нейната баба Виктория, който я изоставил, защото била бедна. Вече омъжена, с малката си дъщеричка Естер, тя отива да купи плюш от него, най-вече за да му покаже, че е успяла да създаде свое семейство. Авторката не се е изкушила да опише този епизод като непоколебимо тържество на Виктория над този, който я е изоставил, а е предала правдиво в няколко изречения всички нюанси на чувствата й: младата жена избрала най-красивата си рокля, била малко притеснена. „Въздъхнала с горчивина. Изправила се отривисто, като събрала в нараненото си самолюбие цялата гордост, която й била останала, и поела към дюкяна“. Някогашният ухажор първо се сепнал, но после се отнесъл към нея и дъщеричката й сърдечно и с уважение.

Има още нещо, което прави книгата на Виви Асса толкова близка на сърцето ми, както и предишния й роман „Моят Шабат“ – град Бургас! Там е минало детството и част от младостта на баща ми Иван Гаргов. Там и досега имам близки роднини. Но в „Аврамовия мост“ тематичен акцент е и близкото до Бургас селище, известно някога като Карабунар, а днес – град Средец. Моят съпруг Владимир Дворецки, който има афинитет към проучванията, проследи как се е променяло името на селището през годините и откри, че от 1950 г. до 1993 г. то се е наричало Грудово. А Грудово е родното място на моя баща! Така пишеше в паспорта му. Излиза, че татко ми всъщност е роден в Карабунар, както се е наричало родното му място до 1934 г., когато е преименувано на Средец, а по социалистическо време носи името на герой от Септемврийското въстание.   

Това лично откритие направихме в нашето семейство чрез романа „Аврамовия мост“. Но за пореден път открих и нещо друго, което ще ме кара да чакам с нетърпение всяка следваща книга на Вивиана Асса – нейното писане дава усещането за блага усмивка през сълзи, за доброта, надмогнала болката. Нейното писане те кара не само да съпреживяваш, а и да достигаш някак неусетно до житейски истини. Като тази: „А мостовете са много специално място. Понякога е много трудно да решиш по кой да минеш и кой да изгориш...“.     

Със сигурност, никой не би изгорил Аврамовия мост в някогашния Карабунар, днес отново Средец. Дори отначало той е бил Аврамов брод, а после е издигнат мостът и пак му дали името на незабравимия Аврам, с голямото сърце. Защо ли? „Този мост е кръстен на добротата в света. Колкото и тя да е малко... Има я!“. С тези думи завършва романът на Вивиана Асса.

Тръгнете по „Аврамовия мост“! Когато го преминете, ще усетите душата си просветлена!   

        С Вивиана Асса и Румен Леонидов пред щанда на издателство "НАР" на писателката Юлия Дивизиева, където на Пролетния панаир на книгата (1-7. 06. 2026) Виви раздаде много автографи на романа си "Аврамовия мост". Снимка: Владимир Дворецки

Сродни публикации: 

Защо ме развълнува "Моят Шабат" на Вивиана Асса