Романът „Остайница“ на Рене Карабаш - достоен за международния „Букър“

  

         Прочетох книгата „Остайница“ на Рене Карабаш с 8 години закъснение. Да, причината да я прочета едва сега е, че влезе в дългия списък за международната литературна награда „Букър“. При излизането й и първото й рекламиране по БНТ 1 разбрах, че в нея няма главни букви и препинателни знаци и текстът се лее като поток на съзнанието. Вече съм свикнала да чета такива съвременни стихове, но тогава си казах, че чак за роман не бих се прежалила. Освен това имах съмнение доколко една българска авторка е наясно с традициите в Албания и колко автентичен би бил романът й. Последното, което по онова време ме разубеди да чета „Остайница“, беше, че в интернет видях началото, където имаше заиграване с думата „син“: „Още в корема на майка ми чувах разни неща като баща ми да казва искам син когато се родих разбрах че син означавало цвят.“ Запазих правописа на авторката, но не подредих текста под формата на стихотворение, както е в оригинала. Първата ми мисъл беше, че едва ли на албански думата „син“ за мъжка рожба е еднаква с думата „син“ за цвят. Това затвърди предубеждението ми, че книгата не е достатъчно автентична.

Междувременно през годините „Остайница“ беше преведена на различни езици и срещаше топъл прием по света. Преди година-две си говорихме за превода й на френски с изтъкнатата преводачка Мари Врина-Николов и аз й споделих моето наблюдение за думата „син“. Мари се усмихна и ми отговори, че писателят има право на творческо въображение. Само че аргументът й не ме убеди да посегна към книгата. Е, направи го номинацията за международния „Букър“. Реших, че е добре най-после да видя що за роман е това, та е така харесван в чужбина, а в България някои не са и чували за него.

Прочетох романа и... изпитах огромно съжаление, че не съм го направила още преди 8 години! Съжалих, че не съм се докоснала до това литературно бижу още при появата му. „Остайница“ е необикновена книга! „Необикновена“ звучи като клише, но в случая е точна. Има някаква магия в начина, по който разказва Рене Карабаш. Още когато зачетох романа, престанах да забелязвам липсата на главни букви и почти пълното отсъствие на препинателни знаци, с изключение на запетаи. Има някои изключения – четирите писма на Сале, братът на главната героиня Бекиа, са написани по всички правила на пунктуацията. Останалото наистина е поток на съзнанието, смесване на размисли и пряка реч в изречение без начало и край, но това не беше пречка да разбирам и чувствам какво се случва. Текстът като че ли нахлуваше в мен през всичките ми сетива, дори през кожата.

Авторката е проучила много добре Кануна – житейски правила със статут на закон, утвърдени в албанската традиция и спазвани стриктно столетия наред. Според Кануна е възможно жена да стане клетвена девица и да заживее като мъж - нарича се остайница. Това прави главната героиня Бекиа. Рене Карабаш не се спира на живота на Бекиа, след като се заклева да не се омъжва и вече носи мъжко име. Фокусът е върху причините да се случи това. А основната причина е любовта! Любов, излизаща извън традицията, но истинска, всепоглъщаща! Тя е описана така поетично, така вдъхновено и едва ли някой ще се възмути, че става дума за любов между две жени. „Остайница“ е и роман за предателството, за вътрешния инстинктивен подтик да пожертваш друг, дори най-близък, за да останеш жив ти. Усещането ми беше, че романът ме обгръща като облак, който неусетно мени формите си, и не мога да доловя кое в него е реалност и кое видение, но усещането е вълшебно! Огромно удоволствие е да четеш майсторски написан текст!

Най-искрено пожелавам на Рене Карабаш и преводачката й на английски Изидора Анжел да спечелят тазгодишния международен „Букър“ или да стигнат поне до краткия списък! Но е достатъчно дори това, че самата номинация извади на бял свят този великолепен роман, почти непознат в родината си. С радост виждам, че той вече е номер едно по продажби във веригите „Хеликон“ и престижната книжарница „Гринуич“. И знаете ли защо интересът към него все повече расте? Защото наистина е много хубав и читателите споделят възхищението си един с друг. Иначе и да се прави натрапчива промоция на някоя книга, тя, ако няма качества, ще си остане популярна само за тесен кръг читатели, каквито има всеки автор. „Остайница“ заслужава да я прочетат колкото може повече хора и това вече се случва!