Тази
вечер, 19 май, ще научим коя книга ще спечели престижния Международен „Букър“. Много
бих искала да е романът на Рене Карабаш и мисля, че има големи шансове. Вчера
съпругът ми Владимир Дворецки направи обзор на прогнозите на букмейкърите под
закачливото заглавие „Дали „Остайница“ ще се възползва от ефекта „Бангаранга“?“
За момента в предварителната класация българската книга е на четвърто място, но
вече знаем от опит, че нищо не се знае до последния момент. Личното ми безпокойство
е по-скоро да не би успехът на „Бангаранга“ на Евровизия да предизвика обратния
ефект – журито на „Букър“ да си каже, че твърде много награди ще се съберат
наведнъж за България. Другото, което си мисля извън предварителните прогнози,
е, че е малко вероятно при пет номинирани книги с авторки жени, отличието да
отиде при единствения мъж – Даниел Келман.
В
очакване на резултата от конкурса споделям впечатленията си от трите книги в
краткия списък на номинираните тази година, които съм прочела. Освен „Остайница“
другите две са „Светлина и сянка“ на Даниел Келман и "Гадателката"
или "Вещицата" ("La sorcière") на Мари Н Диай (прочетох я на френски).
За
„Остайница“ вече писах по-подробно в блога си: Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“ Тя ме плени с поетичния си стил
и с темата за робуването на древните, често жестоки житейски правила на Кануна
в Албания. Чувство за чест, отмъщение, любов, предателство, изборът на главната
героиня да избяга от нежелан брак, като приеме ролята на мъж, което се допуска
от Кануна... Доста емоции и драматични обрати в малкия по обем роман. Стискам
палци на Рене Карабаш!
Няма да скрия обаче, че най-силно впечатление ми направи "Светлина и сянка" на германския писател Даниел Келман. Изключително силен роман за насилието над личността, цената на компромиса и опита за бягство от ужаса на действителността - хитлеризмът през Втората световна война - в света на изкуството. На български книгата излезе в майсторския превод на Жанина Драгостинова, издание на „Колибри“, 2024 г. За основа на сюжета е послужила съдбата на австрийския режисьор Георг Вилхелм Пабст (1885-1967) – талантлив човек, но имал злощастната участ да се постави в услуга на хитлеристкия режим в Германия, което хвърля сянка върху личността му и върху цялото му творчество. Виртуозно написана книга! Бях омагьосана от нея още от първата глава, в която асистентът на Пабст, Франц Вилцек, вече сенилен старец, е поканен да участва в телевизионно предаване, за да разкаже за работата си с големия режисьор. Невероятно майсторство е да водиш повествованието от името на човек с проблеми в паметта, който има точни наблюдения върху ставащото около него, но го осмисля по свой начин. Така читателят добива представа какво наистина се случва и същевременно си дава сметка колко неадекватни са тълкуванията на персонажа. Текстът предизвиква смях, но и тъга. Един пример: Своеобразен акцент в повествованието е загадката с изчезналия филм на Пабст „Случаят Моландер“, заснет в Прага в началото на 1945 г., непосредствено преди избухването на Пражкото въстание. След предаването, в което Вилцек е заявил, че филмът „Случаят Моландер“ изобщо не е бил заснет, човекът, който го е препоръчал за събеседник в телевизионното студио, Розенцвайг, съобщава, че неговият баща е бил сред статистите, когато филмът е бил сниман в едно от ателиетата „Барандов“ в Прага. На това сенилният старец реагира с въпроса: „Къде е тоалетната?“ После забелязва, че очите на Розенцвайг са зачервени, като че ли е плакал. Заключението на Вилцек е: „Вероятно алкохолик. Младите хора вече не знаят какво е добро възпитание.“ Пита го какво му е и Розенцвайг отговаря, че се е сетил за баща си. Това не предизвиква никакъв интерес у Вилцек и следващата му реплика е: „Ще ме заведете ли до трамвая.“ Преди да се разделят Розенцвайг му съобщава, че баща му е оцелял. Вилцек отговаря машинално: „Радвам се.“ и размишлява: „Какво е това сега с баща му? Този човек изглежда странно, очите му са широко отворени, диви и в същото време пълни със състрадание. Изглежда почти като побъркан.“ Всъщност, този кратък епизод е отправна точка към важна част от романа - за заснемането на „Случаят Моландер“ със статисти, докарани от най-близкия концлагер. Дали наистина е било точно така, не може да се каже със сигурност. В края на романа си Даниел Келман пояснява, че суровият материал на въпросния филм е изчезнал, а за обстоятелствата около заснемането му няма никакви конкретни сведения. Но тъй като става дума за художествено произведение, авторът е представил своята версия как са протекли снимките, и тя е напълно възможна.
Сред персонажите в „Светлина
и сянка“ има реални хора – режисьори, актьори, оператори, сценаристи от времето
на Пабст. Има и измислени образи. И всички са описани еднакво убедително. Забележително
съчетание между драматизъм и чувство за хумор при пресъздаването на една епоха,
от която ни побиват тръпки – веещи се навсякъде знамена с пречупени кръстове,
всеобщо дебнене и страх, защото и стените имат уши, човешки примитиви,
чувстващи се всесилни като членове на властващата партия, принуждаване на
таланта да служи на човеконенавистен строй, смазване на вътрешната му съпротива
чрез предоставяне на примамливи възможности и заплахи. На финала отново се
пренасяме в следвоенното време, откъдето е започнало повествованието. Пак
срещаме престарелия и оглупял асистент на Пабст Вилцек и авторът добавя
последните щрихи към портрета му. Като с прожектор осветява останалото невидимо
кътче от душата му и го виждаме в цялата му нищожност. Осъзнаваме за пореден
път, че около големия талант винаги гравитират посредствени хора, които могат
да бъдат опасни в завистта си. Дали ще се разплете загадката с изчезналия заснет
филм „Случаят Моландер“ (поне според версията
на Даниел Келман) ще разберете,
когато прочетете книгата. Изненадата, която писателят ни поднася в края на
романа си, е поредното доказателство за майсторството му като разказвач.
Друг
роман, който се състезава за тазгодишния Международен „Букър“, е
"Вещицата" ("La sorcière") на френската писателка Мари Н Диай, който излиза за първи път през 1996 г., а после е преиздаван. Както вече
споменах, прочетох го на френски. Авторката умее да прави нюансирани
психологически портрети на персонажите си, но това е просто една семейна
история с екзотичната подправка, че главната героиня и жените от рода й имат
вещерски способности. Романът е написан
с вещина. Мари Н Диай има усет за детайла, изпитвах удоволствие да се потапям в
красиво изваяните й фрази. Самият сюжет не би ме заинтригувал, ако не бяха
сюрреалистичните елементи, свързани с вещерството. Повтарям тази дума, защото
на едно място видях заглавието преведено като „Гадателката“, само че в случая
не става дума само за проникване в миналото или в бъдещето, а за истински магии
като да изчезнеш внезапно от помещението, където си, и да се телепортираш на
друго място, да превърнеш себе си или друг човек в животно. Двете дъщери
близначки на Люси, Мод и Лиз, които са оказват много по-надарени вещици от
майка си, се превръщат във врани и отлитат от нея. Майка й, също уникална
вещица, която обаче се старае да не демонстрира дарбата си, превръща своя бивш
съпруг в охлюв. Такива работи. Останалото в романа са истории на разпадащи се
семейства – родителите на Люси се разделят след дългогодишен съвместен живот.
Тя напразно се опитва да ги събере отново, но всеки от тях вече е намерил свой път.
Съпругът й, Пиеро, който отдавна чувства брака им като бреме, без
предупреждение си тръгва, намира си нова жена с три деца и се посвещава на тях.
Разпада се и семейството на другата главна героиня, Изабел, лидер в общността
на малкото градче близо до Париж, където отскоро живее Люси. Изабел също
неочаквано заминава нанякъде, изоставяйки малкия си син в пансион и без да я е
грижа за мъжа й. Други интересни персонажи са майката на Пиеро и сестра му
Лили, която е претърпяла изненадваща метаморфоза – от непохватна тийнейджърка
се е превърнала във възпълна девойка със самочувствие и със свой тайнствен личен
живот. Повтарям, удоволствие е да се чете прозата на Мари НДиай, но в случая
сравнявам с другите две прочетени от мен книги от краткия списък за
Международния „Букър“ и мисля, че „Вещицата“ им отстъпва по дълбочина и послание.
Изводът от романа е, че дарбата често е проклятие. Тя те прави различен, а това
шокира и плаши.
Останалите
три книги от краткия списък са „Пътепис от Тайван“ на тайванската писателка Ян
Шуан-дзъ, сочена за фаворит, „Нощите в Техеран са
тихи“ на германската писателка с ирански корени Шейда Базар, „За земята,
каквато е отдолу“ на бразилката Ана Паула Мая.
Още по темата може да прочетете в
публикацията на Владимир Дворецки на сайта ни:
Няма коментари:
Публикуване на коментар